Радбърн кимна.
— Прав сте, капитане. Наистина е много объркано. Преди месец тук пристига лорд Ги на бял кон, с армията му отзад, флагове се веят, бият барабани и прочие. Принцът, разправят, го посрещнал радушно и се държал с него най-приятелски, макар Батира да носел подписа на краля, с който той го назначавал за вицекрал. Принцът дори му помагал, разправят, докато тази работа с рекрутирането и други подобни не стигнала до ушите му. — Той сниши още глас и добави: — Чух даже, че когато възразил, Ги го затворил в стаите му. Хубави стаи, предполагам, но като не можеш да излезеш от тях, все едно че си в килия. Така разправят.
Арута толкова се разгневи от разказа, че кипна и понечи да заговори, но Амос предупредително го стисна за китката и той замълча.
— Е, Радбърн, винаги може да се намери работа за свестен човек, който е служил при Джон Авъри. Да се разберем така. Тая нощ трябва още веднъж да прескоча до кораба и имам някои лични вещи в стаята ми, които искам да се пренесат на борда. Ела с мен да ги отнесеш.
Амос се изправи, без да остави време на събеседника си да възрази, хвана го под мишницата и го подкара към стълбището. Арута хвърли поглед към групата, влязла с Радбърн. В момента те като че ли не забелязваха какво става в претъпканото помещение и двамата с Мартин набързо последваха Амос и Радбърн към стълбището.
Амос повлече Радбърн по коридора и след като влязоха през вратата на стаята им, се завъртя и така го халоса с юмрук в корема, че го накара да се прегъне на две. Още един жесток удар с коляно в лпцето и Радбърн се просна в несвяст на пода.
— За какво беше всичко това? — попита Арута.
— Този човек е лъжец. Джон Авъри е прочут агент на Кеш. Преди двадесет години предаде капитаните на Дърбин на квеганска щурмова ескадра. А на Радбърн окото не му мигна, когато казах, че съм видял Авъри в Дърбин преди шест години. И при това твърде волно показва неуважението си към вицекраля. Версията му вони като риба, мъртва отпреди седмица. Излезем ли през вратата с него, след една-две пресечки ще ни се нахвърлят поне дузина души.
— Сега какво ще правим? — каза Арута.
— Напускаме. Приятелчетата му ще се качат по стълбите след минута. — Той посочи прозореца. Мартин застана до вратата, а Арута разтвори дървените кепенци. — Сега разбирате защо избрах точно тази стая — каза Амос. — Покривът на конюшнята беше на по-малко от разкрач под перваза на прозореца.
Арута го прекрачи и се спусна, последван от Амос и Мартин. Застъпваха предпазливо по стръмния покрив и стигнаха до ръба. Арута скочи, последван след миг от Мартин. Амос се приземи по-тежко, но се отърва само с леко пъшкане, без достойнството му да пострада.
Чуха кашляне и люта клетва, вдигнаха глави и видяха на прозореца едно окървавено лице.
— В двора са! — изрева Радбърн.
Тримата бегълци се затичаха към портата.
— Гърлото му трябваше да клъцна — изруга Амос.
Изхвърчаха през портата и щом се озоваха на улицата, Амос сграбчи Арута за рамото и го спря. Към тях по улицата тичаха група мъже. Арута и приятелите му се понесоха в обратна посока и се шмугнаха в една тъмна уличка.
Забързаха се през тесния проход между двете съседни сгради и излязоха на оживена улица, преобърнаха по пътя си няколко амбулантски колички и се гмурнаха в нова странична уличка, последвани от ругатните на продавачите. Продължиха да тичат, подгонени от гласовете на преследвачите, през криволичещ лабиринт от черни проходи и странични улици из потъналия в мрак Крондор.
Завиха и се озоваха на една пресечка, притисната от двете страни от високи сгради. Амос пръв се добра до ъгъла, махна с ръка на Арута и Мартин да спрат и прошепна:
— Мартин, изтичай до онзи ъгъл и огледай. Арута, ти — от другата страна. — Той посочи бледото петно светлина в края на улицата. — Аз ще остана да наблюдавам тук. Ако се разделим, гледай да се добереш до кораба. Шансът да се пробие блокадата е нищожен, но ако се измъкнеш, накарай Васку да вдигне платна към Дърбин. Със златото там ще можете да дооправите кораба и да се върнете в Крудий. Тичайте!
Арута и Мартин се затичаха в противоположни посоки, а Амос остана да пази отзад. Изведнъж по тясната улица се вдигна врява и Арута хвърли поглед през рамо. В другия й край различи смътно фигурата на Мартин, счепкан с неколцина мъже. Понечи да се върне, но Амос му извика:
— Давай! Аз ще му помогна. Бягай!
Арута се поколеба, после хукна към далечната светлина. Беше се задъхал, когато стигна до ъгъла, и едва не се изпързаля, когато се закова на място. Беше излязъл на оживен, ярко осветен булевард. От количките си, украсени с фенери, уличните продавачи предлагаха стоката си на гражданите, наизлезли да се поразходят след вечеря. Времето беше приятно — тази зима сняг май нямаше да завали — и наоколо беше пълно с хора. По вида на сградите, както и по облеклото на хората Арута прецени, че се е озовал в по-заможен квартал.
Той пристъпи на улицата и положи усилие да тръгне с небрежна походка. После спря и се престори, че разглежда стоката на един продавач на дрехи. Неколцина мъже се появиха от пресечката, от която току-що се бе измъкнал. Арута дръпна едно яркочервено наметало и го заметна на раменете си, скривайки главата си под качулката.
— Ей, какво правиш ти бе? — изхриптя мършавият старец пред него.
Арута му отвърна важно и през нос:
— Добри ми човече, нали не очакваш да си купя дреха, без да съм видял дали ми отива?
Разбрал, че пред него стои купувач, старецът стана мазно добронамерен.
— О, не, разбира се, че не, ваша милост. — Огледа Арута в зле скроеното наметало и поклати глава. — Стои ви чудесно, ваша милост, а и цветът му е съвсем като за вас, ако позволите да кажа.
Арута хвърли поглед към преследвачите си. Мъжът, представил се като Радбърн, стоеше на ъгъла със засъхналата кръв по лицето и с подут нос, но все още в състояние да напътства хората си. Арута намести плаща на раменете си и с престорена придирчивост отвърна:
— Така ли смяташ? Не бих искал да се явя в двора като някой скитник.
— О, в двора ли, ваша милост? Ами то, май това е най-подходящото, повярвайте ми. Много елегантен вид ви придава.
— Колко струва?
Арута видя, че хората на Радбърн закрачиха през гъстата тълпа. Някои започнаха да надничат във всяка кръчма и дюкян по пътя си, други се забързаха в различни посоки. От малката улица се изсипаха още и Радбърн им заговори бързо. Разположи неколцина от тях да наблюдават минувачите, после се обърна и поведе останалите обратно.
— Шит е от най-добрия плат, правен в Ран, ваша милост — отвърна продавачът. — Донесен е на висока цена от брега на Кралското море. Не мога да го дам за по-малко от двайсет златни суверена.
Арута пребледня и за миг бе толкова слисан от наглата цена, че за малко да се изтърве.
— Двайсет!? — Един от групата на Радбърн извърна поглед към него и той продължи недоволно: — Добри ми човече, аз искам да си купя плащ, а не да плащам годишната издръжка на внучетата ти. — Човекът на Радбърн се обърна и се стопи сред гъстото множество. — В края на краищата това е едно най- обикновено наметало. Според мен два суверена ще са повече от достатъчни.
Продавачът го изгледа слисан.
— Ваша милост, вие искате да направя подаяние. Не бих и помислил да се разделя с него за сума по- малка от осемнайсет суверена.
Пазариха се още десетина минути и най-накрая Арута си тръгна с плаща за цена от осем суверена и два кралски сребърника отгоре. Цената беше двойно по-висока от тази, която бе готов да плати, но издирвачите не обърнаха внимание на някакъв си човек, пазарящ се с уличен продавач, и това, че избегна вниманието им, струваше сто пъти повече.
Арута закрачи по улицата нащрек за всякакъв признак, че го следят. За съжаление не познаваше добре Крондор и нямаше никаква представа къде се е озовал след бягството. Задържаше се из по-оживените места и се присламчваше към по-големите групи хора, стараейки се да се слее с тях.
Забеляза на ъгъла един мъж, който си даваше вид, че стои бездейно, но явно следеше минаващите.
