Глава 26
Великият
Имението беше запуснато. Намираше се на върха на най-високия от многото хълмове, обкръжаващи града Онтосет. Смяташе се, че предлага най-добра гледка към града и морето отвъд него. Фамилията бе рухнала поради това, че се бе оказала на губещата страна в многобройните, подмолни и често гибелни политически борби в Империята. Сега имотът тънеше в забвение, защото макар да надминаваше всичко наоколо с великолепието си, връзката между него и лошия късмет бе твърде реална в представите на суеверните цурани.
Един ден до града стигна вестта, че някакви пастири на кула видели самотен мъж, облечен в черен халат, да се изкачва по хълма към къщата…
Пастирите се стараеха да го избягват, както подобаваше на ниския им ранг. Пасяха наоколо животните си — източник на оскъдното им препитание: вълната от кула — когато веднъж, посред бял ден, чуха оглушителен шум, сякаш дядото на всички гръмотевици раздра небесата. Стадото се пръсна в ужас и част от животните се затичаха нагоре по хълма. Пастирите бяха не по-малко ужасени, но предани на поминъка си, зарязаха страховете си и хукнаха да приберат животните.
Един от тях, Ксанотис, се изкачи до билото на някога прочутия хълм и се озова пред чародея в черния халат, когото бяха видели по-рано. Великият стоеше на самия връх. Там, където съвсем доскоро се надигаше голямата порутена къща, лежеше голо петно обгорена земя, от която се виеше пушек. Изплашен, че се е забъркал неволно в делата на един Велик, Ксанотис се сепна и заотстъпва крадешком назад, с надеждата, че не са го забелязали, понеже Великият беше с гръб към него, а и главата му беше забулена в качулката на черния халат. Но щом направи първата крачка назад, магьосникът се обърна към него и го прониза с тъмнокафявите си очи.
Пастирът се смъкна на колене, както повеляваше обичаят, и сведе поглед към земята. Не се просна ничком, защото все пак беше свободен човек и макар да не бе от знатното съсловие, беше глава на фамилията си.
— Стани — заповяда му чародеят.
Объркан, Ксанотис се надигна, все така свел очи към земята.
— Погледни ме.
Той вдигна очи и видя лицето под качулката. Брада, тъмна като очите, обкръжаваше бледото лице, нещо, което само усили смущението на Ксанотис, защото само робите носеха бради. Магьосникът се усмихна на явното му безпокойство.
На свой ред чародеят виждаше пред себе си мъж, висок за цуранин, с около четири пръста по-висок от самия него. Кожата му беше тъмна като чиста чоча или кафе. Беше с черни очи, косата му също беше гарвановочерна, само леко прошарена на слепоочията. Късата зелена роба на пастира разкриваше здравото телосложение на бивш воин — факт, който чародеят долови и от изправената му стойка, както и от няколкото белега по лицето. Изглеждаше малко над петдесетте, но все още издръжлив за трудния пастирски поминък. Макар и по-нисък, този мъж смътно му напомняше за Гардан в Крудий.
— Името ти? — запита магьосникът. Ксанотис отговори с треперлив глас. После магьосникът го изненада, като го попита: — Ще се съгласиш ли, че това място е добро за дом, пастирю?
Ксанотис заекна смутен:
— Ако… ако такава е… волята ти, велики.
Магьосникът го сряза.
— Не става въпрос за моята воля! Питам ти какво мислиш!
Ксанотис едва прикри гнева си от собствения си срам. Великите бяха светая светих и да лъжеш пред тях беше безчестие.
— Прости ми, велики. Казват, че това място е прокълнато от боговете.
— И кой казва това?
Остротата в гласа на магьосника накара възрастния мъж да вдигне рязко глава, като ударен. Очите му почти не скриха гнева му, но гласът му остана спокоен.
— Живеещите в града, велики, и други, в околностите. — Очите му срещнаха погледа на чародея и този път не се отклониха.
Очите на чародея се присвиха насмешливо и устните му се изкривиха в полуусмивка, но гласът му прокънтя все така сурово.
— Но не и ти, пастирю?
— Аз съм служил петнадесет години като воин, велики. Открил съм, че в повечето случаи боговете облагодетелстват само онези, които умеят да се грижат за себе си.
На това магьосникът се засмя, макар че изражението му все още не можеше да се нарече топло.
— Човек, който се осланя на себе си. Това е добре. Радвам се, че си приличаме, защото смятам да си вдигна тук имение. Допада ми гледката към морето.
При тези думи пастирът се вкочани; магьосникът го забеляза и каза:
— Одобряваш ли намерението ми, Ксанотис от Онтосет?
Ксанотис премести тежестта си от единия крак на другия, след което отвърна:
— Великият се забавлява с мен. Моето одобрение или неодобрение е без никакво значение, сигурен съм.
— Вярно е, но все пак отбягна въпроса ми. Одобряваш ли?
Ксанотис присви рамене и отвърна:
— Ще трябва просто да преместя стадото си, велики. Това е всичко. Не искам да те обидя.
— Разкажи ми за тази къща, Ксанотис — която стоеше тук до вчера.
— Тук беше домът на владетеля на Алмач, велики. Но той сгреши, като подкрепи един свой братовчед срещу Алмечо, когато се оспорваше санът на Властелина на войната. — Мъжът потръпна. — Някога бях Патрулен водач на този дом. Бях прекалено горд и това ограничи войнишката ми кариера. Господарят ми разреши да напусна службата и да се оженя, така че се залових да гледам стадата на бащата на жена ми. Ако бях останал войник, сега щях да съм роб, или мъртвец, или сив войн. — Извърна се и погледна към морето. — Какво още би искал да знаеш, велики?
Магьосникът каза:
— Можеш да задържиш стадото си на този хълм, Ксанотис. Тревопасните поддържат тревата изрядна, а занемарените поляни не са по вкуса ми. Просто ги дръж по-надалече от постройката, която ще вдигам, иначе от време на време ще си изпичам по някое животно за вечеря.
Без да каже нищо повече, магьосникът извади някакво устройство от гънките на робата си и го задейства. То излъчи странно бръмчене, след което въздухът изпука и облечената в черен халат фигура изчезна. Ксанотис постоя няколко мига онемял, после се почеса по главата и тръгна да си събира стадото.
Вечерта, край огъня, той разказа на семейството си и на другите пастири за срещата си с Великия. Никой не се усъмни в думите му — каквито и недостатъци да имаше Ксанотис, не бе от хората, които преувеличават. Но всички останаха смаяни. И с още нещо така и не привикнаха — през следващите няколко месеца, докато къщата на билото на хълма се издигаше, един или друг пастир случайно мерваше Ксанотис, увлечен в разговор с Великия на билото на хълма, докато кула кротко пасяха тревицата наоколо.
Сега на билото на хълма се издигаше нова и странна къща. Видът й будеше както разсъждения, така и известна завист. Разсъжденията бяха около личността на собственика й — странния Велик. Завистта идваше от формата и конструкцията й — своеобразен прелом в цуранската архитектура. Край на традиционните триетажни постройки с отворен под небето център. На мястото на това можеше да се види дълга едноетажна сграда, с няколко по-малки, свързани с нея с покрити алеи. Простираше се надлъж и шир по билото, с многобройни градини и ручеи, лъкатушещи между постройките. Строежът й бе също толкова необичаен, колкото и формата — главно от камък, с печени глинени плочи за покрив. Някои умуваха, че сигурно предлага хладина през летния зной.
Още два факта усилваха удивлението, предизвикано както от вида й, така и от самоличността на собственика. Преди всичко — начиньт, по който бе осъществен проектът. Магьосникът най-напред се бе появил един ден в Онтосет, в дома на Тимацел, най-богатия лихвар в града, и просто бе депозирал над
