Арута се огледа и зърна една кръчма на отсрещната страна, означена с ярко изрисувана табела с бял гълъб. Прекоси бързо улицата с лице, извърнато настрани от мъжа на ъгъла, и стигна до прага на кръчмата. Когато посегна към бравата, нечия ръка дръпна плаща му и Арута се извъртя с меча, изваден наполовина от ножницата. Пред него стоеше някакъв хлапак, облечен в кърпена дрешка и мъжки панталони, срязани до коленете. Имаше тъмна коса и очи, а лицето му се беше изкривило в хитра усмивка.
— Не там, ваша милост — каза насмешливо хлапакът.
Арута прибра меча в ножницата и влезе в ролята си.
— Разкарай се, момче. Нямам време да се разправям с просяци и сводници, дори да са дребосъци.
Момчето се ухили още по-широко.
— Щом настоявате, но вътре има двама от тях.
Арута заряза носовия тембър.
— Кои?
— Мъжете, които ви гонят.
Арута се огледа. Изглеждаше, че момчето е само. Взря се очите му и го попита:
— Какво ми говориш?
— Видях какво направихте. Бърз сте в краката, ваша милост. Но те са покрили целия район и сам нямате никакъв шанс да им се измъкнете.
Арута се приведе над него.
— Ти кой си, момче?
Хлапакът отметна рошавата си коса и отвърна:
— Джими ми викат. Работя тъдява. Мога да ви измъкна. Срещу такса, разбира се.
— И кое те кара да мислиш, че искам да се измъквам?
— О, не на мене тия, дето ги пробутахте на продавача, ваша милост. Имате нужда да се измъкнете от някой, който сигурно е готов да ми плати, ако му покажа къде сте. Измъквал съм се от Радбърн и хората му, така че симпатията ми е повече на ваша страна, отколкото на неговата. Стига да можете да сложите в шепата ми повече за свободата си, отколкото той, за да ви спипа.
— Познаваш Радбърн?
Джими се ухили.
— Не че много ми се ще да го призная, но да, имал съм вземане-даване с него.
Арута бе поразен от хладнокръвието на хлапака, поведение, каквото не можеше да се очаква от момчетата на неговите години у дома. Пред него стоеше особа, вряла и кипяла в градския живот.
— Колко?
— Радбърн ще ми плати поне двайсет златни, ако ви намеря, и петдесет, ако особено държи на кожата ви.
Арута свали кесията с парите от колана си и я връчи на хлапака.
— Вътре има над сто суверена, момче. Изведи ме оттук до кейовете и ще ги удвоя.
Очите на момчето се ококориха за миг, но широката усмивка не слезе от лицето му.
— Трябва да сте обидили някоя много важна особа. Елате.
И се затича толкова бързо, че Арута почти го изгуби сред навалицата. Когато стигнаха до една от тесните пресечки, Джими спря.
— По-добре хвърлете тоя плащ. Червеното не е любимият ми цвят, когато не искам да привличам внимание. — След като Арута натика наметалото в една празна каца, Джими каза: — Ей сега ще ви покажа пристанището. Ако се натъкнем на нещо, продължавате сам. Но заради оная, другата стотарка, ще гледам да ви преведа до края.
Запровираха се към другия край на уличката, явно запусната, ако се съдеше по купищата смет, нахвърляните колички, счупени маси и столове и още безброй безименни вещи, струпани до стените на сградите. Джими издърпа настрани една от количките и отдолу се показа дупка.
— Това би трябвало да ни измъкне от паяжината на Радбърн, поне така се надявам — каза Джими.
Арута трябваше да превие гръб, за да последва момчето по тесния тунел. По вонята можеше да се съди, че нещо наскоро е допълзяло, за да умре вътре. Сякаш прочел мислите му, Джими каза:
— Хвърляме вътре по една умряла котка през няколко дни. Да не си врат много други носовете вътре.
— Кои сте вие? — попита Арута.
Джими пренебрегна въпроса му и продължи напред. Скоро излязоха на друга уличка между две сгради, и тя затрупана с боклуци. В края й Джими даде знак на Арута да спре и да изчака, изчезна напред по тъмната уличка, после се върна тичешком.
— Хората на Радбърн. Трябва да са разбрали, че сте тръгнали към пристанището.
— Можем ли да им се измъкнем?
— Никакъв шанс. Нагъсто са като въшки в просешка брада.
Момчето пое в обратната посока. Арута го последва. Джими свърна в малък страничен проход. Арута се надяваше, че не е сбъркал, доверявайки се на малкия уличцик. След още няколко минути ходене Джими спря.
— Знам едно място, където можете да се сврете за известно време, докато намеря още хора да ви заведем до кораба ви. Но ще ви струва повечко от сто.
— Заведи ме до кораба преди да е съмнало и ще ти дам каквото поискаш.
Джими се ухили.
— Мога да поискам много.
Изгледа продължително Арута, след което кимна и го поведе. Арута го последва и двамата затънаха още по-надълбоко в недрата на големия град. Звуците на хората по улиците заглъхнаха. Сградите около тях показваха, че се намират в друг бедняшки квартал, въпреки че не изглеждаше близо до пристанището.
Още няколко резки завоя из тъмните тесни проходи и Арута съвсем се изгуби. Изведнъж Джими се извърна и каза:
— Стигнахме.
Дръпна някаква невидима врата в иначе сляпата стена и прекрачи. Арута се заизкачва след него по дълго виещо се стълбище.
Джими го поведе по дълъг коридор на последния етаж към някаква врата, отвори я и му даде знак да влезе. Арута пристъпи една крачка и спря, видял, че към корема му са насочени върховете на три саби.
Глава 25
Изход
Зад малка маса срещу вратата седеше някакъв мъж.
Той се приведе на светлината на малката лампа и каза:
— Моля, влезте.
Светлината разкри пъпчивото му лице и дългия клюнест нос. Очите му не се откъснаха от Арута, докато тримата със сабите се отдръпваха да отворят път на принца. Арута се поколеба, като видя Амос и Мартин, овързани и в безсъзнание до стената. Амос простена и се размърда, но Мартин остана неподвижен.
Арута измери на око разстоянието между себе си и тримата със сабите и ръката му помръдна към дръжката на меча, но всякаква мисъл да скочи назад и да го извади се изпари от главата му, щом усети острието на кама, опряно в гърба му. Една ръка се плъзна отзад и му отне оръжието.
След което Джими заобиколи принца, прибра грижливо камата в гънките на туниката си и заоглежда меча му с любопитство. И се ухили широко.
— Виждал съм такива. Достатъчно лек, за да мога да го използвам и аз.
Арута сухо каза:
— При тези обстоятелства може би ще е неуместно да ти го оставям в наследство. Използвай го както искаш.
— Остроумията си ги запази за себе си — каза пъпчивият. — Един от тримата със сабите подкара Арута навътре в стаята. Друг свали колана му с ножницата и върза ръцете му отзад. После грубо го смъкнаха на стола пред масата срещу мъжа и той продължи: — Викат ми Аарон Готвача, а ти току-що се запозна с Джими Ръчицата. — Той посочи момчето. — Другите трима предпочитат засега да останат анонимни.
