изведнъж се заковаха на място при звука на някакво движение напред и се стаиха безшумно в шубрака. Цяла минута измина, без никой от двамата да проговори. После до ушите им достигна тих шепот. Думите бяха неразбираеми.
В полезрението им изникнаха две фигури, пристъпващи предпазливо по една водеща от север на юг пътека, пресичаща тази, която бе следвал Мартин. Бяха с тъмносиви наметала и държаха изпънати за стрелба лъкове. Спряха се и единият коленичи да огледа следите, оставени от Дълголъкия и следотърсачите му. После посочи дирята и каза нещо на спътника си, който кимна и се върна по пътеката, от която бяха дошли.
Дълголъкия чу вдишването на Гарет до себе си. Озъртащият се на поляната беше следотърсач от Братството на Тъмната пътека. След като се огледа, той последва спътника си.
Гарет се размърда и Мартин го стисна за ръката.
— Още не — прошепна Дълголъкия.
Гарет му отвърна шепнешком:
— Какво търсят толкова далече на север?
Мартин поклати глава.
— Прокраднали са се зад нашите патрули по хълмовете. Занемарили сме охраната на юг, Гарет. Не допускахме, че ще се придвижат толкова на северозапад към планините. — Замълча за миг и добави шепнешком: — Сигурно им е омръзнало Зеленото лоно и се опитват да се присъединят към събратята си в Северните земи.
Гарет отвори уста, но не каза нищо, защото нов Тъмен брат излезе на поляната, освободена от първите двама само преди няколко мига, озърна се и вдигна ръка. Нови фигури се появиха по пътеката, пресичаща тази, по която бяха минали Мартин и хората му. Тъмните братя я прекосиха и навлязоха сред дърветата.
Гарет чу, че Мартин брои шепнешком фигурите, изсипващи се пред очите му.
— … десет, дванадесет, петнадесет, шестнадесет, осемнадесет…
Пороят от загърнати в тъмни плащове фигури не секваше и на Гарет му се стори, че никога няма да изтече.
— … трийсет и един, трийсет и двама, трийсет и четирима…
Продължиха да преминават и да се скриват сред дърветата, вече на по-големи групи, и след малко Мартин прошепна:
— Те са над сто.
А те продължаваха да прииждат, някои вече с вързопи на гърбовете. Повечето бяха загърнати в дебелите си тъмносиви планински наметала, но имаше и облечени в тъмнокафяви или черни дрехи. Гарет се наведе към Мартин и прошепна в ухото му:
— Прав си. Това е преселение на север. Според мен са над двеста.
Мартин кимна.
— И продължават да идват.
Още дълго Тъмните братя продължаваха да прекосяват пътеката, след което пороят от воини се замени от дрипаво облечени женски същества и малки. След като и те отминаха, отряд от двадесетина бойци прекоси пътеката и после всичко притихна.
Двамата изчакаха още малко в мълчание. После Гарет промълви:
— Наистина са роднини на елфите, щом могат да се придвижват в такива големи количества из гората, без никой да ги засече.
Мартин се усмихна.
— Съветвам те, ако срещнеш елфи, никога да не им го споменаваш. — Той бавно се изправи и изпъна схванатите си от дългото клечене в храстите мускули. Някъде от изток отекна слаб звук и лицето на Мартин се намръщи замислено. — На какво разстояние според теб е колоната на Тъмните братя?
— В ариергарда — на стотина разтега; челото е на около четвърт миля. Защо?
Мартин се ухили и насмешката в очите му притесни младия Гарет.
— Хайде. Мисля, че вече знам къде можем да се позабавляваме.
Гарет тихо простена:
— Майсторе, когато споменеш за забавление, кожицата ми настръхва.
Мартин удари приятелски младежа по гърдите с опакото на ръката си.
— Хайде да тръгваме, ленивецо.
Майсторът на лова пое по пътеката и Гарет тръгна след него. Затичаха на дълги отскоци през леса, лесно отбягвайки препятствия, които щяха да затруднят по-неопитни хора сред гъстите дървета.
Стигнаха до едно разклонение на пътеката и спряха. По едната пътека след горския сумрак едва се виждаха фигурите на отряда цурански авангард. Мартин и Гарет се скриха сред дърветата и майсторът на лова прошепна:
— Главната колона е наблизо. Стигнат ли просеката, по която отбиха Тъмните братя, може да ги последват.
Гарет поклати глава.
— А може и да не рискуват, така че трябва да се погрижим да го направят. — Младежът вдиша дълбоко и добави: — Е, добре. — След което отправи тиха молитва към Килиан, Възпяващата зелената тишина, богинята на хората на лесовете, и двамата смъкнаха лъковете от раменете си.
Мартин излезе на пътеката и се прицели, Гарет последва примера му. Цуранските челници изникнаха пред очите им — сечаха просека през ниските шубраци по пътя на главната колона, за да се придвижва по- бързо. Изчакаха, докато цураните се прибижат, и пуснаха стрелите тъкмо когато първият ги забеляза. Първите двама мъже рухнаха и още докато падаха, излетяха още две стрели. Мартин и Гарет измъкваха стрелите от колчаните на гърбовете си с плавни движения, изпъваха тетивите и стреляха с невероятна бързина и точност. Мартин бе избрал Гарет преди пет години не заради черните му очи. Пред лицето на бурята младежът можеше да остане на мястото си спокойно, да върши каквото му е заповядано и да го прави умело.
Десетината слисани цурани изпопадаха още преди да успеят да вдигнат тревога. Мартин и Гарет прибраха спокойно лъковете на рамо и зачакаха. След това на просеката изникна внушителна стена от пъстроцветни брони. Цуранските командири в челото се спряха смаяни и мълчаливо огледаха мъртвите челници. После забелязаха двамата горяни, застанали кротко в дъното на просеката, и зареваха нещо. Колоната се понесе напред с извадени оръжия.
Мартин скочи в гъсталака от северната страна на просеката. Гарет го последва по петите. Затичаха между дърветата, плътно преследвани от цураните.
Гласът на Мартин изпълни леса с див ловджийски рев. Гарет изрева не по-малко оглушително, обзет по-скоро от някаква лудешка възбуда, отколкото от страх. Зад тях се вдигна шумотевица и орда цурани се втурна през дърветата да ги догони.
Мартин ги поведе на север, успоредно на посоката, поета от Тъмното братство. След малко се спря задъхан и промълви:
— Стой, така ще ги изгубим.
Гарет се озърна през рамо и се увери, че цураните не се виждат. Облегнаха се на едно дърво и зачакаха. След миг първият цуранин се появи, забързан под ъгъл спрямо дирята, сочеща на северозапад.
Мартин го изгледа отвратен и промълви:
— Изглежда, сме изтрепали единствените свестни следотърсачи от проклетия им свят. — Измъкна ловджийския рог от колана си и изсвири така оглушително, че цуранският войн замръзна в полукрачка и изумлението му беше видимо дори от мястото, където стояха Мартин и Гарет.
Цуранинът се огледа и забеляза двамата ловци. Мартин му махна с ръка да ги последва и двамата с Гарет хукнаха отново. Цураниньт извика на тези след него и хукна да ги догони. Двамата го отведоха още на миля и нещо сред лесовете, след което свиха на запад. Гарет извика задъхан:
— Тъмните братя… ще разберат… че идваме.
Мартин му отвърна също толкова задъхано:
— Освен ако… изведнъж не са… оглушали всички. — Усмихна се. — Цураните ги… превъзхождат… шест
