Кълган зад себе си и видя магьосника, застанал до принц Арута.
— Всички тук! — извика властно магьосникът. Пъг послушно пристъпи до Кълган. Отекна писъкът на друг войник. След миг около тях се разстла облак бял дим, излизащ от тялото на Кълган. — Трябва да оставим мулетата — каза магьосникът. — Немрящият няма да пристъпи през дима, но не мога да го задържа за дълго, нито да стигна далече. Трябва да се измъкнем веднага!
Долган посочи един тунел в отсрещния край на пещерата и викна:
— Натам трябва да тръгнем. — Придържайки се плътно един до друг, всички тръгнаха към тунела, последвани от ужасен рев. Двете паднали мулета и сразените войници останаха зад тях. Факлите примигваха като в кошмар, черната фигура на чудовището се приближаваше към групата. Щом стигна до пушека, то се сгърчи и започна да обикаля около белия кръг — не можеше или не желаеше да пристъпи през белезникавия дим.
Пъг погледна зад съществото и стомахът му се сви на топка.
Отзад, ярко откроен от светлината на факлата, която държеше, стоеше Томас. Приятелят му гледаше безпомощно над рамото на плътеника към Пъг и оттеглящата се група.
— Томас! — изхлипа Пъг.
Групата се спря за миг и Долган каза:
— Не можем да го спасим. Ще загинем всички. Трябва да вървим напред. — Нечия силна ръка стисна рамото на Пъг, когато той понечи да се върне, за да помогне на приятеля си. Той се обърна и видя, че го държи Гардан.
— Трябва да го оставим, Пъг — каза той. Абаносовото му лице беше мрачно. — Томас е войник. Той разбира. — Безпомощен, Пъг се остави да го издърпат. Видя как плътеникът ги последва още малко, след което спря и се обърна към Томас.
Дали подсетен от виковете на Пъг, или от някое свое зло сетиво, немрящият запристъпва крадешком към Томас. Момчето за миг се поколеба, след което се обърна и се затича към друг тунел. Плътеникът изстена и се понесе след него. Пъг видя как светлината от факлата в ръката на Томас се скри в тунела, примигна и се стопи в непрогледния мрак.
Томас видя сгърченото от мъка лице на Пъг, видя и как Гардан го отвежда. Когато мулетата се отскубнаха, той се бе измъкнал настрани и сега се оказа разделен от останалите. Огледа се дали не може някак да заобиколи плътеника, но съществото бе твърде близо до прохода, към който се бяха втурнали спътниците му. И докато те навлизаха в тунела, съществото се извърна към него и започна да го приближава. Той се поколеба за миг и после побягна към друг тунел.
Сенки и светли петна заиграха лудешки по стените. Момчето тичаше по прохода и стъпките му отекваха в сумрака. Лявата му ръка стискаше здраво горящата главня, а дясната се беше вкопчила в дръжката на меча. Погледна назад и видя двата блестящи червени въглена — очите, които го преследваха, но все още не го настигаха. С мрачна решимост той си помисли: „Ако ме догони, ще хване най-бързия бегач в цял Крудий“. Затича по-бързо. Разбираше, че ако се обърне и посрещне чудовището, със сигурност ще загине. Овладя първоначалния си страх и умът му се изпълни с хладна яснота, с тънката разсъдливост на плячка, съзнаваща, че е безполезно да се съпротивлява. Цялата му енергия се съсредоточи в бягството. Беше решил да се измъкне от съществото на всяка цена.
Шмугна се в един от страничните тунели и затича по него — обърна се само за миг, за да разбере дали съществото го следва. Блестящите червени очи се появиха на входа на тунела. Разстоянието между двамата като че ли се бе увеличило. Мисълта, че много други може би са загинали от ръката на чудовището, защото са били твърде изплашени, за да побягнат, прониза съзнанието му. Силата на плътеника беше тъкмо във вкочаняващия ужас, който предизвикваше.
Нов тунел и нов завой. Немрящият продължаваше да го следва. Отпред изникна огромна кухина и Томас осъзна, че се е озовал в същата пещера, в която чудовището ги бе нападнало. Беше обикалял в кръг и се бе върнал през друг тунел. Тичешком заобиколи труповете на мулетата и на двамата войници. Спря се, колкото да грабне нова факла, тъй като неговата вече беше почти изгоряла, и я запали от старата.
Озърна се, видя, че немрящата твар се приближава, и отново затича. За миг в гърдите му пробяга надежда, че ще може да настигне спътниците си. Долган бе споменал, че от тази пещера пътят до повърхността е направо. Хукна към тунела, през който според него бяха излезли спътниците му, въпреки че беше объркан и не можеше да е сигурен.
Плътеникът нададе яростен вой, че плячката му се измъква, и го последва. Ужасът на Томас му вдъхна нови сили и той затича още по-бързо. Никога не беше тичал толкова бързо, но пък и никога не бе имал такава причина.
Сякаш след цяла вечност тичане забеляза, че минава покрай многобройни странични тунели. Усети, че надеждата му умира, защото това явно не беше пътят, за който бе споменало джуджето. Избра един от тях наслуки, свърна в него и се озова сред други пресичащи се тунели. Прекоси още няколко и се озова в истински лабиринт от проходи. Свърна отново покрай една стена, разделяща два тунела, и спря за кратко, за да си поеме дъх. Вслуша се и чу само туптенето на сърцето си. Не беше сигурен къде се намира съществото.
Изведнъж някъде в тунелите смътно отекна яростен вой — и заглъхна. Томас се смъкна на пода, останал без сили. Чу се нов крясък, още по-слабо, и Томас се увери, че страшилището е загубило следите му и е тръгнало в друга посока.
Облекчението за малко да го накара да се разсмее истерично. Но той бързо осъзна положението, в което бе изпаднал. Изправи гръб и започна да пресмята трескаво. Ако можеше да намери пътя до мъртвите животни, щеше поне да има храна и вода. Но веднага си даде сметка, че няма никаква представа накъде е пещерата. Изруга се наум, че не беше броил завоите в реда, по който ги беше взимал, и се помъчи да си спомни схемата, която беше следвал. Спомни си, че беше завивал предимно надясно, така че ако тръгнеше назад предимно наляво, можеше да успее да намери един от многобройните тунели, отвеждащи до зева на славата. Огледа се предпазливо на първия завой и тръгна през лабиринта от проходи.
Сякаш след безкрайно време, Томас спря и започна да се озърта. Намираше се във втората голяма кухина, откакто бе избягал от страшилището. Също като в първата, тук нямаше никакви мулета и човешки тела… ще рече, нямаше ги и водата и храната, на които се беше надявал. Момъкът отвори кесийката си и загриза последния сухар, който си бе скътал по пътя. Трохите пооблекчиха глада му.
След като привърши, тръгна отново, мъчейки се да отгатне накъде е изходът. Разбираше, че му остава малко време, докато факелът изгасне, но се отказа просто да седи и да чака в мрака да го споходи безименната смърт.
Малко по-късно чу плясък на вода. Забърза се нататък, подтикнат от жаждата, и влезе в просторна пещера — най-голямата от всички, в които бе влизал досега, доколкото можеше да прецени. Някъде отдалече се чуваше смътното бучене на водопада на Мак Мордайн Кадал, но в каква посока — не можа да прецени. Някъде нависоко в тъмното се намираше и пътеката, по която бяха минали преди два дни. Томас усети, че сърцето му изстива. Беше се спуснал по-надълбоко в земните недра, отколкото си мислеше.
Тунелът се ушири до нещо като площадка и свърши на брега на огромно езеро, чиито води пляскаха непрестанно в стените на кухината, изпълвайки я с приглушен ек. Той коленичи и отпи. Водата му се стори странна на вкус, но беше чиста и прясна.
Отпусна се, облегна гръб на скалата и се огледа. Площадката беше от утъпкана пръст и пясък и изглеждаше по-скоро оформена от някого, отколкото естествена. Томас допусна, че джуджетата може би са използвали лодки, за да прекосяват подземното езеро, но можеше само да се чуди какво ли има на отсрещния бряг. После го порази мисълта, че може би някой друг, а не джуджетата е използвал лодки, и отново изпита страх.
Вляво от себе си забеляза купчина дърва, струпани до стената на пещерата. Приближи се до тях, измъкна няколко и си запали малък огън. Дърветата се оказаха главно парчета счупени греди, използвани за крепеж на проходите, но сред тях имаше изсъхнал клонак и съчки. Сигурно бяха довлечени отгоре, от падащата вода. Под купчината се намериха и някакви тънки жилави треви. Зачуден как са могли да поникнат тук, без слънчева светлина, момъкът все пак се зарадва, защото след като ги отряза с меча си, можа да си стъкми няколко груби факли, като уви полусухата трева около пет-шест клона. Стегна ги на вързоп с колана
