— Ще трябва да се оттегля. Въпреки че не ми е нужен много отдих, все пак малко трябва да почина. А смятам, че и на теб ти е нужно.
Пъг се изправи и каза:
— Благодаря ти, че ми разказа толкова много. — После се усмихна малко смутено. — И че поговори с мен за принцесата.
— Имаше нужда да ти го кажа.
Пъг отведе Калин до дългия коридор, в който един от слугите го чакаше да го заведе в покоите му, след това се върна в стаята си и легна да поспи в компанията на мокрия Фантус, който изсумтя възмутен, че е трябвало да лети в дъжда. Фантус скоро заспа. Пъг обаче остана да лежи, втренчен в примигващата светлина от мангала, танцуваща по тавана, и не можеше да заспи. Мъчеше се да изтласка приказките за странните воини от ума си, но образите на ярко облечени бойци, прокрадващи се през лесовете на западните земи, му пречеха.
На заранта в замъка Крудий цареше мрачно настроение. Слугинските слухове бяха пръснали вестта за цурани, въпреки че подробностите липсваха. Всеки шеташе, наострил уши да чуе поне някой намек за замислите на херцога. Всички бяха единодушни в едно: Боррик Кондуин, херцогът на Крудий, не е човекът, който ще седи в леност и ще чака. Все нещо щеше да предприеме, и то скоро.
Пъг седеше на бала сено и гледаше как Томас се упражнява с меч — въртеше се около едно дървено чучело и нанасяше удари отстрани, после право, отново и отново. Ударите му бяха вяли и най-накрая той захвърли меча с досада.
— Нищо не става. — Дойде и седна до Пъг. — Чудя се какво ли си говорят те.
Пъг сви рамене. „Те“ бяха съветът на херцога; днес момчетата не бяха поканени да присъстват и последните им четири часа минаха мудно.
Дворът на замъка изведнъж се изпълни с тичащи към портите слуги.
— Хайде! — викна Томас. Пъг скочи от балата и се затича след приятеля си.
Заобиколиха цитаделата тъкмо когато почетната стража се строяваше като предния ден. Беше по- студено от вчера, но не валеше. Момчетата се покатериха на същата кола и Томас потръпна.
— Струва ми се, че снеговете ще дойдат рано тази година. Сигурно още утре.
— Ако дойдат, това ще е най-ранният сняг, откакто се помня. Трябваше да си вземеш наметалото. Изпотен си от упражнението и ще измръзнеш.
Томас го изгледа с досада.
— Богове, говориш точно като майка ми.
Пъг заговори, наподобявайки вбесения, висок и носов тон на майка му:
— И не ми идвай после посинял и премръзнал да ми кашляш и кихаш и да ми търсиш утеха, защото няма да я намериш, Томас, сине на Мегар.
Томас се ухили.
— Сега го каза точно като нея.
Големите порти се разтвориха със скърцане и ги накараха да се обърнат. Херцогът и кралицата на елфите изведоха останалите гости. Херцогът хвана ръката на кралицата в приятелски жест за сбогом. После кралицата опря длан на устните си и запя мелодично поредица от слова, не високо, но те се понесоха над шума на тълпата. Слугите, насъбрали се из двора, притихнаха, щом извън замъка се чу тропотът на конски копита.
Снежнобелите коне преминаха през портите на крепостта и се изправиха на задни крака в поздрав към елфската кралица. Елфите ги яхнаха бързо — всеки скочи на гърба на своя вихрогон без ничия помощ. Вдигнаха ръце за поздрав към херцога, извърнаха конете и препуснаха през портите.
Няколко минути всички останаха безмълвни, сякаш не искаха да приемат, че виждат елфи навярно за последен път в живота си. После хората бавно се разпръснаха и се заловиха с работата си.
Томас изглеждаше унесен. Пъг го дръпна и го попита:
— Какво става?
Томас промълви:
— Иска ми се един ден да видя Елвандар.
Пъг го разбра.
— Може би ще го видиш. — После тихо добави: — Но се съмнявам. Защото аз ще стана магьосник, ти войник, а кралицата ще царува в Елвандар дълго след като умрем.
Томас се нахвърли игриво върху приятеля си, пребори го и го бутна на сеното.
— Охо. Така значи. Добре, но все пак един ден ще отида в Елвандар. — Притисна Пъг под себе си и седна на гърдите му. — И когато го направя, ще бъда велик герой, с множество победи над цураните зад себе си. А тя ще ме посрещне като почетен гост. Какво мислиш за това?
— А аз ще бъда най-великият чародей на земята — засмя се Пъг.
Двамата прихнаха. Нечий глас прекъсна играта им.
— Пъг! Ето къде си бил.
Томас се отдръпна и Пъг се изправи. Към тях се приближи едрият ковач Гардел. Гърдите му бяха като буре, беше с рядка коса, но с гъста черна брада. Ръцете му бяха почернели от пушека, а кожената му престилка — прогорена на дупчици. Приближи се до ритлата на колата и опря юмруци на кръста си. — Търсих те къде ли не. Трябва да пробвам оня свод, дето ми го поръча Кълган, на мангала ти.
Пъг се смъкна от колата, Томас слезе след него. Тръгнаха след Гардел към ковачницата зад стражевата кула. Якият ковач избоботи:
— Много умна идея е този свод. Блъскам в ковачницата вече трийсет години, ама не съм се сещал за улей над мангал. Като ми го каза Кълган, веднага се захванах.
Влязоха в ковачницата — навес с голяма и малка топилня и няколко наковални с различни размери. Наоколо се въргаляха най-различни неща, чакащи за оправяне — брони, стремена, кухненски ножове и сатъри. Гардел се приближи до голямата топилня и вдигна улея. На ширина беше около три стъпки, толкова висок и с конусовидна форма, с дупка отгоре. Наоколо по пода лежаха метални тръби, изковани много тънко.
Гардел надигна творението си да го огледат.
— Направих го много тънко, с много калай, да е леко, щото ако е тежко, ще падне. — С крака си посочи металните пръти, разхвърляни по пода. — Ще избием няколко дупки в пода и ще сложим ей това за опора. Може да отнеме малко време, докато го наглася, но мисля, че тая твоя шашма ще проработи.
Пъг се усмихна широко. Изпитваше голяма радост, че хрумването му придобива конкретна форма. Чувството беше ново за него и го изпълни със задоволство.
— Кога можем да го нагласим?
— Още сега, ако искаш. Признавам си, че бих искал да видя как работи.
Пъг награби част от тръбите, а Томас останалото, и тримата се запътиха към кулата на магьосника.
Потънал в дълбок размисъл, Кълган се изкачваше по стъпалата към стаята си. Изведнъж отгоре се разнесе вик:
— Пази се!
Кълган погледна нагоре тъкмо навреме, за да види търкалящия се по стълбите каменен блок. Отскочи настрана, а камъкът се блъсна в стената и продължи надолу по стълбището. Въздухът се изпълни с прахоляк от мазилката и Кълган закиха.
Томас и Пъг се появиха затичани надолу по стълбите. Бяха изплашени, но като видяха, че магът не е пострадал, се успокоиха.
Кълган ги изгледа заканително и попита:
— Какво беше всичко това?
Пъг се сви като изплашена овца, а Томас се опита да се слее със стената. Пъг заговори пръв:
— Опитвахме се да свалим камъка долу на двора, а той взе, че се изплъзна.
— Изплъзнал се? Та той се търкаляше като луд! Защо сте го помъкнали този камък и откъде е той?
— Това е оня, хлабавия, от моята стена — отвърна Пъг. — Измъкнахме го, за да може Гардел да напъха последната тръба. — Кълган, изглежда, все още не разбираше и Пъг продължи: — Заради свода над
