Томас щръкна пред джуджето и го обсипа с дузина въпроси, а умът на Долган се завихри шеметно. Принцът на всички дракони си седеше кротко и наблюдаваше срещата и за джуджето се оказа малко трудно да възстанови обичайното си присъствие на духа. Без да може да схване въпросите на Томас, Долган леко го избута на една страна, за да вижда дракона по-добре.
— Сам дойдох — тихо каза той на момчето. — Другите се съгласиха с голяма неохота да оставят издирването на мен, но трябваше да продължат, твърде важна е целта им.
— Разбирам — отвърна Томас.
— Що за чародейство е това? — тихо попита Долган.
Драконът се изкикоти и залата изтътна от смеха му.
— Влез в дома ми, дребний, и ще ти кажааа… — Главата на дракона се отпусна на пода, но въпреки това очите му продължиха да светят над Долган. Джуджето бавно пристъпи навътре, стискайки щита и секирата си. Драконът се засмя с дълбок, отекващ звук като на вода, спускаща се в стръмна урва. — Отпусни ръка, малки воинее, не ще навредя на теб и приятеля тиии.
Долган отпусна щита и окачи секирата на колана си. Огледа се и разбра, че стоят сред огромна зала, всечена в планината. По стените й висяха големи пана и пряпорци, избелели и разкъсани. Нещо във вида им накара Долган да настръхне, защото изглеждаха колкото древни, толкова и чужди — никое същество от тези, които той познаваше, човек, елф или таласъм не правеше такива пряпорци. Други огромни кристални свещници висяха от гредите на високия таван. В далечния край на залата на един подиум се виждаше трон и пред него имаше подредени дълги маси с многобройни столове за пируващите. По масите имаше кристални бокали и златни блюда. И всичко това бе покрито от прахта на вековете.
Навсякъде из залата безредно разхвърляни лежаха несметни съкровища — злато, скъпоценни камъни, корони, сребро, богати ризници, топове редки тъкани и резбовани ковчежета от редки дървета, украсени с изкусен емайл.
Долган седна на една купчина жълтици, които можеха да стигнат за цял живот в несметно охолство, и ги размести разсеяно, за да се нагласи удобно. Томас приседна до него, докато джуджето си разпалваше лулата, понеже лулата винаги му успокояваше нервите. То запали свещ от фенера и я поднесе към лулата. Драконът го изгледа с интерес и избоботи:
— Ти сега огън и дим ли ще дишаш, дребний? Ти да не си новият дракон? Че имало ли е нявга толкоз дребен дракон?
Долган поклати глава.
— Това е лула. — И обясни как се използва табакът.
Драконът изтътна:
— Странна вещ е това, но пък и вашият народ е доста странен.
При тези думи Долган навъси чело, но не отговори нищо, а попита:
— Томас, ти как се озова тук?
Томас, изглежда, не се притесняваше от дракона и това поуспокои Долган. Ако огромният звяр поискаше да им навреди, щеше ла го направи с нищожно усилие. Драконите безспорно бяха най-могъщите същества на Мидкемия. А това бе най-могъщият от всичка дракони, за които Долган беше чувал, близо два пъти по-голям от онези, с които се бе сражавал на младини.
Томас довърши рибата, която ядеше, и каза:
— Скитах се дълго и стигнах до едно място, където можах да поспя.
— Аха. Намерих го.
— Събудих се от някакъв шум и се натъкнах на следи, които ме доведоха тук.
— Тях също ги видях. Уплаших се, че са те пленили.
— Не са. Бяха група таласъми и Тъмни братя, спуснали се тук. Бяха твърде загрижени за това, което ги чака напред, и не обръщаха внимание какво има зад тях, така че можех да ги следвам съвсем отблизо.
— Доста опасно е било.
— Знам, но отчаяно търсех изход. Реших, че могат да ме изведат на повърхността, а не можех да чакам да подминат напред и след това да се измъкна. Ако бях успял да изляза от мините, щях да тръгна на север към вашето село.
— Сърцат план, Томас — кимна Долган и го изгледа одобрително.
— Стигнаха до това място и аз ги последвах.
— Какво стана с тях?
Драконът заговори.
— Отпратих ги надалеч, дребний, че такива гости не бих си избрал.
— Отпратил си ги? Как?
Драконът надигна леко глава и Долган забеляза, че люспите му са поизбелели на места и изтъркани. Червените му очи бяха покрити с тънка пелена и джуджето изведнъж осъзна, че драконът е сляп.
— От стари времена драконите си имаме магии, само дето не са като на другите. С изкуството ей аз сега само теб мога да те виждам, дребний, понеже взорът ми отдавна ме напусна. Плених нечестивите твари и ги отпратих далече на север. Те не знаят как са дошли до това място, нито го помнят.
Долган запухтя с лулата, замислен над чутото.
— В приказките на моя народ има легенди за дракони магьосници, макар че ти си първият, който виждам.
Драконът бавно сниши глава на пода, сякаш се бе уморил.
— Понеже аз съм един от последните златни дракони, дребний, а никой от по-дребните дракони не знае изкуството на чародейството. Заклел съм се нивга да не отнемам живот, но не бих позволил на вида им да завладее мястото на сетния ми покой.
Томас се намеси.
— Руагх беше добър с мен, Долган. Позволи ми да остана, докато дойдеш, защото знаеше, че някой идва.
Долган погледна дракона, зачуден от прорицателската му дарба. Томас продължи:
— Даде ми и пушена риба да хапна, и място, където да отдъхна.
— Пушена риба ли?
Драконът каза:
— Коболдите, онез, които ти знаеш като гноми, ме зачитат като бог и ми носят жертвени дарове, риба, хваната в дълбокото езеро и опушена, и съкровища, сбирани от по-дълбоки зали.
— Е, гномите не се славят като особено умни — изсумтя Долган.
Драконът се изкикоти.
— Вярно. Коболдите са боязливи и вредят само на онез, които ги безпокоят в дълбоките им тунели. Прост народец са и им се нрави да ме имат за бог. И понеже не мога да ходя на лов, така е приемливо и за тях, и за мен.
Долган обмисли следващия си въпрос.
— Да не се засягаш, Руагх, но доколкото съм имал някакъв опит с дракони, вие не обичате много другите — онези, които не са от вашия вид. Защо си помогнал на момчето?
Драконът притвори за миг очи, после отново ги отвори и се взря невиждащо в джуджето.
— Знай, дребний, не винаги е било така. Твоят народ е стар, но моят е най-стар от всички, освен един. Ние сме били тук преди елфите и моредел. Служихме на ония, чиито имена не е дадено да се изричат, и бяхме щастлив народ.
— Властелините на драконите?
— Така ги наричат вашите легенди. Те бяха наши господари, а ние бяхме техните слуги, каквито бяха и елфите, и моредел. Когато те напуснаха тази земя и тръгнаха на едно невъобразимо пътешествие, ние станахме най-могъщият народ от свободните, по времето преди джуджетата или хората да дойдат по тези земи. Наша бе властта над небесата и всички неща, понеже ние бяхме най-могъщите от всички.
— А после — продължи драконът — хора и джуджета надойдоха по нашите планини и известно време живяхме в мир. Но нравите се менят и скоро закипяха битки. Елфите изтласкаха моредел от лесовете на сегашния Елвандар, а човеците и джуджетата поведоха война с драконите. Силни бяхме, но човеците са като дърветата в гората, чет нямат. След векове народът мой оттегли се на юг и аз едничък в тези планини останах. Защото няма аз дома си да оставя… С магия мога да отвърна онези, що дирят туй съкровище, и с
