на меча си, което го принуди да изостави ножницата. Поне щеше да си има още малко светлина. Това, че още известно време ще може да вижда накъде върви, го поуспокои.
Хвърли още малко дърва в огъня и скоро той се разгоря по-буйно. Изведнъж кухината се освети и Томас ахна. Цялата пещера засия от мигащи светлини — някакъв минерал или кристал улавяше светлината и я отразяваше многократно. Всичко се превърна в бляскава, примигваща дъга от многобройни цветове, сипещи се по стените и тавана и придаващи на пещерата приказен вид.
Изпълнен с възхита, Томас попиваше гледката с очи, съзнавайки, че никога няма да може да опише с думи това, което вижда. Порази го мисълта, че сигурно е единственото човешко същество, станало свидетел на тази неописуема красота.
Трудно му беше да откъсне поглед от невероятната гледка, но се принуди. Възползва се от допълнителното осветление, за да проучи мястото, където се намираше. Отдясно нямаше нищо, но вляво забеляза друг тунел, излизащ на другия край на пясъчната ивица.
Взе факлите и тръгна по площадката. Покритите сякаш със скъпоценни камъни стени и таван продължаваха да проблясват в многоцветно сияние. Той отново застана безмълвен и се загледа в красотата. После сиянието бавно заглъхна и пещерата отново потъна в мрак — остана само пламъчето на факлата му и червенината на бавно изтляващите въглени на огнището.
Наложи се да се разкрачи широко, за да се добере до другия тунел, но успя, без да изтърве меча или вързопа с факлите, или да си намокри ботушите. Обърна гръб на пещерата и продължи напред.
Вървя като че ли в продължение на часове. Факлата започна да догаря. Той запали една от новите — гореше добре. Все още беше изплашен, но и доволен, че бе оцелял след това премеждие, и беше сигурен, че мечемайстор Фанън ще одобри действията му.
Стигна до едно кръстовище и се натъкна на костите на някакво същество, намерило тук смъртта си незнайно от какво. Забеляза и следите на друго, дребно същество, отвеждащи настрани, но бяха почти заличени от времето. Без да може да измисли нещо по-добро, освен те да му подскажат изход, Томас ги проследи, но скоро те изчезнаха.
Нямаше по какво да прецени колко време е минало, но реши, че трябва вече да е нощ. Из тези проходи беше загубил всякаква представа за време и се чувстваше безнадеждно изгубен. Потискайки с усилие надигащата се в гърдите му паника, той продължи напред. Постара се да мисли за приятни неща — за дома, за бъдещето. Щеше да намери изход и щеше да стане герой в предстоящата война. И най-скъпият блян от всички — щеше да отиде в Елвандар и да види отново красивата повелителка на елфите.
Тунелът го поведе надолу. Тази зона изглеждаше по-различна от досегашните пещери и проходи, сякаш бе оформена не като другите. Ако Долган бе тук, щеше да му каже дали е така и кой го е направил.
Озова се в нова пещера и се огледа. Някои от тунелите, свършващи в пещерата, бяха високи едва колкото човек да може да мине през тях, без да се навежда. Други бяха достатъчно широки, за да премине през тях голям отряд воини, по десет души рамо до рамо наведнъж. Обзе го надежда, че може би джуджетата са изкопали по-малките и ще може да излезе на повърхността, ако поеме по някой от тях.
Огледа се и забеляза нещо като издатина, на която можеше да отпочине, на един отскок разстояние над пода. Приближи се до нея и метна меча и вързопа с факлите. После подхвърли леко и горящата факла, така че да не загасне, и се изкатери горе. На четири стъп-кк над издатината в стената имаше малка дупка с диаметър около три стъпки. Томас надникна в нея и видя, че тя веднага се разширява до размери колкото да стои човек прав и продължава нататък в тъмнота.
Доволен, че нищо не му се нахвърли от дупката и че нищо отдолу не би могло да го стигне, Томас се загърна с наметалото си, подви ръка под главата си и загаси факлата. Беше изплашен, но изтощението от дългия ден бързо го унесе в сън. Спеше неспокойно, стряскан от сънища, в които свирепо сияещи червени очи го гонеха по безкрайни коридори и ужасът го стискаше за гърлото. Тичаше, докато не стигнеше до едно обрасло в зеленина място, където можеше да отдъхне под погледа на красива жена с червенозлатиста коса и светлосини очи.
Събуди се, сепнат от безименен зов. Нямаше представа колко дълго е спал, но почувства тялото си отпочинало и отново готово за бяг, ако се наложи. Опипа в тъмното за факлата, извади кремъка и огнивото от кесийката си и раздуха искрите, докато пламне огън. Огледа се и установи, че всичко в пещерата си е както преди. Чуваше се само смътното ехо от собствените му движения.
Осъзна, че има шанс да оцелее само ако продължи да върви, докато намери изход нагоре. Изправи се и тъкмо се канеше да се смъкне от площадката, когато чу слаб звук откъм дупката.
Надникна през нея, но не можа да види нищо. Слабият звук се чу отново и Томас се напрегна, за да разпознае от какво е. Заприлича му на шум от стъпки, но не беше сигурен. Едва не извика, но се въздържа, защото нямаше никакви гаранции, че са приятелите му, върнали се да го спасят. Въображението му предложи много други възможности, коя от коя по-неприятни.
Помисли за миг и реши. Каквото и да беше съществото, вдигащо този шум, то можеше да го изведе от мините, дори само да му предложеше дири, които да следва. След като не можа да измисли нищо по-добро, той се провря през малката дупка и тръгна по новия тунел.
Глава 10
Избавлението
Обезсърчената група излезе от мината.
Всички насядаха на земята. Бяха почти напълно изтощени. Пъг, който беше сдържал сълзите сит след като Томас избяга, лежеше върху мократа земя и се взираше вцепенен в сивото небе. Кълган бе пострадал най-много, изцеден напълно от жизнени сили след заклинанието, с което бе прогонил плътеника. През повечето път останалите го бяха носили и това личеше по изнурените им лица. Скоро всички потънаха в изтощителен сън — всички освен Долган, който запали огън и остана да пази.
Пъг се събуди от гласове. Беше ясна звездна нощ. Усети миризмата на печено: когато Гардан и тримата оцелели войници се бяха събудили, Долган ги бе оставил да пазят и бе хванал с примки два заека, които сега се печаха на жаравата. Останалите също се събудиха. Само Кълган остана да хърка, потънал в дълбок сън.
Арута и херцогът забелязаха, че момчето се е събудило, и принцът се приближи до него и седна.
— Как си, Пъг? — попита го Арута загрижено.
Досега Пъг не беше забелязвал нотки на нежност в нрава на младия принц. Момчето се опита да заговори и усети, че очите му се насълзиха. Томас му беше приятел, откакто се помнеше — по-скоро брат, отколкото приятел. Отвори уста, но вместо думи от гърлото му излязоха накъсани хлипове и той усети горещия, солен вкус на сълзите, стичащи се по бузите му.
Арута го прегърна и го остави да си поплаче на рамото му. След като първоначалният прилив на мъка отмина, принцът каза:
— Няма нищо срамно в скръбта по загубата на приятел, Пъг. Двамата с баща ми споделяме болката ти.
Долган се приближи и застана зад принца.
— Аз също, Пъг, защото този момък ми допадна. Всички споделяме загубата ти. — Джуджето сякаш се замисли за нещо и отиде да поговори с херцога.
Кълган току-що се беше събудил и се надигаше от постелята си като мечок от зимен сън. Като видя Арута с Пъг, той набързо забрави за болките в ставите си и се присъедини към тях.
Нямаха какво да му кажат повече, но Пъг почувства утеха от близостта им. Най-сетне се успокои и се отдръпна от принца.
— Благодаря ви, ваше височество — подсмъркна момчето. — Ще се оправя.
Тримата се присъединиха към Долган, Гардан и херцога край огъня. Боррик слушаше джуджето и клатеше глава.
— Благодарен съм за храбростта ти, Долган, но не мога да го позволя.
Долган дръпна от лулата, изпуфтя и се усмихна добродушно.
— И по кой начин смятате да ме спрете, ваша светлост? Едва ли със сила?
Боррик поклати глава.
— Не, разбира се, че не. Но да отидеш ще бъде пълно безумие.
Кълган и Арута се спогледаха озадачени. Пъг не обърна особено внимание: въпреки че току-що се беше
