нагоре, разперил криле, и после изчезна сред заслепяващия блясък на студената бяла светлина. Изведнъж залата се превърна в онова, което си беше, и звукът заглъхна.

След изчезването на дракона огромното пространство на пещерата стана потискащо и Томас погледна джуджето и каза:

— Да си тръгваме, Долган. Нямам желание да оставам повече тук.

Долган го изгледа замислено.

— Добре, Томас. И на мен не ми се ще много да оставам. Но все пак, да привършим с даровете. — И той отиде до сандъка, посочен от дракона, и го отвори.

Очите му се ококориха. Долган бръкна в сандъка, извади един чук и го загледа с нямо благоговение. Чукът беше изработен от сребрист метал, който блестеше на светлината на фенера със синкави оттенъци. На едната му страна бяха всечени символи от писмото на джуджетата. Дръжката беше от резбован дъб, с виеща се по дължината й спирала. Беше гладко излъскана и тъмните шарки на дървото прозираха под повърхността. Долган с възхита промълви:

— Това е Чукът на Толин. Отнет отдавна от моя народ. Връщането му ще предизвика бурни веселби сред джуджетата из целия Запад. Това е символът на нашия последен крал, изгубен преди много векове.

Томас се приближи да погледне и видя в сандъка още нещо. Пресегна се над рамото на Долган и извади голям вързоп от бяла тъкан. Разви го и разбра, че платът е дреха — бял табард с извезан отпред златен дракон. Вътре имаше щит със същата украса и златен шлем. Но най-удивителното беше златният меч с бяла дръжка. Ножницата бе изработена от гладък бял материал, подобен на слонова кост, но по-здрав, като метал. Под вързопа лежеше плетена златна ризница.

Долган го погледна и каза:

— Вземи ги, момче. Драконът каза, че са дар за теб.

— Твърде изящни са за мен, Долган. Те са за някой принц или крал.

— Мисля, че предишният им собственик няма вече нужда от тях, момко. Те са ти подарени драговолно и можеш да постъпиш с тях, както пожелаеш, но ми се струва, че в тях има нещо особено, иначе нямаше да са прибрани тук с чука. Чукът на Толин е мощно оръжие, изковано в древните ковачници на Мак Кадман Алаир, най-старата мина в тези планини. В него е вложена магия, ненадмината в цялата история на джуджетата. Възможно е позлатената броня и мечът също да са нещо такова. Навярно не случайно попадат в твоите ръце.

Томас се замисли за миг, след което бързо свали тежкото си наметало. Беше с туника, а не с кожена камизола, и златната ризница му се оказа малко широка, тъй като бе пригодена за човек с по-едро телосложение. Той придърпа късия табард над нея и постави шлема на главата си. Вдигна меча и щита и застана пред Долган.

— Глупаво ли изглеждам?

Джуджето го огледа грижливо.

— Малко са ти големички, но ще израстеш, не се съмнявам. — Стори му се, че долавя нещо в стойката на момъка и начина, по който държеше меча в едната ръка и щита в другата. — Не, Томас, не изглеждаш глупаво. Може би малко неуверено, но не и глупаво. Изглеждаш внушително и смятам, че един ден ще ги носиш така, както са предназначени да се носят.

Томас кимна и вдигна наметалото си. Снаряжението се оказа смайващо леко — много по-леко от онова, което носеше в Крудий.

— Не искам да взема нищо друго, Долган — каза момчето. — Може да не ти се вярва, но не искам.

Долган пристъпи към него.

— Не, момче. Защото и аз не искам нищо от съкровищата на дракона. — Огледа залата и добави: — Макар че ще има нощи, в които дълго ще се чудя дали съм постъпил умно. Може и да се върна един ден, но се съмнявам. А сега да потърсим пътя към дома.

Долган стисна Томас за лакътя, за да го предупреди. Момчето го разбра и запази мълчание, още повече че също изпита тревогата, която го бе обзела малко преди немрящият да ги нападне предния ден. Но този път усещането беше почти физическо. Нечистата твар беше съвсем близо. Томас похлупи фенера с капака мжу и го остави. Очите му се разшириха от удивление, защото вместо очаквания непрогледен мрак виждаше смътно фигурата джуджето, което бавно пристъпваше напред. Без да се замисля, той промълви:

— Долган…

Джуджето се обърна и изведнъж зад гърба му изникна черен силует.

— Зад теб! — извика Томас.

Долган се извъртя, озова се с лице срещу плътеника и инстинктивно надигна щита си и чука на Толин. Немрящото същество се навърли върху дребосъка и само придобитите от многобройните битки умения и способността на джуджето да предусеща движенията сред мастиления мрак го спасиха, защото пое удара с обкования си с железни шипове щит. Съществото зави от ярост, а Долган замахна с легендарното оръжие на предците си — и съществото изврещя, щом чукът го удари. От чука лумна синьо-зелена светлина и плътеникът заотстъпва, виейки от неистова болка.

— Стой зад мен — извика Долган. — Желязото го дразни, но чукът на Толин му причинява болка. Навярно ще може да го прогони.

Томас понечи да се подчини на джуджето, но десницата му сама се пресегна и измъкна златния меч от ножницата. Изведнъж непригодната за ръста му ризница сякаш се намести по-удобно на раменете му, а щитът се укрепи в лявата му ръка, все едно че го беше носил с години. Без да го прави по своя воля, Томас пристъпи зад Долган, после застана до него и насочи златния меч напред.

Съществото, изглежда, се поколеба, след което закрачи към Томас. Томас вдигна меча, готов да удари. Плътеникът запищя от ужас, обърна се и побягна.

Долган се наведе, взе фенера и попита:

— Защо направи това, момко?

— Ами… не знам — отвърна Томас. Изведнъж осъзна, че не е изпълнил заръката на джуджето, й добави: — Но подейства. Тази твар избяга.

— Да, избяга — съгласи се Долган, свали похлупака на фенера и внимателно огледа момчето на светлината.

— Май я уплаши чукът на предците ти — каза Томас.

Долган не отвърна нищо. Разбираше, че не това е причината.

Съществото беше побягнало от страх пред Томас в неговото снаряжение от бяло и златно. Накрая попита:

— Момче, но как разбра да ме предупредиш, че плътеникът е зад мен?

— Видях го.

Долган го изгледа с нескрита почуда.

— Видял си го? Как? Та ти беше похлупил фенера.

— Не знам как. Просто го видях.

Долган отново похлупи фенера и се изправи. Пристъпи на няколко крачки встрани и попита:

— Сега къде съм, момко?

Без колебание Томас застана пред него й сложи ръка на рамото му.

— Тук.

— Какво… — заекна джуджето.

Томас опипа шлема, после щита.

— Ти каза, че са особени.

— Да, момко. Но не допусках, че са чак толкова особени.

— Трябва ли да ги сваля? — попита разтревожено момчето.

— Не, не. — Долган остави фенера на пода и каза: — Можем да вървим по-бързо, след като не ми се налага да се притеснявам какво виждаш и какво не виждаш. — Помъчи се да вложи в гласа си по-ведри нотки. — А и макар да няма други двама по-добри воини на земята от нас, най-добре би било, ако не възвестяваме присъствието си с тази светлина. Думите на дракона, че моредел са слезли в мините ни, ме безпокоят. Щом една глутница прояви достатъчно дързост, че да рискува срещу яростта на моя народ, може

Вы читаете Магьосник
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату