мъже, в странен контрапункт с далеч по-земния вик на Васку към готвача бързо да приготвя храната. Принцът открехна тихо вратата на каютата си и завари Анита заспала на бледата светлина на заслонения светилник. Тъмнорижата й коса изглеждаше почти черна, разпиляна около главата й. Той понечи да затвори, но я чу да казва:
— Арута?
Той влезе и я видя да се взира в него в сумрака. Седна на ръба на койката и попита:
— Добре ли си?
Тя се протегна и кимна.
— Бях заспала дълбоко. — Очите й се разшириха. — Всичко наред ли е? — Седна и приближи лицето си до неговото.
Той я прегърна и я притисна до гърдите си.
— Всичко е наред. Вече сме в безопасност.
Тя въздъхна, опряла глава на рамото му.
— Благодаря ти за всичко, Арута.
Той замълча, обзет от внезапно чувство — да я закриля, да я предпази от ръката на злото, да я защити. Останаха дълго така един до друг, после Арута успя да се отърси от напора на чувствата, отдръпна се леко и промълви:
— Сигурно си огладняла.
Тя се засмя — звънливо и искрено.
— О, да! Всъщност умирам от глад.
— Ще поръчам да ти донесат нещо, макар да се боя, че ще е съвсем оскъдно дори в сравнение с онова, с което са те хранили Шегаджиите.
— Каквото и да е.
Той се качи на палубата и поръча на един моряк да слезе в кухнята и да приготвят нещо за принцесата, после се върна и я завари да реше косата си.
— Сигурно изглеждам ужасно — каза тя.
Арута изведнъж се улови, че се мъчи да потисне усмивката си. Не знаеше защо, но се чувстваше неописуемо щастлив.
— Ни най-малко — отвърна й той. — Всъщност изглеждаш прекрасно.
Тя спря да се реши и Арутя я загледа с възхита, толкова млада в един миг и толкова женствена — в следващия. Тя му се усмихна.
— Помня как те огледах скришом веднъж, по време на дворцовия пир на баща ми, когато беше в Крондор.
— Мен? И защо, в името на небесата?
Тя като че ли не чу въпроса му.
— Тогава също ми се стори, че изглеждаш хубав, макар и малко скован. Имаше едно момче с вас, което ме вдигна да те видя. Беше с групата на баща ти. Забравила съм името му, но ми каза, че бил чирак на магьосника ви.
Лицето на Арута помръкна.
— Това беше Пъг.
— Какво се е случило с него?
— Загубихме го през първата година на войната.
Тя остави гребена.
— Съжалявам. Беше добро момче, държеше се братски.
— Беше много добър момък, храбър и всеотдаен, и означаваше много за сестра ми. Когато го загубихме, тя дълго тъгува за него. — Той потисна мрачното си настроение и запита: — Е, и защо принцесата на Крондор е трябвало да оглежда своя далечен братовчед от селските провинции?
Анита го изгледа продължително, след което каза:
— Исках да те видя, защото бащите ни смятаха, че е възможно да се оженим.
Арута се слиса. Струваше му огромно усилие да възвърне самообладанието си. Придърпа единствения стол и седна. Анита каза:
— Твоят баща никога ли не ти го е споменавал?
Арута не можа да измисли нищо умно, затова само поклати глава.
Анита кимна.
— Знам, войната и всичко останало. Нещата ужасно се объркаха, след като вие тръгнахте за Риланон.
Арута преглътна. Устата му бе съвсем пресъхнала.
— Е, и каква е тази история с плановете на бащите ни да… ни женят?
Взря се в Анита. Зелените й очи блестяха, отразили светлината на светилника и още нещо.
— Държавни съображения, боя се. Татко иска да укрепи правата ми на претендентка за трона, а Луам е твърде опасен за целта, тъй като е по-големият. Ти би бил идеален, защото кралят не би възразил… поне тогава, предполагам. Сега, след като Ги е решил да ме вземе, предполагам, че има съгласието на краля.
Арута изведнъж се почувства подразнен, макар да не беше сигурен защо.
— И предполагам, че не е трябвало да ни искат мнението за подобна дреболия? — повиши той глас.
— Моля те, не е по моя вина.
— Извинявай. Не исках да те обидя. Просто не съм мислил много за женитба, и определено не по държавни съображения. — На устните му се изписа иронична усмивка. — Това обикновено е за първородните синове. Ние, вторите, сме оставени да се оправяме сами с тези неща — някоя овдовяла графиня или щерка на богат търговец. — Постара се да вложи шега в думите си. — Красива щерка, ако имаме късмет, какъвто обикновено нямаме. — Не успя с шегата и се отпусна на стола. После промълви: — Анита, ти ще останеш в Крудий толкова дълго, колкото се наложи. Може да се окаже опасно заради цураните, но ще гледаме да се справим някак. Навярно ще трябва да те заведем в Карс. Когато тази война приключи, ще се върнеш у дома си в пълна безопасност, обещавам ти. И никога, никога никой няма да те принуждава да правиш каквото и да било против волята си.
Разговорът им се прекъсна от почукване на вратата, след което в стаята влезе един моряк с димяща купа задушена риба, комат хляб и чиния с нарязана осолена сланина. Морякът остави храната на масата, наля и чаша вино и излезе. Анита започна да се храни.
После си побъбриха за дреболии и Арута отново бе запленен от открития и сърдечен нрав на момичето. Когато най-сетне й пожела лека нощ и притвори вратата след себе си, бе поразен от мисълта, че идеята за династичен брак не го дразни чак толкова. Върна се горе на палубата. Мъглата се беше вдигнала и шхуната отново летеше, подгонена от лекия вятър. Той се загледа в звездите и за пръв път от толкова години си засвирука щастливо.
Близо до кърмата Мартин и Амос си подаваха мях с вино и си говореха тихо.
— Тази нощ принцът е необичайно весел — подхвърли Амос.
Мартин издуха облак дим от лулата си и вятърът бързо го отнесе.
— И бас държа, че дори не знае защо е толкова весел. Анита може да е млада, но не чак толкова, че да го остави да пренебрегне вниманието й за дълго. Ако си е наумила, а мисля, че е така, до една година ще го оплете в примката си. И той с радост ще се остави да го хванат.
Амос се засмя.
— Макар че ще мине време, докато кротне. Готов съм да се обзаложа, че младия Роланд ще го довлекат до олтара по-рано от Арута.
Мартин поклати глава.
— Що за бас? Роланд го уловиха преди години. Анита още я чака работа.
— А ти никога ли не си се влюбвал, Мартин?
— Не, Амос — отвърна Мартин. От горянина, както и от моряка, не става добър съпруг. Не се задържаме дълго у дома и прекарваме дни, дори седмици в самота. Това ни прави малко саможиви. А ти?
— Не толкова, че да го забележи човек. — Амос въздъхна. — Колкото по остарявам, толкова повече се
