Отново му отвърна глас, пропит с древно величие и възвърнато след векове могъщество.
— Тия са дошли в моя свят, Мартин. Никой не ще посегне към онова, що е мое владение, мое и на никой друг! И ти ли искаш да прекрачиш в моя свят, Мартин? — Томас се извъртя нечовешки бързо и още двама цурани погинаха.
Мартин се засили, прекоси бежешком малкото разстояние, което ги делеше, и изблъска Томас встрани от пленниците. Счепкаха се и Мартин сграбчи китката, която държеше златния меч.
Силен мъж беше Мартин, можеше да пренесе на няколко мили току-що убит елен, но не бе равностоен противник на Томас. Томас го надигна леко като досадило му бебенце и го избута настрана. Мартин отново скочи към него, но този път Томас се оказа подготвен, сграбчи го за яката и изръмжа през зъби:
— Никой не може да се противи на волята ми!
После хвърли Мартин през поляната, все едно че тежеше една десета от тежестта си. Ръцете на ловеца се размахаха във въздуха, после той се срина тежко на земята и всички чуха как въздухът излезе от дробовете му при сблъсъка.
Долган се затича към него — елфите продължаваха да гледат Томас с нямо покорство, — свали кожения мях с вода от колана си, напръска лицето му и го разтърси, за да се свести. Мартин се съвзе и чу приглушените писъци на сгушените един до друг цурански роби, пред чиито очи избиваха пленените воини.
Ловецът се помъчи да фокусира погледа си — сцената пред него се люшкаше размътена — и изтръпна от ужас.
Томас порази последния воин и закрачи към скупчените роби. Те като че ли се бяха вкаменили и гледаха с изцъклени очи онзи, който носеше гибелта им, като стадо сърни, стреснати от внезапен лъч светлина посред нощ.
Дрезгав вик се изтръгна от устата на Мартин, щом Томас посече първия роб, окаян мършав човечец. Дълголъкия понечи да се изправи, все още със замаяна глава, и Долган му помогна да стъпи на крака.
Томас пак вдигна меча си и още една от жертвите му издъхна. После се взря в лицето на следващата жертва — момче, не повече от дванадесетгодишно, с ококорени от страх очи.
Изведнъж времето се разшири до безкрай. Томас се втренчи в смайващо черната коса и в големите кафяви очи на момчето. То се присви, очаквайки смъртта, главата му се тресеше в ням ужас, устните му помръдваха, изричайки безмълвно една и съща дума.
И в смътната светлина Томас видя един стар призрак, видение с лика на отдавна забравен приятел. Споменът за едно старо приятелство от най-свидните му детски години разбуди съвестта му. Други образи изплуваха от паметта му, минало и настояще се сляха в мъгла и той промълви:
— Пъг?
Вътре в ума му избухна болка и друга, чужда воля понечи да го овладее.
„Убий го!“ — викна гневен глас и две воли се счепкаха в него.
„Не!“ — изпищя другата.
Всички на поляната гледаха как Томас стои замръзнал, разтърсен от някаква вътрешна борба, с вдигнат меч в ръка.
„Това са враговете ти! Избий ги.“
„Това е момче! Само момче!“
„Той е врагът!“
„Момче!“
Лицето на Томас се превърна в маска на болка; зъбите стиснати, всеки мускул по скулите — изопнат, челото — набръчкано. Очите му се изцъклиха, изпод шлема му потече пот.
Мартин се олюля и тръгна. Стъпваше бавно, всяка стъпка му причиняваше болка.
Ръката на Томас бавно се смъкваше надолу, смъкваше се трепереща, пръст по пръст — той се бореше със себе си. Момчето се беше вкаменило, само очите му следяха движението на меча.
„Аз съм Ашен-Шугар! Аз съм валхеру!“ — припя глас отвътре, сред порой от гняв, лудост и жажда за кръв.
И срещу това море от ярост се изправи една-едничка скала — спокоен и тих глас, който изрече само:
„Аз съм Томас.“
Отново и отново морето омраза връхлиташе върху скалата спокойствие, заливаше я, отдръпваше се и отново връхлиташе. И всеки път приливът ставаше все по-слаб, а скалата изникваше ясно над побеснелите вълни. Грохот някакъв, гръм от изгубени и отминаващи векове разтърси ума на Томас. Той се замая, после се понесе сред някакъв чужд пейзаж, търсейки дребния колкото връхче на игла светлик, за който знаеше, че е пътят му към свободата. Приливи го заляха и той се бореше, мъчейки се да задържи главата си над давещото го черно море. Пищящ зъл вятър задуха над главата му, скръбна песен заехтя в ушите му. Той вдигна глава в мрака и отново зърна лъча светлина. Отново го погълна вълната, в усилието си да го отнесе от целта му, но този път бе по-слаба. Той отново се напрегна към светлината. Нова вълна — последен безмилостен щурм. „Аз съм Ашен-Шугар!“ И след това чуждата воля се прекърши, счупи се като суха съчка под тежестта на паднал нов сняг, чу се пукот като на зимен лед, докоснат от пролетен полъх — сякаш последният щурм се оказа непосилен.
Черното море изгуби яростта си и притихна и той отново се озова стъпил на здрава основа — една- единствена скала. „Аз съм Томас.“ В далечината карфиченото връхче светлик започна да се разширява пред очите му и се засили да го погълне. „Аз съм Томас.“
— Томас!
Той примигна и видя, че е на поляната. Пред него се беше присвило момчето, чакащо гибелта си. Извърна глава и видя Мартин, насочил дълга стрела, изпъната до бузата му. Майстор-ловецът на Крудий каза:
— Пусни го този меч, или в името на боговете, ще те убия на място.
Погледът на Томас обгърна поляната и той видя джуджетата, извадили оръжията си, а с тях — и по- старите елфи. Калин, още треперещ, бе извадил меча си и бавно пристъпваше към него.
Мартин гледаше Томас в упор, без повече да се бои от него, но и с уважение към невероятната му сила и бързина. Зачака, взрян в безумието, което все още блестеше в очите на Томас, а после сякаш се вдигна някакво було и той ги видя чисти. Изведнъж златният меч падна от десницата на Томас и светлите му, почти безцветни очи се напълниха със сълзи. Томас падна на колене, стон, изпълнен с ужасна мъка, се изтръгна от гърдите му и той изплака:
— В какво се превърнах, Мартин?
Мартин свали лъка. На поляната излязоха Татар и другите тъкачи на заклинания и се приближиха до Томас, чиито хлипове бяха така ужасни и изпълнени с толкова скръб и разкаяние, че много от елфите също плачеха.
Татар каза на Мартин Дълголъкия:
— Преди малко изведнъж усетихме как тъканта на заклинанията ни се разкъса отведнъж и веднага дойдохме. Побояхме се, че валхеру е дошъл, и с право.
Мартин промълви:
— А сега?
— Другата страна на равновесието. Че валхеру най-сетне бе изместен от момчето, в това не може да има съмнение, но сега над момчето сигурно тегне бремето на векове кланета и вината от изпитаната наслада от отнемането на живот. Бремето на вината, изпитвано от смъртните, отново му е присъщо и тепърва ще видим дали ще може да го понесе. Тази агония може да се окаже краят му.
Мартин остави древния елф, пристъпи към Томас и под смътната светлина пръв видя промяната. Нямаше ги нечовешки стегнатите скули, блясъка в очите и свъсеното чело. Отново си беше Томас — човек, макар че си бяха останали белезите от преживяното превъплъщение, които завинаги щяха да издават, че е нещо повече от човек: елфските уши и светлите очи. Но го нямаше вече Господаря на силата, древния валхеру. На мястото на Властелина на дракона сега стоеше един съкрушен, угрижен и съсипан човек, потресен от това, което бе сторил. Мартин го докосна по рамото и Томас вдигна глава. С почервенели очи, почти обезумели от скръбта, той изгледа Мартин, после ги притвори, търсейки сякаш забрава. Елфи и джуджета гледаха мълчаливо, смълчали се бяха и цуранските роби, усетили, че е станало някакво чудо,
