Миламбер се замисли.
— Струва ми се, че сте се заловили с дързък план, господарю на Шинцаваи. Ще спазя клетвата си да не издавам нищо. Лаури може да остане тук. — Той погледна трубадура. — Дано боговете на нашите предци те закрилят и ти донесат успех. Моля се тази война скоро да свърши. — Той се изправи. — Ако не възразявате, ще си тръгна. Бих искал вече да заведа жена си и детето си у дома.
Касуми стана и се поклони.
— Бих искал да ви кажа още нещо, велики.
Миламбер му даде знак да продължи.
— Преди години, когато ме попитахте дали ще ви се разреши да вземете Катала за жена, ви отговорих, че ще ви се откаже. Казах ви също така, че за това си има причина. Планът ни предвиждаше да върнем и вас в родния ви свят. Вярвам, че сега го разбирате. Ние сме сурови хора, велики, но не и жестоки.
— Разбрах го още докато ми разкривахте плана. — Миламбер погледна Лаури. — Заради това, което съм сега, отечеството ми е тук, но все още частица от старата ми същност си е останала непокътната, и затова ти завиждам, че ще се върнеш в старата родина. Ще те помня с добро, приятелю.
След тези думи Миламбер излезе от стаята. Навън намери Катала — тя го чакаше, а синът им си играеше край нея. Прегърнаха се и Миламбер промълви:
— Хайде, любов моя. Да заведем сина ни в нашия дом.
Глава 27
Безпокойство
Дълголъкия тихо плачеше.
Сам, сред една поляна в края на елфските лесове, майстор-ловецът на Крудий стоеше над трима паднали елфи. Безжизнените им тела лежаха проснати на земята, с неестествено разкривени ръце и крака и с лица, покрити със съсирена кръв. Мартин знаеше какво значи смъртта за елфите, при които беше обичайно да се раждат по едно-две деца на столетие. Едно от лицата познаваше добре — на Алгавинс, неразделния спътник на Галайн от момчешките години, все още дете според мерките на елфите.
Стъпки отзад накараха Мартин да изтрие сълзите и на лицето му се върна обичайната маска на равнодушие. Чу зад себе си гласа на Гарет:
— Още една камара трупове по пътеката, майсторе. Цураните са преминали през тази част на леса като зъл вятър.
Мартин кимна и мълчаливо тръгна напред. Гарет го последва. Въпреки младостта си Гарет бе най- добрият следотърсач на Дълголькия и двамата продължиха с лекота по пътеката към Елвандар.
След няколко часа прекосиха реката западно от малкото цуранско укрепление и когато навлязоха в дълбоките лесове на елфите, нечий глас ги поздрави от клоните на дърветата.
— Добра среща, Мартин Дълголъки.
Мартин и Гарет спряха и зачакаха. Сред дърветата се появиха трима елфи, изникнали сякаш от въздуха. Единият беше Галайн. Мартин килна леко глава назад към реката и в отговор Галайн му кимна. Нямаха нужда от думи, за да си кажат, че и двамата знаят за гибелта на Алгавинс, наред с всичко останало.
— Томас? Калин? — попита Мартин.
— На съвет с кралицата. Новини носиш ли?
— От принц Арута. За съвета ли сте тръгнали?
Галайн се усмихна с присъщата за елфите полуусмивка, съдържаща насмешлив хумор.
— На нас се падна да пазим пътя. Трябва да останем тук. Ще дойдем веднага щом джуджетата прехвърлят реката. Ще дойдат всеки момент.
Мартин и Гарет продължиха пътя си към Елвандар. Ловецът се зачуди защо Галайн и другите двама млади елфи са изключени от съвета. И тримата бяха постоянни спътници на Томас, откакто бе решил да се засели завинаги в Елвандар. Мартин не беше идвал тук отпреди обсадата на Крудий, но бе разговарял с някои наталийски щурмоваци, носещи депеши от херцога до Елвандар и Крудий. Няколко пъти беше беседвал с часове с Дългия Леон и с Гримсуърт Наталски. Макар да държаха устите си затворени пред чужди хора, с Дълголъкия те ставаха малко по-словоохотливи, защото виждаха в майстор-ловеца на Крудий сродна душа. Той бе единственият човек освен щурмоваците на Натал, който можеше да влиза неканен в пределите на Елвандар. Двамата наталийци му бяха намекнали за големи промени в двора на кралицата на елфите и Мартин изпитваше смътно безпокойство.
Докато наближаваха Елвандар с леките си плавни отскоци, Гарет подхвърли:
— Майсторе, защо не изпращат да приберат загиналите?
Мартин спря и се подпря на лъка си.
— Гарет, техният обичай е друг. Те ще оставят лесът да си прибере останките, защото вярват, че душите им сега обитават Блажените острови. — Замисли се малко и каза: — Сред следотърсачите ти си може би най-добрият, когото съм познавал. — Младежът се изчерви от похвалата, но Дълголъкия каза: — Това не е ласкателство, а просто факт. Споменавам го, защото ти си най-вероятният ми заместник, ако нещо ме сполети.
Завеяното в повечето случаи изражение на Гарет изведнъж стана съсредоточено и той заслуша с внимание думите на Мартин. Мартин продължи:
— Ако се случи нещо, което да ме отнесе от този живот, бих се надявал някой да продължи връзката между Елвандар и света на човеците, за да не се разпадне.
Гарет кимна.
— Мисля, че разбирам.
— Трябва да го разбереш, защото ще е тъжно, ако двете раси се отчуждят. — Той заговори по-тихо. — За вярванията им трябва да учиш колкото можеш, но няколко неща трябва знаеш отсега, особено във време на война като днес. Сигурно си чувал да се твърди, че някои жреци могат да съживяват мъртъвци, стига да не са издъхнали преди повече от час?
— Чувал съм тази история, но не познавам някой, който да го е виждал с очите си или дори да твърди, че познава такъв.
— Вярно е. Отец Тъли го казва, а той не е от онези, които говорят неистини за нещата, свързани с вярата. — Мартин сведе очи към земята. — Има една история. Един изтъкнат жрец — от кой орден, не знам — се оказал низвергнат от боговете и изпаднал в света на миряните. Захвърлил фините си одежди и златни накити и си надянал просто домоткано расо на странстващ монах. Скитал по дивите места, търсейки смирение за душата си. Времето и случайността го отвели в Елвандар, където се натъкнал на един току-що загинал елф, умрял случайно едва няколко минути преди появата на жреца. Той започнал да възвръща елфа от смъртта, защото притежавал голяма сила, и се постарал да вложи всичките си дарби. Спряла го жената на елфа и когато той я запитал защо, тя му отвърнала: „Това не е според нашите обичаи. Сега той обитава много по-хубаво място и ако го върнеш, ще се вьрне против волята си и ще ни донесе само скръб. Затова ние никога няма да изречем името му, за да не чуе той мъката в гласовете ни и да се върне, за да ни утеши, с цената на своята мъка.“ Доколкото знам, никой елф не е бил връщан от смъртта. Разправяли са ми и че никой елф не би могъл да бъде съживен с човешки изкуства. Други твърдят, че елфите всъщност нямат души, поради което не могат да възкръсват. Мисля, че и едното, и другото е лъжа и че те притежават далеч по-тънък усет за мястото си на света.
Гарет помълча, замислен над казаното.
— Странна приказка, майстор-ловецо. Какво те подсети за нея?
— Смъртта на онези елфи, както и твоят въпрос. Разказах я, за да ти покажа колко са различни от нас и че трябва да се потрудиш, за да изучиш обичаите им. Ще прекараш доста време сред тях.
— А тази приказка за мъртвия елф вярна ли е?
— Да. Току-що загиналият елф бил покойният крал на елфите, съпругът на кралица Агларана. Тогава, преди тридесет години, аз бях все още момче, но го помня. Нещастието стана по време на лов и аз срещнах жреца.
Гарет не каза нищо, а Мартин надигна лъка си и продължи по пьтя.
Скоро стигнаха окрайнините на Елвандар. Мартин спря и Гарет зяпна, омаян от гледката сред огромните дървеса. Късното следобедно слънце мяташе дълги сенки из леса, но високите стволове сияеха със собствена вълшебна светлина.
