усмивка. — Най-сетне са хванали пленници.
Странна смесица от радост и гняв за миг покри лицето на Томас. Странно чувство изпита и Галайн, докато следеше реакцията на воина в бяло и златно. Сякаш вслушан в далечен зов, Томас унесено каза:
— Иди в стана на джуджетата. Скоро ще се видим там.
Галайн тръгна, а Томас се вслуша. Далечният глас се усили.
— Сгреших ли?
Залата отекна от думите, защото сега беше празна, слугите се бяха измъкнали. Ашен-Шугар размишляваше на трона си. Говореше със сенки.
— Сгреших ли?
„Сега вече познаваш съмнението“ — отвърна неизменно присъстващият глас.
„Този странен вътрешен покой, какво е то?“
„То е идещата смърт.“
Ашен-Шугар притвори очи.
— Така си мислех. Толкова малко от моя вид оживяват след битка. Аз бях рядкост. Аз съм последният. Все пак бих искал да полетя с Шуруга още веднъж.
„Няма го. Мъртъв е, от векове.“
— Но аз летях на него тази заран.
„Беше сън. Както и това.“
— Луд ли съм тогава?
„Ти си само спомен. Това е само сън.“
— Тогава ще изпълня замисленото. Ще приема неизбежното. Друг ще дойде и ще заеме мястото ми.
„То вече се случи, защото аз съм онзи, който дойде и взе меча ти, и облече бронята ти. Твоята кауза сега е моя. Аз стоя срещу онези, които биха опустошили този свят.“
— Тогава съм доволен да умра.
Той отвори очи и за последен път огледа залата, загърната от пластове древна прах. После за последен път ги затвори и Владетелят на Орлови предели изрече последното си заклинание. Тлеещите му сили, все още неоспорени от никой друг на този свят, освен от новите богове, излетяха от немощното му тяло, нажежавайки бронята му. Струйки дим лъхнаха от мястото, където се бе изтегнало тялото му, и скоро останаха само златната броня, белият табард, щитът и мечът със златно острие и бяла дръжка.
„Аз съм Ашен-Шугар; аз съм Томас.“
Очите на Томас се отвориха и за миг той се обърка, озовал се сам на поляната. В гърдите си усети странен прилив на нова сила, вляла се в съществото му. В ума му закънтя камбана: „Аз съм Ашен-Шугар, последният валхеру. Аз ще унищожа всички, които се стремят да ограбят света ми.“
С ужасяваща решимост той напусна поляната, за да намери мястото, където джуджетата бяха довели неговите врагове.
— Радвам се, че те виждам отново, приятелю Дълголъки — рече Долган и изпуфтя с лулата си. Не бяха се виждали след една случайна среща преди няколко години, когато джуджетата минаха през горите на изток от Крудий по пътя си към Елвандар.
Мартин, Калин и още неколцина елфи бяха дошли да видят пленниците, които лежаха вързани в единия край на сечището и мятаха яростни погледи към тях. Галайн пристъпи на голата поляна и каза:
— Томас скоро ще дойде.
— Как стана така, Долган, че след всички тези години успяхте да вземете пленници, и при това и войници, и роби? — попита Мартин.
Зад осемте вързани воини стоеше изплашена група цурански роби, невързани, но скупчени един до друг и незнаещи какво ги чака. Долган махна с ръка.
— Обикновено извършваме набези през реката, а пленниците ни забавят при изтеглянето, защото или са в несвяст, или се опъват. Този път нямахме много избор, защото трябваше да прехвърлим река Крудий. В предишните години щяхме да се промъкнем в тъмното, но сега са нагъсто като гнезда в храст, навсякъде по брега. Тази чета я намерихме на едно по-изолирано място, само с тези осем войници и робите. Поправяха земния вал, който, изглежда, е бил съборен по време на някой от елфските щурмове. Промъкнахме се покрай тях, а после с няколко от момчетата ми се качихме по дърветата — макар да не го обичаме много. Скочихме отгоре на трима от външните постове и ги закротихме, преди да успеят да вдигнат тревога. Другите петима дремеха, мързеливците му с мързеливци. Промъкнахме се в лагера, няколко удара на място с чуковете — и ги овързахме. Останалите — той посочи робите — така се изплашиха, че и „гък“ не казаха. Когато се разбра, че не сме вдигнали по тревога съседните групи, решихме да ги вземем с нас. Стори ни се, че ще е загуба да ги оставим. Помислихме, че може да се научи нещо от тях. — Долган се мъчеше да говори равнодушно, но гордостта му си личеше от пръв поглед.
Мартин се усмихна одобрително и каза на Калин:
— Надявам се да разберем дали тази офанзива, от която толкова се боим, ще започне и къде. Знам малко езика им, но недостатъчно, за да разбера какво могат да ни кажат. Само отец Тъли и Чарлз, цуранският ми следотърсач, могат да говорят с тях свободно. Навярно трябва да се опитаме да ги отведем в Крудий.
— Знаем как да научим езика им, с повече време. Съмнявам се, че ще ни помагат много по пътя. Най- вероятно ще се опитват да вдигат шум на всяка крачка — отвърна Калин.
Мартин се съгласи. После някакъв шум го накара да се обърне.
През поляната към тях крачеше Томас. Долган понечи да го поздрави, но нещо в походката на младия воин и в лицето му го спря. В очите на Томас се четеше лудост, нещо, което джуджето бе мервало и по-рано като мигновен проблясък, но сега то светеше ярко.
Томас изгледа вързаните пленници, после бавно извади меча си и го насочи към тях. Думите, които започна да изрича, звучаха чуждо както за Мартин, така и за джуджетата, но елфите онемяха, потресени от чутото. Неколцина от по-старите паднаха на колене в молитвени пози, а по-младите инстинктивно се дръпнаха назад от страх. Само Калин остана прав на мястото си, въпреки че изглеждаше смаян. После принцът на елфите бавно се обърна към Мартин и промълви с ужас:
— Валхеру отново е при нас.
Без да обръща внимание на останалите на поляната, Томас пристъпи към първия цурански пленник. Вързаният воин вдигна към него очи, пълни със страх и в същото време — с непокорство. Изведнъж златният меч се вдигна високо, замахна в дъга и отсече главата му от раменете. Кръв оплиска белия табард и след това избледня и изчезна, оставяйки го непокътнат. Откъм купчината роби отекна плах стон, очите на останалите войници се разшириха от ужас. Томас бавно се обърна към следващия пленник и мечът му отново отне човешки живот.
Мартин се отърси от потреса и насила извърна очи от тази касапница. Усети вледеняващ страх, но това бе нищо в сравнение с унижението на елфите пред Томас. На лицето на Калин се четеше вътрешна борба, докато се мъчеше да преодолее почти инстинктивното покорство пред думите, изричани на езика на валхеру, древните всевластни господари. По-младите елфи, не познаващи така добре вековната мъдрост, просто не проумяваха напиращата нужда да се покорят на мъжа в бялото и златото. Езикът на валхеру, познат или не, бе език на сила и власт.
Томас извърна лице от жертвите си и Мартин се стъписа от силата на погледа му. И помен нямаше от момчето от Крудий. Тялото му сега бе обсебено от присъствието на друго, чуждо същество. Ръката на Томас се вдигна и Мартин се стегна, за да избегне удара. Всеки човек представляваше възможна жертва и дори джуджетата се дръпнаха ужасени пред заплахата, която излъчваше Томас. После в очите на Томас блесна смътната искра на разпознаването и той проговори с някак далечен глас:
— Мартин, заради обичта, която хранех някога към теб, махни се, за да не загубиш живота си.
Набрал кураж срещу най-поглъщащия страх, който бе изпитвал през живота си, Мартин извика:
— Няма да стоя и да гледам как избиваш безпомощни хора!
