събудил, беше готов да заспи пак.
— Това побъркано джудже е решило да се върне в мините — каза Боррик.
Преди Кълган и Арута да понечат да възразят, Долган заговори:
— Знам, че надеждата е съвсем нищожна, но ако момчето се е измъкнало от нечистата твар, сега се скита изгубено. Там долу има тунели, не познали никога стъпките от ботушите на джудже, да не говорим за човек. Вляза ли в някой от проходите, мога без никаква трудност да се върна, но Томас няма този вроден усет. Ако намеря следите му, ще намеря и него. Ако изобщо има някакъв шанс да се измъкне от мините, ще се нуждае от мен, за да го изведа. Ако е жив, ще го отведа у дома, за това имате думата на Долган Тагарсон, височайшия на село Калдара. Няма да мога да отдъхвам с чиста съвест тази зима, ако поне не опитам.
Думите на джуджето разбудиха Пъг от дрямката.
— Вярваш ли, че можеш да го намериш, Долган?
— Ако изобщо някой може, това съм аз — отвърна той и се наведе към Пъг. — Но не позволявай надеждата да те обсеби прекалено, защото е малко вероятно Томас да се е измъкнал от нечистия. Ще ти направя лоша услуга, ако ти обещая, момче. — Забелязал, че сълзите отново премрежват очите на момчето, той бързо добави: — Но стига да е оцелял, ще го намеря.
Пъг кимна, търсейки в душата си средния път между отчаянието и съживената надежда. Разбра предупреждението, но въпреки това не можеше да се откаже от смътно мъждукащата надежда, която му предлагаше Долган.
Джуджето пристъпи до щита и секирата си и ги вдигна от земята.
— Щом се пукне зората, тръгнете по пътечката надолу по хълмовете към лесовете. Макар и да не е Зеленото лоно, това място крие доста заплахи за малка чета като вашата. Изгубите ли пътечката, тръгнете право на изток. Така ще се доберете до пътя за Бордон. Оттам е въпрос на три дни път. И нека боговете ви закрилят.
Боррик кимна, а Кълган пристъпи към стягащия се за тръгване дребосък и му подаде една кесия.
— Аз мога да си намеря табак в града, малки приятелю. Моля те, вземи това.
Долган я взе и се усмихна на Кълган.
— Благодаря, чародеецо. Длъжник съм ти.
Боррик застана пред джуджето и сложи ръка на рамото му.
— Ние сме ти длъжници, Долган. Ако дойдеш в Крудий, ще си направим този пир, който ти обещах. Че и повече. Дано добрият късмет да е с теб.
— Благодаря, ваша светлост. Ще чакам с нетърпение този ден.
И без повече думи, Долган пристъпи към входа на пещерата и се скри в тъмнината на Мак Мордайн Кадал.
Долган спря край мъртвите мулета само колкото да вземе малко храна, вода, и един фенер. Джуджето нямаше нужда от светлина, за да върви под земята — народът му отдавна бе нагодил сетивата си към тъмното. Но фенерът щеше да увеличи възможността да намери Томас — ако момчето видеше светлината, — въпреки че така рискуваше да привлече нечие нежелано внимание. „Стига все още да е жив“ — помисли си мрачно дребосъкът.
След като навлезе в тунела, където за последен път бе видял Томас, Долган затърси следите му. Слоят прах бе тънък, но тук-там можеше да се види леко разбъркване като от човешки стъпки. Джуджето ги последва и те го отведоха до още по-прашни проходи, където стъпките на момчето се открояваха ясно. Той забърза по следите.
След няколко минути се озова в същата пещера и изруга.
Хранеше слаба надежда, че ще намери отново момчешките дири сред цялата бъркотия, причинена от битката с нечистата сила. Отдъхна си малко, след което се залови да проучва поред всеки от тунелите, извеждащи от пещерата. След около час намери един единствен отпечатък, водещ извън пещерата, през тунел вдясно от онзи, в който бе влязъл първия път. Тръгна по него и се натъкна на още няколко отпечатъка от стъпки, нашироко една от друга, и реши, че момчето сигурно е тичало. Забърза се и намери още дири, тъй като проходът стана по-прашен.
Стигна до пещерата с езерото и за малко щеше отново да изгуби следата, но забеляза тунела до ръба на площадката, прецапа през водата и видя стъпките на Томас. Смътната светлина на фенера не беше достатъчна да освети кристалите в пещерата. Но дори да го беше направила, той нямаше да се спре да се възхити на гледката — толкова бързаше да намери момчето.
И той пое без отдих надолу. Вече бе разбрал, че Томас много преди това е избягал от плътеника. Личеше, че по-голямата част от пътя си е изминал в спокоен ход: стъпките в прахта показваха, че е вървял, а изстиналият огън говореше, че се е спирал. Но тук долу обитаваха и други ужасии, не по-малко опасни от нечистия.
В последната пещера Долган отново изгуби вярната посока и я намери едва след като забеляза издатината над мястото, където отпечатъците свършваха. Трудно му беше да се изкачи на нея, но след като го направи, видя почернялото петно, където Томас бе загасил факлата си. Тук Томас трябваше да е отдъхвал. Долган огледа пустата пещера. Толкова дълбоко в недрата на планините въздухът бе неподвижен. Дори джуджето, привикнало по рождение на тези неща, намери това място за особено изнервящо. Погледна надолу през черната резка на ръба. Колко ли се беше задържал тук Томас и къде ли се беше дянал?
Долган забеляза дупката по-нагоре в стената и след като никакви следи не отвеждаха от площадката, реши, че Томас трябва да е минал през нея. Изкачи се, прехвърли се и тръгна по прохода, който го изведе в по-широк тунел, водещ надолу, в недрата на планината.
Долган проследи нещо, което му заприлича на група следи — все едно че цяла чета хора бяха минали оттук. Следите на Томас се смесваха с тях и това го разтревожи, защото момчето можеше да е минало по същия път преди или след другите, или пък заедно с тях. Ако някой го беше пленил, тогава, според Долган, всеки миг бе съдбоносен.
Тунелът залъкатуши надолу и скоро се вля в подземна зала, изградена от огромни каменни блокове, наместени плътно един до друг и гладко излъскани. През целия си живот Долган не беше виждал нищо подобно. Теренът се изравни и Долган застъпва тихо. Следите изчезнаха, защото камъкът беше гладък и по него нямаше нито прашинка. Високо над главата си Долган успя да различи първия от няколкото кристални светилника, висящи на вериги от тавана. Можеха да се свалят с помощта на скрипец, за да се запалват свещите. Звукът на меките му чизми отекваше глухо под високия таван.
В другия край на пътеката забеляза огромни двукрили порти от дърво, обковано с желязо, и с грамадна брава. Бяха открехнати и от процепа струеше светлина.
Без звук, Долган пристъпи към вратите и надникна. Зяпна от това, което видя, и щитът и секирата в ръцете му се вдигнаха инстинктивно.
Върху купчина златни монети и скъпоценни камъни с големината на човешки юмрук седеше Томас и ядеше нещо, което приличаше на риба. Срещу него се беше привела фигура, която накара Долган да не повярва на очите си.
На пода бе полегнала глава с размерите на фургон. Покриваха я люспи, големи колкото щит и с цвят на тъмно злато, а гъвкавият врат отвеждаше назад до огромно туловище, протягащо се в сумрака на гигантската зала. Две огромни крила се бяха сгънали на гърба и провисналите им краища докосваха пода. Над главата стърчаха две остри уши, разделени от нежна на вид грива, сякаш прошарена със сребро. Дългата муцуна бе разтворена във вълча усмивка, показвайки зъби с дължината на мечове и дълъг раздвоен език, който за миг се показа и пробяга напред.
Долган едва потисна твърде редкия за него порив да побегне, тъй като Томас седеше и както личеше — споделяше храната си с най-страховития наследствен враг на племето на джуджетата: велик дракон. Джуджето пристъпи напред и чизмите му изскърцаха по каменния под.
Чул звука, Томас се обърна, а огромната глава на дракона се надигна. Две гигантски рубинени очи огледаха малкия натрапник. Томас скочи и на лицето му се изписа радост.
— Долган! — Томас се смъкна от купчината съкровища и се втурна към джуджето.
Гласът на дракона изтътна в огромната зала и заотеква като гръмотевица в дълбока клисура.
— Добре дошъл, дребний. Приятелят ти рече, че не ще го оставиш в забвениеее…
