Тримачтов боен кораб, капитане! — чу се вик от върха на мачтата.
Амос погледна Арута.
— „Кралският грифон“ е. Ще ни догони по залез. Ако имахме поне десетина минути още, или лошо време, което да ни скрие, или той поне да беше малко по-бавен…
— Какво можем да направим?
— Почти нищо. Той е по-бърз и не можем да ги изиграем с хитра маневра. Мога да увелича малко разстоянието, ако завия на юг, ио по тази част от крайбрежието има много неприятни рифове. Рисковано ще е. Те ще ни излязат откъм вятъра, по-високите им мачти ще ни попречат и ние толкова ще забавим, че ще ни цъфнат на борда, без дори да поискат позволение.
Арута погледа приближаващия се кораб още около половин час. Мартин също излезе на палубата и загледа как разстоянието между двата съда се скъсява всяка минута. Амос държеше шхуната плътно във вятъра и тя пореше напред до предела на възможностите си, но другият кораб въпреки това я догонваше.
— Проклятие! — изруга Амос отчаяно. — Ако бягахме на изток, щяхме да се изплъзнем в тъмното, но на запад ще сме очертани на небосклона още много след като слънцето залезе. Ще продължават да ни виждат, докато ние ще сме слепи за тях.
Слънцето се смъкна надолу, а преследването продължи — след залез бойният кораб ги следваше на не повече от хиляда метра.
— Може да се опитат да ни разкъсат такелажа или да пометат палубите с балистите си, но с момичето на борда Радбърн едва ли ще рискува, от страх да не пострада тя — каза Амос.
Деветстотин, осемстотин метра — „Кралският грифон“ се приближаваше, поглъщаше неумолимо разстоянието между тях. Арута вече можеше да различи човешки фигури — дребни силуети по такелажа, черни на фона на платната, станали кървавочервени от лъчите на гаснещото слънце.
Когато корабът-преследвач се доближи на петстотин метра, наблюдателят извика:
— Мъгла!
Амос вдигна глава и викна:
— Накъде?
— Югозапад. На миля или повече.
Амос се затича към носа. Арута го последва. В далечината видяха залязващото слънце и наляво от него — смътна бяла ивица, изпънала се над почернялото море.
— Богове! — изрева Амос. — Имаме шанс!
Ревна на кормчията да завърти на югозапад, после двамата с Арута се затичаха към кърмата. Маневрата бе съкратила наполовина разстоянието между корабите.
— Мартин, можеш ли да уцелиш кормчията? — попита Амос.
Мартин примижа и отвърна:
— Сумрачно ми е малко, но не е трудна мишена.
— Виж ако можеш да го отвлечеш малко от курса.
Мартин свали калъфа на лъка, с който не се разделяше никога, и го изпъна. Извади увита в плат стрела, измери с око гонещия ги кораб и стреля. Като разлютена птица, стрелата се извиси в дъга над водата и профуча над кърмата на догонващия ги съд.
Мартин изгледа полета й, после тихо измърмори: „Аха!“, с едно единствено плавно движение извади втора стрела, опъна лъка и пак стреля. Стрелата последва пътя на първата, но вместо да премине над задницата на другия кораб, се заби в кормилната греда и затрептя само на няколко пръста от главата на кормчията.
Откъм „Морска лястовица“ се видя как кормчията на „Кралски грифон“ залегна на палубата и пусна руля. Бойният кораб залитна и започна да изостава.
— Малко е тъмно за добра стрелба — промърмори Мартин.
И изстреля трета стрела, която се заби на няколко пръста от първата, задържайки кормилото неуправляемо.
Разстоянието между двата кораба бавно започна да се увеличава и Амос викна на екипажа си:
— Чуйте моята заповед. Когато дам знак за тишина, всеки, който посмее да прошепне, ще стане стръв за рибите.
Бойният кораб престана да се олюлява и плавно пое след тях.
— Изглежда, ще ни хванат натясно, Амос — каза Мартин. — Не мога да стрелям през платната.
— Не, но ако благоволиш да задържиш малко тези момчета настрани от балистите им, ще ти бъда много благодарен. Мисля, че раздразни Радбърн.
Мартин и Арута видяха отряда на балистите да подготвя оръжията си. Майстор-ловецът пусна ято стрели към преследващия ги кораб. Първата улучи един мъж в крака и го свали, другите изпопадаха по палубата.
— Мъгла право напред, капитане! — отекна вик отгоре.
Амос се извърна към кормчията.
— Силно дясно.
„Морска лястовица“ свьрна на юг. „Кралски грифон“ зави плътно зад нея, вече на по-малко от сто метра. Със смяната на курса вятърът затихна. Когато доближиха до мъгливата ивица, Амос каза:
— Вятърът тук е по-слаб и от пръдня. Свивам платната, за да не ни издава шумоленето им.
Изведнъж навлязоха сред стена от гъста тъмносива мъгла, която бързо почерня. Щом бойният кораб се скри от очите им, Амос нареди:
— Свий платната!
Екипажът увисна на платната и движението на кораба скоро замря. После Амос заповяда:
— Свий на щирборд и предай: пълна тишина.
Изведнъж на борда се възцари гробно мълчание. Амос се обърни към Арута и прошепна:
— Тук има течения, отнасящи на запад. Ще се оставим да ни отнесат и да се надяваме, че капитанът на Радбърн е от Кралското море.
— Рул напряко! — прошепна той на кормчията. А на Васку каза: — Да свалят платната. И никой горе да не мърда.
Изведнъж Арута усети тишината. След шума на гонитбата, с напора на свежия вятър от север, с песента на въжетата и непрестанното плющене на платната, безмълвието сред черната мъгла изглеждаше неестествено. Случайният стон на някоя рея или плясък на въже бяха единствените звуци в мрака. Страхът разтегли миговете и времето се проточи като в безкрайно бдение.
А сетне внезапно чуха гласове и звуци от другия кораб. Със скърцане и плясък на платна той се придвижваше под слабия напор на вятъра и шумът отекваше от всички посоки. Първоначално Арута не можеше да види нищо, после смътно сияние разкъса чернилката отзад и бавно премина от североизток на югозапад — запалените фенери на преследващия ги „Кралски грифон“. Всеки на борда на „Морска лястовица“ стоеше закован на мястото си, не смеейки да помръдне, за да не причини шум, който да се разнесе с яснотата на рог през водната шир. От другия кораб се чу вик:
— Тишина, по дяволите! Не можем да ги чуем от този шум! — После всичко стихна, чуваше се само плющенето на платната и скърцането на въжетата на „Кралския грифон“.
Зачакаха в тъмнината. Минутите сякаш се точеха безкрайно. А после се разнесе ужасен звук, прокънтя като удар на мълния — разкъсващ ушите трясък на скършено дърво. Последваха викове и писъци на изпаднали в паника хора.
Амос се извърна към останалите, едва видим в мрака.
— Нанизаха се на подводна скала. Ако се съди по звука, корпусът им е раздран отдолу. Мъртъвци са.
Заповяда на кормчията да завие на северозапад, надалече от скалите и рифовете, и моряците бързо заизпъваха платната.
— Лоша смърт — промълви Арута.
Мартин сви рамене. Лицето му бе смътно огряно от току-що запалените по палубата фенери.
— Има ли добра смърт? Виждал съм и по-лоша.
Арута напусна командната палуба. Над водата продължаваха да ехтят отчаяните ревове на давещи се
