хитри чародейства умовете им да замъгля. Но да убивам ми омръзна и се заклех да не отнемам повече живот, дори на тварите омразни като моредел. Затуй отпратих ги далече и затова помогнах на момчето, че гибел то не заслужава.
Долган изгледа дракона.
— Благодаря ти, Руагх.
— Приемам аз благодарността ти, Долган от Сиви кули. И знай, че радвам се, че ти дойде. Не можех да подслоня за дълго момчето, понеже привлякох Томас до себе си с магическото си изкуство, за да бди до мен в смъртния ми час.
— Какво? — възкликна Томас.
— На драконите е дадено да знаят часа на своята смърт, Томас, а моят иде скоро. Стар съм аз, дори по мерките на моята раса… но животът ми бе пълен. Доволен съм от ориста си. Така е при нас.
Долган се притесни.
— Все пак за мен е необичайно да седя тук и да те слушам да говориш за това.
— Защо, джудже? Не е ли вярно за твоя народ, че когато някой умре, го възхваляват колко добре е живял, а не колко дълго?
— Истина е.
— Тогава има ли значение дали си знаеш часа на смъртта, или не? Все едно е. Имал съм всичко, за което някой от моя вид е могъл да се надява: здраве, самки, младост, богатства и покой. Това са то нещата, що винаги желал съм, и аз ги имах.
— Мъдро е да знаеш какво искаш и още по-мъдро да съзнаваш, че си го получил — съгласи се Долган.
— Вярно. И още по-мъдро е да знаеш кога недостижими са, че глупава е алчността напразна. За расата ни редно е да бдят събратята край теб преди смъртта, ала си нямам никого наблизо от моя вид, да го повикам. Бих те помолил да останеш и ти край мен, докато си аз отида. Кажи ми ще останеш ли до мен?
Долган хвърли поглед към Томас, който склони глава в съгласие.
— Да, драконе. Ще останем, макар че това няма да възрадва сърцата ни.
Драконът притвори клепачи. За Томас и Долган не беше трудно да разберат, че се склапят завинаги.
— Благодаря ти, Долган, и на теб, Томас.
Драконът кротко се отпусна на пода и им заразказва за своя живот, как бе летял из небесата на Мидкемия, към далечни земи, където тигри обитавали големи градове, и над планини, в които орлите говорели с разумна реч. Заразказва им за възхитителни чудеса, дълга и несвършваща приказка в нощта.
Когато гласът му започна да отслабва, Руагх каза:
— Веднъж в това място дойде един човек, могъщ магьосник. Не можах да го отвърна от това място с моето чародейство, нито да го унищожа. Три дни трая битката между двама ни, неговите изкуства срещу моите, и когато битката свърши, той ме беше надвил. Помислих си, че ще ме убие и ще отнесе съкровищата ми, но наместо това той остана, защото едничката му мисъл бе да изучи моето чародейство, за да не се изгуби то след моята смърт.
Томас седеше и го слушаше в захлас, защото колкото и малко да знаеше за магьосничеството от Пъг, разбираше, че всичко това е удивително. Виждаше с умствения си взор титаничната битка и могъщите сили, замесени в нея.
— Със себе си беше довел едно странно същество, много подобно на таласъм, но изправено и по- хубаволико на вид. Остана при мен цели три години, докато слугата му идваше и си отиваше. Научи всичко, което можех да му предам, защото не можех нищо да му откажа. Но и той ме учеше и неговата мъдрост ми донесе голяма утеха. Тъкмо заради него се научих да ценя живота на всяко същество, колкото и жалко да е то, и се заклех да щадя всеки, който дойде при мен. Той също беше страдал от ръцете на други, както и аз от войните с човеците, понеже бях изгубил много от нещата, които бях ценил. Този човек притежаваше дарбата да изцерява болките на сърцето и на ума и когато си отиде, аз се почувствах като победител, а не победен. — Той замълча и преглътна — беше му все по-трудно да говори. — След като дракон не може да бди до мен в часа на смъртта ми, бих предпочел той да седеше тук сега, че той бе първият от твоя вид, момче, когото аз можах да нарека приятел.
— Кой е бил той, Руагх? — попита Томас.
— Наричаше се Макрос.
Долган се замисли.
— Чувал съм името му. Изключително могъщ магьосник. Почти легенда е, живял е някъде на изток.
— Легенда той не е, Долган — промълви удебелено Руагх. — Но сигурно е мъртъв вече, понеже той живя при мене преди векове. — Драконът помълча. — Е, моят час май вече наближава, така че трябва да привършвам. Една молба към тебе имам, дребний. — Той леко отмести глава настрани. — В оназ кутия има дар от мага, предназначен за този час. Той пръчка е направена с вълшебство. Остави ми я Макрос, та като умра, да не останат подир мене кости за събирачите на смет. Бъди така добър, иди я донеси.
Долган отиде до показаното му ковчеже, отвори го и намери вътре черна метална пръчица, положена върху синьо кадифе. Вдигна я и установи, че е удивително тежка. Донесе я при дракона.
Драконът заговори отново. Думите му вече звучаха едва разбираемо, защото езикът му се беше подул.
— След малко ме докосни с пръчката, Долган, понеже тогава ще свърша.
— Добре — каза Долган. — Макар че няма да ми е приятно да видя края ти, драконе.
— Преди това имам да ви кажа едно последно нещо. В една кутия, до другата, има дар за тебе, дребний. Можеш да вземеш всичко тук, което ти харесва, че аз от него вече нямам нужда. Ала от всичко в тази зала, онова, що е в кутията, бих искал да го имаш. — Опита се да обърне главата си към Томас, но не можа. — Томас, благодаря ти, друже, че сподели последния ми час. В кутията с дара на джуджето има и един за теб. И ти вземи каквото друго ти хареса, че е добро сърцето ти. — Пое си дълбоко дъх и Томас чу гъргорене в гърлото му. — Сега, Долган.
Долган протегна пръчката и леко докосна с нея главата на дракона. Отначало не се случи нищо. Руагх тихо промълви:
— Това бе последният дар на Макрос.
Изведнъж около дракона засия мека златиста светлина. Чу се едва доловимо бръмчене, сякаш стените на залата завибрираха от тиха траурна музика. Звукът започна да нараства заедно със светлината, която ставаше все по-ярка и запулсира от енергия. Пред очите на Томас и Долган бледите петна по люспите на Руагх се стопиха, туловището му заблестя със златни искри и мътната пелена на очите му започна да се вдига. Той бавно надигна глава и двамата разбраха, че отново може да вижда. Гривата му се изправи и крилата се повдигнаха. Жълтите зъби станаха брилянтнобели, а похабените му черни нокти заблестяха като излъскан абанос. Драконът се заизправя, вдигнал високо глава.
— Това е най-величавата гледка, която са виждали очите ми — тихо промълви Долган.
Яркостта на светлината се усилваше, а Руагх се връщаше в образа на своята могъща младост. Извиси се в цял ръст, възхитително висок, и по гребена му заиграха сребристи мълнии. Драконът отметна глава назад — жест на младо, изпълнено с жизненост същество — и с радостен вик изхвърли мощен пламък към високия сводест таван. А после със стотръбен рев извика:
— Благодаря ти, Макрос. Наистина е царствен дарът ти.
Странно хармоничният барабанен тътен промени тона си и стана по-настойчив и по-силен. За много кратък миг на Долган и на Томас им се стори, че чуват глас сред туптящите с пулса на огромно сърце тонове — едно дълбоко, кухо ехо, което отвърна:
— Няма защо, приятелю.
Томас усети влага по лицето си и го докосна с длан. Сълзи на радост от възхитителната красота на дракона се стичаха по бузите му. Огромните златни криле се разгърнаха, сякаш драконът се готвеше да се понесе в полет. Блещукащото сияние стана толкова ярко, че очите на Томас и Долган едва можеха да го понесат — но не можеха и да се отвърнат от гледката. Звукът в залата се извиси толкова гръмък, че от тавана над главите им се посипа прах и те усетиха, че подът под краката им се тресе. А драконът се понесе
