след себе си зашеметяващи отпечатъци в мрака.
Корабът изведнъж се килна и като че ли се плъзна настрани. Арута залитна и усети, че губи опора под нозете си. Задържа се със сетни сили за перилото, а ушите му оглушаха от чудовищното стържене. Корабът се изправи и надигайки се, Арута видя на мигащата светлина на фенерите как кормилният лост играе бясно напред-назад, а кърмчията се е проснал на палубата с лице, потъмняло от кръв, бликаща от отворената му широко уста. Амос отчаяно се мъчеше да се изправи и да се добере до бясно мятащия се лост. С риск да си счупи ребрата, докато го сграбчваше, той увисна отчаяно с цялата си тежест в усилието си да удържи кораба под контрол.
С препъване Арута се добра до кормилото и го затисна с тежестта си. Откъм десния борд се чу дълго, разкъсващо слуха стържене и корпусът потръпна.
— Обръщай, корито такова! — изрева Амос и натисна лоста, напрягайки и последните си сили. Арута усети, че мускулите му стенат от болка, докато напъваха сякаш отказващия да се задвижи лост. А после той поддаде — бавно, първо сантиметър, после — още един. Стърженето се усили и ушите на Арута закънтяха.
Изведнъж лостът отново им се измъкна и се завъртя свободно. Арута изгуби равновесие, отхвърча по палубата, плъзна се и се натресе в стената на каютите. Въздухът изригна от дробовете му и Арута зейна да си поеме дъх. Вълната го заля и той захрачи нагълтаната вода. Едва успя да се изправи и със залитане се добра отново до кормилото.
Амос беше пребледнял от усилието, но се облещи, щом го видя и се изсмя налудничаво:
— Помислих, че си изхвърчал през борда.
Арута се опря с цялото си тяло на лоста и двамата го принудиха отново да помръдне. Прокънтя безумният смях на Амос и Арута го попита:
— Какво толкова му е смешното?
— Виж!
Задъхан, Арута се обърна накъдето му сочеше Амос. Успя да различи в мрака грамадите, надвиснали встрани от кораба — като сенки, по-черни и от околния мрак. Амос изрева:
— Разминахме се с Големите южни скали. Дърпай, принце на Крудий! Дърпай, ако искаш пак да видиш суша!
Арута увисна на лоста и стиснали зъби, двамата принудиха тромавия кораб да се отмести от ужасната каменна прегръдка само на няколко крачки от десния борд. Отново усетиха как корпусът потръпна и ново басово стържене се чу отдолу. Амос изпъшка:
— Ако това корито остане с дъно, докато се измъкнем, ще знам, че няма нищо невъзможно.
Стомахът на Арута се стегна на възел от паника, последвана от странно ликуване. Усети неопределимо чувство, почти радост, докато се бореше да задържи кораба в правия курс. Чу странен звук сред възцарилата се какофония и осъзна, че се смее с Амос, високо и безумно, сред бушуващия наоколо бяс. Страхът се бе изпарил. Или щеше да издържи, или — не. Единственото, което можеше да направи, бе да се посвети на една-едничка задача: да задържат кораба да продължи направо, покрай гибелните скали. Всяка фибра от сьществото му се смееше в ужас, в радост, че се е смалил до това най-ниско ниво на съществуване, до това първично битие, сведено до стръвта да оцелееш. Нищо вече не съществуваше освен необходимостта да направи само това, от което зависеше всичко. Сетивата му добиха други измерения. Секунди, минути, часове изгубиха смисъла си. Напъваше с Амос да удържат кораба под контрол, но сетивата му регистрираха всичко наоколо с кристална яснота. Можеше да усети грапавината на дървото под влажната кожа на ръкавиците. Чорапите му се бяха набръчкали между пръстите в подгизналите му ботуши. Вятърът миришеше на сол и катран, на мокра вълна и прогизнало от дъжда платнище. Всеки стон на рея, всяко скриптене на въже под напора на вятъра и всеки вик на мъжете горе се чуваше ясно. По лицето си усещаше вятъра и ледения досег на топящ се сняг и морски пръски. Смееше се. Никога не беше изпитвал такава близост със смъртта и никога не се беше чувствал толкова жив. С мускули, стегнати на възли, вкопчен в смъртна борба със сили първични и страховити.
Чуваше командите на Амос, вплитащи като в съвършен оркестър усилията на всеки мъж от екипажа. Корабът играеше в ръцете на капитана като струните на лютня под пръстите на майстор музикант. Той усещаше всяко потръпване и звук и ги впрягаше в хармонията на движението, тласкащо „Вятъра на зората“ през побеснялото море. Екипажът изпълняваше всяка заповед мигновено, рискувайки живота си по измамния такелаж, знаейки, че спасителният им изход зависи единствено от неговите умения.
И после всичко свърши. В един миг се бореха неистово да се измъкнат покрай скалите и да преодолеят стихията на проливите, а в следващия вече се носеха бързо напред и мракът оставаше зад тях.
Небето отпред беше облачно, но щормът, който ги бе задържал с дни, сега лежеше като тъмна сянка на изток. Арута погледна ръцете си, сякаш бяха нещо чуждо, и се напрегна, за да ги разтвори и да пусне руля.
Двама моряци го удържаха, докато рухваше, и го поставиха леко на палубата. Главата му се завъртя, а после той отвори очи и видя, че Амос седи до него, а на руля е Васку. Ухилен, Амос каза:
— Справихме се, момче. Вече сме в Горчиво море.
Арута се огледа.
— Защо е още толкова тъмно?
Амос се разсмя.
— Ами то е почти вечер. Изкарахме на това кормило с часове.
Арута също започна да се смее. Никога не бе изпитвал такъв триумф. Смя се, докато сълзи на умора не потекоха по бузите му, докато хълбоците не го заболяха.
— Знаеш вече как да се смееш на смъртта, Арута — каза Амос. — Никога повече няма да си същият.
Арута си пое дъх.
— За малко ми се стори, че си полудял.
Амос пое меха с вино от донеслия го моряк и отпи дълбоко. Подаде го на Арута и отвърна:
— Ти също. Малцина го изпитват в живота си. Виждаш всичко толкова ясно, толкова истински, че единствената дума, с която можеш да го опишеш, е лудост. Осъзнаваш колко струва животът и разбираш смисъла на смъртта.
Арута вдигна очи към застаналия до тях моряк и видя, че е същият, когото Арута бе изхвърлил през борда заради бунта. Васку го изгледа намръщено, но мъжът не помръдна. Амос го погледна и той каза:
— Капитане, исках само да кажа, че… сбърках. Тринайсет години съм моряк и бях готов да заложа душата си на Лимс-Крагма, че никой не може да прекара такъв кораб през проливите. — Сведе очи и добави: — Доброволно ще застана да ме набият с камшик за това, което направих, капитане. Но след това съм готов с вас да сляза до седемте кръга на ада, както и всички мъже тук.
Арута се озърна и видя, че още моряци се трупат на мостика или гледат надолу от реите. Чуха се викове: „Да бе, капитане“ и „Вярно казва“.
Амос с мъка стана, сграбчи с ръка перилото и едва се удържа на краката си. После огледа насъбралите се мъже и ревна:
— Нощната вахта горе! Средната и дневната — отбой. — Обърна се към Васку. — Проверете в трюма за повреди и слагайте да ядем. Курс към Крондор.
Арута се събуди в каютата си. До него седеше Мартин Дълголъкия.
— Вземи.
Майстор-ловецът му подаде димяща халба. Арута се надигна на лакът и разбитото му и изтощено тяло простена. Отпи от горещата супа.
— Колко съм спал?
— Заспа малко преди залез слънце, или по-точно изгуби свяст, ако държиш да знаеш истината. Сега е три часа след изгрев.
— Времето?
— Добро е. Поне няма буря. Амос се върна на палубата. Смята, че ще се задържи така по-голямата част от пътя. Повредите долу са поносими. Ще се оправим, стига да не се наложи да понесем нов щорм. Дори да ни връхлети, според Амос имало много удобни места за котва по брега на Кеш.
