Поразен от вестта, Миламбер промълви:
— Моля те. Би ли я довел тук?
Лаури скочи.
— Веднага.
И излетя от стаята. Миламбер остана да седи, мъчейки се да надмогне прилива на чувствата си. Успокои се, прилагайки магическото си умение да докара ума си в покой.
Вратата се плъзна настрани и на прага се появи Катала. На лицето й се беше изписала нерешителност. Лаури стоеше зад нея с около четиригодишно момче в ръце.
Миламбер стана и разпери ръце да я прегърне. Тя се втурна към него и той едва не извика от радост. Останаха притиснати един и друг за миг, после тя промълви:
— Мислех, че си загинал. Надявах се… но мислех, че те няма вече.
Останаха няколко минути неподвижно, всеки потънал в чистата радост от близостта на другия, после тя леко се отдръпна.
— Трябва да видиш сина си, Пъг.
Лаури пристъпи към тях с момчето. То изгледа Миламбер с големите си кафяви очи. Беше със стегнато телце и приятна външност и приличаше на майка си, но нещо в начина, по който килваше глава настрани, напомняше за момчето от цитаделата на Крудий. Катала го пое от ръцете на Лаури и го подаде на Миламбер.
— Уилям, това е твоят татко.
Момчето, изглежда, прие новината малко скептично. Усмихна се свенливо, но се дръпна.
— Пусни ме — каза то рязко. Миламбер се засмя и го пусна да стъпи на пода. То вдигна очи към баща си, после изведнъж изгуби всякакъв интерес към непознатия в черно. — Ооо! — викна момчето и се втурна към фигурите шаах на владетеля на Шинцаваи.
Миламбер го изгледа, после се извърна учуден.
— Уилям?
Катала стоеше до него, прегърнала го през кръста, сякаш се боеше, че ще изчезне отново. Лаури обясни:
— Искаше да му даде мидкемийско име, Миламбер.
Катала се сепна.
— Миламбер?
— Това е новото ми име, любов моя. Трябва да свикнеш да ме наричаш така.
— Миламбер — повтори Катала, сякаш да провери добре ли звучи. — Миламбер. — После сви рамене. — Какво пък, не е лошо.
— А как стигнахте до Уилям?
Лаури пристъпи до момчето, което се опитваше да построи куличка от фигурите, и нежно му ги прибра. Момчето го изгледа мрачно.
— Искам да си играя — измрънка то възмутено.
Лаури го вдигна и каза:
— Изредих й цял куп имена и тя избра това.
— Хареса ми как звучи — каза тя. — Уилям.
Чуло името си, момчето погледна майка си.
— Гладен съм.
— Лично аз предпочитах Джеймс или Оуен, но тя настая — подхвърли Лаури, докато момчето се мъчеше да се отскубне от ръцете му.
Катала го погледна.
— Трябва да го нахраня. Ще го заведа в кухнята. — Тя целуна Миламбер и излезе.
Магьосникът остана смълчан за миг.
— Всичко това е много повече, отколкото се бях надявал. Боях се, че си е намерила друг.
— Не и тя, Пъг… Миламбер. Нищо общо нямаше с мъжете, които я ухажваха, а и те не бяха много. Добра жена е. Нямаш никакво основание да се съмняваш в нея.
— Никога няма да го направя, Лаури.
Двамата седнаха отново. Дискретно покашляне на вратата ги накара да се обърнат. На прага бе застанал Камацу.
— Мога ли да вляза, велики?
Миламбер и Лаури понечиха да станат, но господарят на къщата им махна с ръка.
— Моля ви, седете си. — Касуми влезе след баща си и затвори вратата. Миламбер едва сега забеляза, че той носи мидкемийско облекло. Повдигна учудено вежди, но не каза нищо. Главата на фамилията Шинцаваи изглеждаше разтревожен.
— Велики — каза той след кратко мълчание, — мога ли да бъда откровен с вас? Днешното ви посещение е неочаквано и може да ни създаде известна трудност.
— Моля ви — отвърна Миламбер. — Не възнамерявам да предизвиквам бъркотия в домакинството ви, владетелю. Искам да прибера само жена си и сина си. И ще поискам също този роб. — Той посочи Лаури.
— Както пожелаете, велики. Жената и момчето, разбира се, трябва да тръгнат с вас. Но ако мога да помоля, позволете робът да остане.
Миламбер ги изгледа един по един. Двамата Шинцаваи си придадоха сдържаност, но тревогата им си пролича по начина, по който се спогледаха помежду си и с Лаури. През последните няколко години нещо тук се беше променило. Отношенията между мъжете в стаята съвсем не бяха като между господари и роб.
— Лаури? — Миламбер погледна приятеля си. — За какво става дума?
Лаури погледна цураните, после Миламбер.
— Налага се да те помоля да ми обещаеш нещо.
— Лаури! — почти викна Камацу. — Твърде много си позволяваш! Никой няма право да се пазари с Велик. Неговите думи са закон.
Миламбер вдигна ръка.
— Не. Оставете го да говори.
Лаури заговори на приятеля си умолително.
— Малко разбирам от тези неща, Миламбер. Знаеш, че нямам усет към протокола. Възможно е да нарушавам някой обичай, но те моля в името на предишното ни приятелство, би ли се заклел да не споделяш с никого това, което ще чуеш в тази стая?
Магьосникът се замисли. Можеше просто да заповяда на Владетеля на Шинцаваи да му каже всичко и той щеше да го направи, също като воин, изпълняващ заповед на своя командир, но ценеше приятелството си с трубадура.
— Давам думата си, че няма да повторя пред никого това, което ще ми кажете.
Лаури въздъхна и се усмихна, а двамата Шинцаваи сякаш се поуспокоиха.
— Сключих договор с господаря — каза Лаури. — След като изпълним едни задачи, той ще ми дари свободата.
Миламбер поклати глава.
— Това не е възможно. Законът не позволява един роб да бъде освободен. Дори Властелинът на войната не може да освободи роб.
Лаури се усмихна.
— А ти самият?
Миламбер се вкочани.
— Аз съм извън закона. Никой не може да ме командва. Да не би да твърдиш, че си магьосник?
— Не, Миламбер, нищо подобно. Вярно е, че тук мога да бъда само роб. Но аз няма да съм тук. Аз ще се върна в Мидкемия.
Миламбер го изгледа озадачено.
— Но как? Има само един разлом към Мидкемия и той е под контрола на магьосниците, поддържащи Властелина на войната. Други не съществуват, иначе щях да знам за тях.
— Имаме план. Доста е заплетен и би отнело много време да го обяснявам, но казано простичко, става
