— Да. Преценявате живота му.
— Мнозина от по-младите ни елфи го следват сляпо — каза Татар. — Липсва им зрялост и мъдрост да схванат подмолното влияние на вълшебството на валхеру в него. А джуджетата, макар и не толкова сляпо, все пак го следват, защото в тяхното наследство няма поводи за страх и те влагат много вяра във водачеството му. От осем години те оцеляват благодарение на него и той неведнъж е спасявал живота на мнозина от тях. Но макар Томас да се оказа за нас дар небесен в тази борба срещу нашествениците, ние можем да оставим настрана всички други съображения, освен едно: дали този получовек, полувалхеру няма да се опита да ни стане господар? — Татар се намръщи. — Ако се окаже така, той трябва да бъде унищожен.
Мартин се смрази. От всички момчета, които бе познавал в Крудий, най-голяма обич бе изпитвал към три: Гарет, Томас и Пъг. Скърбял бе мълчаливо след загубата на Пъг и често се беше чудил дали е убит, или пленен. Сега скърбеше за Томас, защото каквото и да се получеше, Томас никога вече нямаше да е същият.
Мартин се обърна към Калин.
— Нищо ли не може да се направи?
Калин даде знак, че трябва да отговори Татар. Старият Заклинател огледа кръга, за да получи мълчаливото съгласие на другите Заклинатели, после се обърна към Мартин и каза:
— Правим каквото е по силите ни, за да доведем всичко това до добър край. Но ако надмогне силата на валхеру, няма да устоим и затова се боим. Никаква омраза към Томас не таим. Но макар да изпитваш жал към побеснял вълк, трябва да го убиеш.
Мартин се загледа мрачно навън, към светлините на Елвандар. Мракът се сгъстяваше. Тази гледка винаги му беше действала утешително. Сега изпита само хладна горчивина.
— Кога ще решите?
— Ти познаваш обичая ни — каза Татар. — Ще решим тогава, когато трябва да решим.
Мартин бавно се изправи.
— Тогава съветът ми е следният: докато не стане съвсем ясно, че тръгва по Тъмната пътека, не придавайте твърде много тежест на древните си страхове. Отдавна са ме учили, че тези, които днес властват в Елвандар, са по-сърцати и с независим ум от онези, които са се освободили от игото на валхеру. Задръжте ръката си до последно. Все още нещо добро може да излезе от това, а ако не — то поне нещо, което няма да е съвсем зло.
Татар кимна.
— Ти даде съвета си на драго сърце. И той е приет на драго сърце.
Мартин се почувства силно обременен.
— И аз ще направя, каквото мога. Някога можех да влияя на Томас, навярно ще мога и сега. Ще помисля за това, а после ще го потърся и ще му поговоря. — Никой не каза нищо. Разбираха, че душата му е обезпокоена като техните.
Пулсирането се беше влошило — не чак болка, но усещане, което ставаше все по-изнервящо мъчително. Томас седеше на студената поляна до стихналото езерце и се бореше с онова в себе си. Откакто бе дошъл да живее в Елвандар, виденията му се бяха свели почти до смътни образи, с полузабравени фрази и трудно уловими имена. Бяха станали по-малко обезпокоителни, не толкова плашещи, по-рядко присъстваха в ежедневието му, но натискът в главата му, това усещане — близо до болката и не съвсем болка — се бе усилило. Когато влизаше в битка, потъваше в пурпура на гнева и не го усещаше, но след като битката секнеше и особено когато се забавеше преди да се върне в Елвандар, пулсирането се усилваше.
Зад него се чуха тихи стъпки и без да се обръща, той каза:
— Желая да остана сам.
— Болката ли, Томас? — промълви Агларана.
Някакво странно чувство смътно се надигна и той килна глава, сякаш се вслуша в нещо. После отговори сухо:
— Да. Ще се върна в покоите ни скоро. Сега ме остави и се подготви. Ще се върна по-късно.
Агларана отстъпи. Гордото й лице се сви от болка. Тя бързо се обърна и си тръгна.
Откакто се бе предала на страстта на Томас и на своята, бе изгубила способността да властва над него или да се съпротивлява на неговите команди. Сега той се бе превърнал в неин господар и тя изпитваше срам. Съюзът им се бе оказал безрадостен, нямаше го завръщането на изгубеното щастие, на което се беше надявала. Но налице бе този кършещ волята й порив, нуждата да бъде с него, да му принадлежили и това я лишаваше от всякаква защита. Томас бе енергичен, силен и понякога жесток. Тя се поправи: не жесток, просто толкова различен от всяко друго същество, че не можеше да се направи сравнение. Той не беше безразличен към нуждите й; просто не забелязваше, че тя има такива… Меките призрачни светлини се отразяваха в блестящите сълзи по бузите й.
Томас смътно усети тръгването й. Под тъпата болка в главата му един глас го призова плахо. Той се напрегна да го чуе, познал тембъра му, цвета му, познал кой го вика…
„Томас?“
„Да.“
Ашен-Шугар хвърли поглед над опустошените равнини, над напуканите от суша земи, лишени от влага, освен онази от бълващите зловония във въздуха пукнатини, и каза на невидимия си спътник:
„Много време мина, откакто за последен път си говорихме.“
„Татар и другите ни държат разделени. Често те забравям.“
Вонящите ветрове духаха от север, студени, но гъсти. Миризмата на развала се бе възцарила навсякъде и сред утайката от могъщата лудост, обхванала цялата околна вселена, се долавяше само бледо мъждукане на упорстващ живот.
„Все едно. Отново сме заедно.“
„Какво е това място?“
„Разрухата от Войните на хаоса. Паметникът на Дракен-Корин, безжизнената тундра, някогашната огромна степ. Малко живи същества все още обитават тук. Повечето избягаха на юг, към по-поносим климат.“
„Кой си ти?“
Ашен-Шугар се засмя.
„Аз съм това, в което ти се превръщаш. Ние сме едно. Ти сам си ми го казвал толкова пъти.“
„Бях забравил.“
Ашен-Шугар извика и Шуруга се забърза към него над сивия пейзаж, а над главата му затътнаха черни облаци. Могъщият дракон кацна и господарят му се покачи на гърба му. Последният валхеру хвърли поглед над покритото с пепел петно, единственият спомен за съществуването на Дракен-Корин, и каза:
„Ела да видим какво отреди съдбата.“
Шуруга се издигна и полетяха над пустошта. Ашен-Шугар усети лъха на вятъра в лицето си. Носеха се и времето се нижеше край тях, споделило смъртта на един век и раждането на нов. Зареяха се високо в синьото небе, освободени от ужаса на Войните на хаоса.
„Навява само скръб.“
„Не мисля. Някакъв урок има в това, макар че не мога да го схвана. Усещам, че ти го схващаш.“
Ашен-Шугар притвори очи и пулсирането се върна.
„Да, спомням си.“
— Томас?
Томас рязко отвори очи и видя Галайн, застанал в края на поляната.
— По-късно ли да дойда?
Томас се надигна бавно от мястото, където бе седял и сънувал. Гласът му беше дрезгав и уморен.
— Не. Какво има?
— Дребосъците на Долган са стигнали външния лес и те чакат край Лъкатушещия ручей. Джуджетата са ударили пост на чуждоземците, докато са прехвърляли реката. — На лицето на младия елф изгря весела
