да има и други. Този нечист дух може и да се изплаши от златния ти меч и моя древен чук, но двадесетина или повече моредел едва ли ще се впечатлят толкова лесно.
Томас не намери какво да му отговори и двамата отново закрачиха в тъмното.
На три пъти спираха и се скриваха от забързани групи таласъми и Тъмни братя. От мрачните си убежища забелязаха, че мнозина от тях са ранени и едва се крепят на краката си. След като и последната група отмина, Долган се обърна към Томас.
— Никога в историята ни таласъми и моредел не са дръзвали да проникнат в мините ни толкова много наведнъж. Твърде много се боят от народа ни, за да се осмелят да го направят.
— Изглеждат доста съсипани, Долган — отвърна Томас. — Водят със себе си женски и малки, а и носят големи вързопи. Явно бягат от нещо.
Джуджето кимна.
— Всички се придвижват от северната долина през Сивите кули и се насочват към Зеленото лоно. Нещо продължава да ги тласка на юг.
— Цураните?
Долган кимна отново.
— И аз така мисля. Хайде. Най-добре да стигнем в Калдара колкото може по-скоро.
Тръгнаха и скоро се озоваха в тунелите, които Долган познаваше добре и които щяха да ги изведат на повърхността, в родния му дом.
Когато след цели пет дни се добраха до Калдара, бяха съвсем изтощени. Снегът в планините беше дълбок и забавяше пътя им. Щом доближиха, стражите ги забелязаха и скоро цялото селце се изсипа навън да ги посрещне.
Веднага предложиха на Томас стая. Той беше толкова уморен, че заспа на минутата, а джуджетата се разбраха да свикат на другия ден съвета на селските старей, за да обсъдят последните новини, стигнали до долината.
Томас се събуди огладнял. Стана, протегна се и се изненада, че не изпитва никаква скованост. Беше заспал в златната ризница и след събуждането ставите и мускулите трябваше да го болят. Отвори вратата и излезе в коридора. Не зърна никого, докато не стигна до голямото общо помещение. Вътре имаше няколко джуджета, разположени около голяма маса, с Долган на челното място. Томас забеляза, че единият е Вейлин, синът на Долган. Долган махна на момчето да си вземе стол и го представи на дружината.
Всички джуджета поздравиха Томас и той им отвърна учтиво, без обаче да спира да поглежда към щедро отрупаните подноси с храна на масата.
Долган се разсмя и каза:
— Похапни, момко. Щом масата е пълна, няма защо да се мъчиш гладен.
Томас си напълни голяма чиния с говеждо, сирене и хляб и си взе пълна кана с ейл, макар да му беше множко, а и часът бе още ранен. Излапа набързо всичко и си сипа още толкова, макар да се притесняваше да не би да го укорят. Повечето джуджета се бяха улисали в сложен разговор от непознато за Томас естество, свързан с разпределянето на зимните им запаси в различните села на района.
Долган сложи край на обсъждането и каза:
— Сега, след като и Томас е с нас, мисля, че е най-добре да поговорим за тези цурани.
При тези думи Томас наостри слух и вниманието му изцяло се насочи към разговора. Долган продължи:
— Откакто излязох на патрул, са идвали бегачи от Елвандар и Камен връх. Тези чуждоземци са забелязани многократно край Северния проход. Вдигнали са лагер в хълмовете южно от Камен връх.
Едно от джуджетата каза:
— Това си е работа на Камен връх, освен ако не ни призоват на оръжие.
Долган отвърна:
— Така е, Орвин, но има и новини, че са ги забелязали да влизат и излизат в долината южно от прохода. Нахлули са в земи, които по традиция са наши, а това е работа на Сивите кули.
Орвин кимна.
— Така е наистина, но нищо не можем да сторим до пролетта.
Долган вдигна крак върху масата и запали лулата си.
— И това е вярно. Но можем да сме благодарни, че и цураните не могат да предприемат нищо до пролетта.
Томас остави говеждия кокал, който държеше.
— Сняг ли е навалял?
Долган го погледна.
— Да, момко. Проходите са задръстени от снощи. Нищо няма да може да се придвижи през тях, да не говорим за цяла армия.
Томас го изгледа.
— Тогава…
— Тъй де. Тази зима ще ни гостуваш. Дори и най-здравият ни бегач не би могъл да излезе от тия планини и да се добере до Крудий.
Томас се умърлуши. Въпреки уюта на дългия салон на джуджетата жадуваше за по-позната среда. Но нищо не можеше да се направи, така че той се примири с положението и отново се залови с яденето.
Глава 11
Островът на чародея
Изнурената група се тътреше по улиците на Бордон.
Около тях яздеше отряд наталийски щурмоваци, облечени в обичайните им сиви туники и плащове. Бяха излезли на патрул, срещнали бяха пътниците на миля извън града и сега ги придружаваха. Боррик се беше подразнил от това, че щурмоваците не предложиха на уморените пътници да ги вземат на конете си, но успя да го прикрие. Нямаха голямо основание да разпознаят в тази опърпана шайка скитници херцога на Крудий и неговата свита, а дори да беше дошъл тук в цялото си великолепие, отношенията между Свободните градове на Натал и Кралството бяха доста хладни.
Пъг оглеждаше Бордон с почуда. Градът не беше голям според стандартите на Кралството, малко повече от една крайморска паланка, но все пак беше доста по-голям от градчето Крудий. Накъдето и да обърнеше очи, виждаше енергично забързани хора, улисани в неизвестните си грижи. Не обръщаха особено внимание на странниците — само от време на време някой търговец, застанал на прага на дюкяна си, или някоя продавачка на пазара ги поглеждаше разсеяно. Момчето никога не беше виждало толкова много хора, коне, мулета и коли, събрани на едно място. Бъркотията от цветове и звуци бе пъстра и объркваща. Лаещи псета притичваха до конете на щурмоваците, ловко отбягвайки ритниците на изнервените животни. Няколко улични хлапака засипаха мръсни ругатни по адрес на преминаващата група, явно чужденци, ако се съдеше по външния им вид, и най-вероятно пленници на градската стража. Грубостта им притесни Пъг, но непознатите гледки из града бързо отвлякоха вниманието му.
Бордон, подобно на другите градове в областта, нямаше постоянна войска, а вместо нея поддържаше гарнизон наталийски щурмоваци, потомци на някогашните легендарни имперски „челници“ на Кеш, смятани за едни от най-добрите конни бойци и опитни в следотърсачеството авангардни части на запад. Способни бяха навреме да предупредят за наближаващата опасност и да осигурят време на местното опълчение да се събере. По традиция независими, щурмоваците имаха право да се справят сами и на място с разбойнически шайки и скитници, но след като чу обясненията на херцога и споменаването на името на Мартин Дълголъкия — когото те познаваха добре, — водачът на патрула реши, че този случай трябва да се предаде на местния префект.
Отведоха ги в сградата на префектурата, малка постройка недалече от градския площад. Щурмоваците, изглежда, бяха доволни да се отърват от пленниците си и да се върнат на патрула, след като ги предадат на префекта.
Префектът се оказа една ниска и дебела притурка към шарения пояс, стегнал дебелото му шкембе. По
