Това се оказа достатъчно за часовия. Колкото и да не беше сигурен кой е с по-висок ранг по време на нападение, скуайърът или принцесата, в ума му не остана и капка съмнение какво ще направи мечемайсторът с него, ако с принцесата се случи нещо. Така че се извърна към вратата за избата и каза:
— Насам, ваше височество. — След което я подбутна да тръгне надолу по стъпалата.
Карлайн заслиза заднишком по стълбите, кипнала от яд. Роланд затвори вратата след тях. След още една стъпка заднишком тя се обърна и заслиза, вдигнала надменно глава. Когато стигнаха до помещението, определено за жените от замъка и спасилите се от града по време на набега, Карлайн завари останалите жени сгушени една до друга и пребледнели от страх.
Смутен, войникът й отдаде чест и промълви съжалително:
— Моля принцесата за прошка, но скуайърът изглеждаше съвсем твърд.
Навъсеното й лице изведнъж се проясни и на устните й заигра тънка усмивка.
— Твърд беше, нали?
Конниците влязоха в двора на цитаделата и масивните порти се затвориха след тях. Арута се обърна към Фанън.
— Отвратителен късмет — промърмори Фанън.
— Късметът няма нищо общо — отвърна Арута. — Цураните със сигурност не биха щурмували, ако предимствата са на наша страна.
Всичко пред очите им изглеждаше мирно, с изключение на опожарения град с овъглените си руини, стърчащи като непрестанно напомняне за войната. Арута обаче знаеше, че отвъд града, в горите на север и североизток, се трупат войски. Според всички донесения поне две хиляди цурани бяха тръгнали в марш към Крудий.
— Марш вътре, краставо псе такова!
Арута погледна надолу към двора и видя Амос Траск — подритваше пред себе си превитата фигура на някакъв изпаднал в паника рибар, който се шмугна в една от набързо вдигнатите зад стените на замъка колиби, предназначени да приютят последните остатъци от прогоненото от градчето население. Повечето хора от града бяха заминали с кораби за Карс, но малка част бяха останали да презимуват тук. С изключение на няколкото рибари, които трябваше да останат, за да помогнат в изхранването на гарнизона, останалите очакваха да ги натоварят на кораби за Карс и Тулан тази пролет. Но първите кораби изчакваха стоплянето на времето и щяха да пристигнат едва след няколко седмици. Амос го бяха назначили да надзирава тези хора, след като корабът му бе изгорял миналата година, да не им позволява да се пречкат из цитаделата и да създават бъркотия из замъка. Бившият капитан се беше оказал истински дар на боговете още през първите седмици след опожаряването на града. Амос притежаваше нужния талант да командва и да държи в ред грубоватото, зле възпитано и несвикнало на порядък рибарско население. Арута го смяташе за надут самохвалко, за лъжец и най-вероятно — пират, но общо взето дебелакът му допадаше.
Гардан се качи по стълбите, Роланд го следваше. Гардан отдаде чест на принца и мечемайстора и докладва:
— Това е последният патрул, ваше височество.
— Тогава ни остава да изчакаме само Дълголъкия.
Гардан поклати глава.
— Нито един патрул не го е виждал, ваше височество.
— Така е, защото Дълголъкия несъмнено се е прокраднал по-близо до цураните, отколкото би си позволил всеки войник със здрав разум — подхвърли Арута. — Колко ни остава според вас преди да пристигнат и останалите цурани?
Гардан посочи на север и каза:
— По-малко от час, ако тръгнат направо. — Вдигна очи към небето. — Остават им по-малко от четири часа по светло. Може да очакваме първия щурм преди да падне нощта. Все пак най-вероятно ще заемат позиции, ще отморят хората си и ще щурмуват призори.
Арута погледна Роланд и попита:
— Жените в безопасност ли са?
Роланд се ухили.
— Всички, макар че сестра ви сигурно здраво ще ме нахока, след като това свърши.
— Когато свърши, аз ще се оправя с нея — отвърна му Арута с усмивка, после се огледа. — Сега ни остава само да чакаме.
Очите на мечемайстор Фанън обходиха измамно мирния пейзаж зад стените на замъка. Нотка на загриженост, примесена с решимост, имаше в гласа му, когато заяви:
— Да. Да чакаме.
Мартин вдигна ръка и тримата му следотърсачи спряха. Лесът бе тих, доколкото можеха да преценят, но тримата знаеха, че сетивата на Мартин са много по-остри от техните. След миг той тръгна напред да огледа.
През последните десет часа, още отпреди изгрев, вървяха по следите на цуранската колона. Доколкото можеше да прецени, цураните за пореден път бяха изтласкани от Елвандар и укрепленията по течението на река Крудий и сега насочваха вниманието си към замъка Крудий. През тези три години цураните водеха бойни действия на четири фронта: срещу херцогските армии на изток, срещу елфите и джуджетата на север, цитаделата на Крудий на запад и Братството на Тъмната пътека и таласъмите на юг.
Следотърсачите се бяха придържали близо до авангардните отряди на цураните, отварящи път за главната колона, понякога — прекалено близо. На два пъти им се бе наложило да бягат от нападателите си, цурански воини, решени на всяка цена да догонят и заловят майстора на лова на Крудий и неговите хора. Веднъж ги бяха обкръжили и Мартин загуби двама от хората си в схватката.
Мартин подаде сигнала — дрезгав грак на гарван — и след няколко минути тримата оцелели следотърсачи се присъединиха към него. Единият, дълголик младеж на име Гарет, му докладва:
— Придвижват се много по на запад от там, където смятах, че ще завият.
Дълголъкия се замисли.
— Изглежда, са намислили да обхванат в кръг земите около замъка. Или просто са решили да щурмуват от неочаквана позиция. — После се усмихна кисело и добави: — Но по-вероятно е просто да разчистят района преди щурма, за да са сигурни, че нямаме скрити части, които да ги ударят в тил.
Друг от следотърсачите каза:
— Със сигурност знаят, че следим пътя им.
Кривата усмивка на Дълголъкия се разшири.
— Знаят, разбира се. Но, струва ми се, нашите занимания изобщо не ги притесняват. — Той поклати глава. — Тия цурани са много нахални. — Посочи напред и каза: — Гарет идва с мен. Вие двамата тръгвате право към замъка. Съобщете на мечемайстора, че още около две хиляди цурани се придвижват в марш към Крудий.
Без повече приказки двамата мъже закрачиха енергично към замъка.
— Хайде ние с теб да се върнем при настъпващия враг и да видим какви ги е намислил — каза Дълголъкия на мъжа, който бе останал с него.
Гарет поклати глава.
— Това, че ви е весело, майсторе, никак не ме радва.
Докато крачеха назад по пътеката, по която бяха дошли, Дълголъкия му отвърна:
— Сега или друг път, на смъртта й е все едно. Тя идва, когато си пожелае. Защо тогава да й обръща човек внимание?
— Тъй де — отвърна Гарет, не съвсем убеден. — Защо наистина? Не ме тревожи това, че смъртта идва когато си поиска. Това, което ме кара да треперя, е, че сам я каните.
Мартин тихо се засмя и махна с ръка на Гарет да го последва. Двамата се затичаха и дългите им леки отскоци загълтаха разстоянието. Гората бе огряна от слънцето, но между дебелите стволове имаше много тъмни местенца, сред които можеше да се таи дебнещият враг. Гарет се довери на вещината на Дълголъкия да прецени доколко тези тъмни кътчета в леса са безопасни да минат край тях. След малко двамата
