Арута се надигна от койката, заметна се с плаща и се качи на палубата. Мартин го последва. Амос стоеше до руля и когато Арута го попита как вървят нещата, отговори:
— Хванахме добър вятър, откакто се измъкнахме от проливите. Ако задържи така, от северозапад, ще стигнем Крондор много скоро. Но ветровете рядко се задържат, тъй че може и да ни отнеме малко повече време.
Един от наблюдателите горе изрева:
— Платна!
— Къде? — извика Амос и когато морякът посочи, се обърна натам, забеляза три малки бели петънца и изрева на вахтения:
— Какви са?
— Галери, капитане!
Амос разсъди на глас.
— Квеганци. Тук е малко по на юг от обичайните им патрули, ако са бойни кораби, а да са търговци — не вярвам. — Той заповяда да опънат още платна. — Ако вятърът се задържи, ще им се изплъзнем. Бъчви дебели!
Арута се загледа смаян към корабите, нарастващи на хоризонта. Най-близката галера зави, за да им прегради пътя, и след малко той виждаше очертания профил на корпуса й, с величествено разпънатите й платна на предната и задната мачта. Различи и маховете на греблата, по три реда от всяка страна, и капитана на галерата, диктуващ резкия им ритъм. Но Амос се оказа прав и скоро галерата остана зад кърмата им.
— Веят кралския щандарт на Квег — каза Арута. — Какво може да търсят квегански бойни галери толкова далече на юг?
— Само боговете знаят — отвърна Амос. — Може да са излезли да ловят пирати или да държат под око корабите на Кеш, струпани на север. Трудно е да прецени човек. Квеганците смятат цялото Горчиво море за свое вътрешно.
Остатъкът от деня мина без произшествия и Арута се наслади на отдиха след усилията и опасностите през последните няколко дни. Нощта дойде и звездите грейнаха ярко. Няколко часа изкара на палубата, взирайки се в ясните очертания на съзвездията. Мартин дойде на палубата и го завари вторачен нагоре. Арута чу стъпките на ловеца и промълви:
— Според Кълган и Тъли звездите са слънца, също като нашето, но изглеждат малки, защото са далече.
— Невероятна мисъл. Но може би са прави.
— Замислял ли си се дали една от тях не е онази, около която кръжи земята на цураните?
Мартин се подпря на перилото.
— Много пъти. От хълмовете, след като огънят на бивака изгасне, звездите се виждат точно така. Искрят на небето, незамъглени от светлините на града или крепостта. И аз съм се чудил дали някоя от тях не е онази, около която живеят враговете ни. Чарлз казва, че тяхното слънце било по-ярко от нашето и че планетата им била по-гореща.
— Изглежда невъзможно. Да поведеш война през такава пустош е против всякаква логика.
Смълчаха се, втренчени в нощното небе, без да обръщат внимание на щипещия лицата им вятър, отнасящ ги към Крондор. Стъпки отзад ги накараха рязко да се обърнат. Беше Амос Траск. Той се поколеба, изгледа ги и пристъпи до тях.
— Звездите зяпаме, а?
Двамата не му отвърнаха и Траск се загледа в пенливата диря след кораба, а после към небето.
— Няма друго място като морето, господа. Тези, които цял живот изкарват на сушата, никога няма да го разберат. Морето е първично, понякога е жестоко, друг път — нежно, и никога — предсказуемо. Но нощи като тази ме карат да съм благодарен, че боговете са ми позволили да бъда моряк.
— И малко философ също така — подхвърли Арута.
Амос се изкиска.
— Вземете който щете моряк, газил в дълбоки води и срещал смъртта толкова пъти, колкото мен, драснете го с нокът по кожата и отдолу ще намерите философ. Засуканите думи ще са му чужди, гарантирам ви, но ще намерите дълбок и траен усет за мястото му в света. Най-старата известна моряшка молитва е към Ишап. „Ишап, морето е голямо, а лодката ми — малка. Имай милост към мен.“ Това казва всичко.
Мартин заговори тихо, почти на себе си:
— Като момче изпитвах същото по клоните на големите дървета. Да стоиш прилепен до един ствол, толкова древен, че и най-древната човешка памет бледнее пред него, ти внушава същото чувство за място в света.
Арута се протегна.
— Късно стана. Ще ви пожелая лека нощ. — Понечи да тръгне, но някаква мисъл го спря. — Не съм изкусен от философиите ви, но… Но съм доволен, че пътуваме заедно.
След като принцът си отиде, Мартин пак се загледа в небето. После се сепна, усетил погледа на Амос, обърна се към него и каза:
— Нещо си се умислил, Амос.
— Да, майсторе Дълголъки. — Амос се облегна на перилото и добави: — Близо седем години минаха, откакто дойдох в Крудий. Нещо ме човърка, откакто те видях за първи път.
— И какво е то, Амос?
— Загадъчен човек си ти, Мартин. Много неща съм виждал, дори неща, за които не ми се ще да си спомням, но у теб има нещо особено.
Мартин се отнесе с привидно безразличие към думите му, но очите му леко се присвиха.
— Малко са нещата, свързани с мен, които да не са добре известни в Крудий.
— Така е, но тъкмо тези малко неща ме тревожат.
— Избий тези мисли от главата си, Амос. Аз съм само майстор-ловецът на херцога, нищо повече.
— А според мен си нещо повече, Мартин — тихо отвърна Амос. — Докато обикалях из града на надзиравам градежите, срещнах доста хора и чух какви ли не клюки за теб. После взех, че сглобих късчетата и намерих отговор. Той обяснява защо така се мени поведението ти — малко, но достатъчно забележимо — когато си край Арута и особено когато си до принцесата.
Мартин се засмя.
— Завърташ стара приказка като досаден бард, Амос. Нима си мислиш, че съм бедният ловец, влюбен отчаяно в млада принцеса? Да не мислиш, че съм влюбен в Карлайн?
Амос отвърна.
— Не, но съм сигурен, че я обичаш. Също както брат обича сестра си.
Мартин посегна към ножа на колана си, но Амос го сграбчи за китката, стисна я като в менгеме и Мартин не можа да се откопчи. След малко отрони:
— Тя не го знае. Нито братята й. До този момент смятах, че само херцогът и може би още един-двама го знаят. Как разбра?
— Не беше трудно. Хората твърде често не могат да видят онова, което е пред очите им. — Извърна се и се загледа нагоре в платната да се увери, че всичко по корабния такелаж е в ред, след което добави: — Забелязах колко си приличате с херцога в голямата зала. Ако си беше пуснал и брада като неговата, приликата ви щеше сама да крещи на света: „Вижте!“ Всички в замъка отбелязват как Арута с всяка година заприличва все повече на баща си и все по-малко на майка си, а откакто те видях за пръв път ме зачовърка защо никой не забелязва, че прилича и на теб. Предполагам, че не го забелязват само защото не искат. А това обяснява много: защо си бил удостоен със специалното внимание на херцога, когато те е причислил към стария майстор-ловец, и защо си бил избран за майстор-ловец, когато е трябвало да се избере нов. Досега само го подозирах, но тази нощ се убедих. Когато се качвах от долната палуба и двамата се обърнахте в тъмното, за миг не успях да различа кой кой е.
Мартин изрече съвсем равнодушно:
— С живота ти е свършено, ако споменеш само една думичка за това, пред когото и да било.
Амос се облегна на перилото.
— Не съм човек, който ще се уплаши от такива закани, Мартин.
