в друго време и пространство за уместна и полезна за Империята, да не подкрепя завоеванието. Без Черните халати, които вече служат на Властелина на войната, разломът никога нямаше да бъде осъществен за това начинание. Аз възразявам срещу това, че сега той отправя искания към самата Конгрегация. Ако петима или шестима магьосници изберат да служат на бойното поле, дори да заминат на другия свят и да рискуват живота си в битка, това си е техен личен избор. Но ако един магьосник се почувства длъжен да се отзове на това искане, без да може да обмисли последствията, то ще изглежда, че Конгрегацията вече е подвластна на волята на Властелина на войната.
Част от магьосниците посрещна думите му с ръкопляскане, други се смълчаха, за да претеглят своите „за“ и „против“. Освиркванията и подмятанията бяха малко. Хочопепа стана отново.
— Бих искал да внеса предложение. Готов съм да се наема от името на Конгрегацията да изпратя послание до Властелина на войната, в което да изразя нашето съжаление, че Конгрегацията в своята цялост не може да нареди на никой магьосник да изпълни искането му, но че той е свободен да потърси услугите на всеки магьосник, който пожелае да работи за неговата кауза.
Из залата се разнесе одобрително мърморене. Фумита каза:
— Хонопепа внася предложение да изпрати официално становище до Властелина на войната от името на Конгрегацията. Ще внесе ли някой възражение? — След като не постъпиха възражения, той заяви: — Конгрегацията благодари на Хочопепа за неговата мъдрост.
Замълча за миг и обяви:
— Още един въпрос се поставя на вниманието ни. Установено е, че на новака Широ липсват моралните качества, необходими за Великото изкуство. Умствените сондажи разкриват, че той таи анти-имперски чувства, придобити в детството му от баба му по майчина линия, но произход турилка. Съгласна ли е Конгрегацията?
Вдигнаха се ръце и при гласуването на магьосниците около всяка вдигната ръка засия цветен ореол. Зелен за живот, червен за смърт и син — за въздържал се. Миламбер се въздържа, но гласуването се оказа почти единодушно за смърт. Един Черен халат се изправи и Миламбер разбра, че само след няколко минути новакът ще бъде зашеметен и след това телепортиран на дъното на езерото, където безжизненото му тяло щеше да се съхрани, твърде студено, за да може да изплува на повърхността.
След като събранието се закри, Шимоне каза:
— Би трябвало да идваш по-често, Миламбер. Почти не те виждаме напоследък. И твърде много време прекарваш сам.
Миламбер се усмихна.
— Вярно е. Но смятам да поправя това още утре.
Из къщата се разнесе звън и слугите наскачаха, за да се подготвят за посещението на Великия. Камацу, Владетелят на Шинцаваи, знаеше, че някой Велик е ударил камбана в залите на Конгрегацията, за да доехти звукът тук и да възвести за скорошната му поява.
В стаята на Касуми Лаури и по-големият син на дома седяха погълнати от играта на пашава, с изрисувани късчета твърда хартия. Играта бе обичайна за пивниците в Мидкемия и представляваше поредният детайл от усилията, които младият цуранин полагаше, за да усвои всички аспекти на мидкемийския бит.
Касуми стана.
— Най-вероятно е някогашният ми чичо. Трябва да отида.
Лаури се усмихна.
— А може би просто искате да избегнете загубата си?
Цуранинът поклати глава.
— Боя се, че създадох проблем в собствения си дом. Ти никога не си бил добър роб, Лаури, и от ден на ден ставаш все по-непокорен. Добре, че ми допадаш.
Двамата се засмяха и големият син на дома излезе. След няколко минути един от слугите дотича при Лаури и му съобщи, че домовладетелят е заповядал да се яви веднага. Лаури скочи, повече заради явната възбуда на роба, отколкото поради някакво вродено покорство. Забърза се към покоите на Камацу и почука на рамката на вратата. Вратата се плъзна на една страна и Касуми я задържа. Лаури пристъпи и видя господаря на Шинцаваи и неговия гост. И зяпна изумен.
Гостът носеше черния халат на цуранските Велики, но лицето бе на Пъг. Той отвори уста да заговори, спря, после ахна:
— Пъг?
Господарят на дома изглеждаше разгневен от дръзкото поведение на роба, но преди да изрече суровата си присъда, бе спрян от Великия.
— Мога ли да използвам тази стая за няколко минути, владетелю? Бих искал да поговоря с този роб насаме.
Камацу се поклони вдървено.
— Ваша воля, велики. — Той напусна стаята и синът му го последва; все още беше потресен от появата на бившия си роб и неописуемо объркан от вътрешното си противоречие. Че беше Велик, беше — тук не можеше да има никаква фалшификация. Начинът на появата му го доказваше. Но Камацу не можеше да се освободи от чувството, че пристигането му предизвестява погром за плана, който той и синът му така грижливо бяха придвижвали през последните девет години.
— Затвори вратата, Лаури — каза Миламбер.
Лаури я затвори, след което изгледа бившия си приятел. Стори му се здрав и в добра форма, но доста променен. Осанката му беше почти царствена, сякаш мантията на властта, която носеше, отразяваше някаква вътрешна сила, която му беше липсвала преди.
— Аз… — почна Лаури, но млъкна. Не знаеше какво да каже. Най-сетне промълви:
— Как си?
Миламбер кимна.
— Добре съм, приятелю.
Лаури се усмихна, прекоси стаята и прегърни приятеля си, после го хвана за раменете и каза:
— Чакай да те огледам.
Миламбер се засмя.
— Казвам се Миламбер, Лаури. Момчето, което ти познаваше под името Пъг, е вече мъртво като ланско цвете. Ела да седнем и да поговорим.
Седнаха край масичката и си сипаха две чаши чоча. Лаури отпи от горчивата напитка и каза:
— Нищо не чухме за теб. След първата година реших, че сме те загубили. Съжалявам.
Миламбер кимна.
— Така е в Конгрегацията. Като магьосник, от мен се очаква да скъсам и забравя всички свои предишни връзки, освен онези, които могат да се поддържат по приемлив за обществото начин. Но тъй като съм без клан и фамилия, нямаше какво да зарязвам. А ти винаги си бил един нещастен роб, който не си знае мястото. Какво по-добро за един варварски магьосник ренегат?
Лаури кимна разбиращо.
— Радвам се, че се върна. Ще останеш ли?
Миламбер поклати глава.
— Мястото ми не е тук. Освен това ме чака важна работа. Сега си имам свое имение, близо до град Онтосет. Дошъл съм за теб. И за Катала, ако… — Гласът му заглъхна, сякаш се боеше да попита на нея.
Усетил смута му, Лаури каза:
— Тя все още е тук и не се е омъжила. Не би могла да те забрави. — Той се ухили. — Богове мидкемийски! Умът ми съвсем се е отвял. Та ти не знаеш!
— Какво да знам?
— Че имаш син.
Миламбер онемя, като ударен от гръм.
— Син?
Лаури се разсмя.
— Роди се осем месеца след като те взеха. Чудесно момче е, а Катала е чудесна майка.
