последва взривът.
Всички, които се мъчеха да се изправят, отново рухнаха, а нагоре към небесата се изстреля сноп неописуемо ярка светлина. Слънцето сякаш се взриви и изхвърли в небето късове камък, пръст и дърво в огромен прилив на енергии. Високо над Сетанон лумна червена искра, нарасна, нажежи се до ослепително бяло и после бързо угасна до сива пустош. Последва ненадейна тишина и цветни вихри енергия заиграха сред сивото петно. Като че ли самата тъкан на небесата се бе извърнала наопаки, ръбовете на раздраното небе се свиха и в небесата се разкри пролука към друга вселена. Обезумелите цветове, които бяха силата, енергията, самият живот на Господарите на драконите, запулсираха, набъбнаха и се заизпъваха напред, сякаш се стремяха да преминат последната преграда, деляща ги от крайната им цел. И последва звук.
С невероятна сила прозвуча сребрист тръбен тон и прониза всичко живо чак на мили около града сякаш с безброй игли. Агонията на крайна безнадеждност помете всички. Отново прокънтя отчаянието в умовете на всички около Сетанон и всяко същество усети, че животът му някак е свързан с онова, което вижда. Паника се надигна в душата на всеки извърнал очи нагоре, дори и в най-каления в битки боец, и всички до един заплакаха и запищяха, защото виждаха последните си мигове. А после всякакъв шум секна.
В зловещата тишина сред блясъка на цветовете в небесата нещо се оформи. Сивата пустош се бе разпростряла в цялото небе, а в сърцевината на това безумно зрелище се появи Врагът. Отпървом заприлича на бледи цветни кръпки, които пулсираха, движеха се и напираха през зева между световете и щом преминаха, започнаха да се разпадат на по-малки петна от ярки цветове, неспокойни очертания енергия, които започнаха да се уплътняват в по-осезаеми форми. И скоро всички по земята, извърнали с ужас глави нагоре, видяха отделни същества, създания с човешка форма, възседнали гърбовете на дракони, в сърцевината на разлома. С взрив, надвишаващ с мощта си всичко досега, Драконовите пълчища изскочиха през небесния разлом и влязоха с тътен в света на своето рождение. Стотици същества, свързани с тайнствени нишки с всички свои събратя, се изсипаха от разлома и нададоха бойните си викове. Образи с ужасна красота, могъщи същества с удивителна сила, в яркоцветни брони и с изящни тела, яхнали древни дракони. Невероятни зверове, изчезнали от повърхността на Мидкемия преди векове, заплющяха с гигантските си криле сред небесата. Огромни черни, зелени и сини дракони, заличени отдавна в родния си свят, закръжиха редом до златните си и бронзови събратя, чиито потомци все още бяха живи. Червени, чиито потомци бяха познати, се рееха крило до крило със сребристи дракони, невиждани на Мидкемия от векове. Лицата на валхеру сияеха от радост от победата. На съсъд пълен с неизмерима мощ приличаше всеки от тях, господар на всичко, което бе пред очите му. Те бяха силата! И щом се появиха, почти непоносима болка прониза тялото на всяко живо същество на планетата, сякаш нещо се бе опитало да изтръгне от земята стръка на живота му.
А после, в мига на най-дълбокия ужас, когато всякаква надежда изглеждаше немислима, една сила се надигна нагоре. Дълбоко от недрата на кратера под цитаделата изригна фонтан от енергия, завихри се и полетя над покривите на града, затанцува безумно и изригна към небесата зелен огън, който се разля като втечнен пламък на вълни, на кръгове. И после с глух тътен, гръмък, но не болезнен за ушите, изхвърли към небето гигантски облак пръст, и всякакъв шум секна.
Нещо отвърна на хаоса, раздрал небесата. Не се видя, но се усети. Нещо с титанични измерения, като отпор на всичкото онова черно и зло отчаяние, изпитано само преди няколко мига. Сякаш цялата любов и всичките чудеса на сътворението дадоха глас на песен и тя се надигна и се възправи срещу Драконовите пълчища. Зелена светлина, заслепяваща колкото червената преди малко, се понесе нагоре от кратера на земята и се стовари в разлома. Авангардът на Драконовата орда бе погълнат от зеленото сияние и щом докоснеше някого, той ставаше някак безплътен, сянка на минала епоха. Господарите на драконите се превърнаха в облаци от цветен дим, в мъгла и блед спомен. Затрептяха и затанцуваха, омаяни като че ли от равната им сила, и бяха засмукани надолу, издърпани сякаш към земята от неудържим вятър. Лишените от ездачи дракони запищяха и се извърнаха, понесоха се надалече от свирепия вятър и се пръснаха. Земята се разтърси под онези, които се взираха в няма почуда, а песента на вятъра бе и страшна, и галеща слуха им, сякаш самите богове бяха съчинили химн на смъртта. После пукнатината в небето се сви и изчезна и не остана дори намек, че е съществувала. И вятърът спря.
Тишината беше зашеметяваща.
Джими усети, че плаче, после — че се смее, после — че пак плаче. Изведнъж му се стори, че целият ужас, който бе познал, цялата болка, която бе изпитал, са заличени. Изведнъж се почувства цял, до самата си същност. Почувства се свързан с всяко живо същество на Планетата. Усети, че е изпълнен с живот и с обич. И разбра, че най-после са победили. Неведомо как, но в мига на своя триумф валхеру бяха надвити, бяха сразени. Младият скуайър се надигна на треперещите си нозе, разсмя се от радост и сълзите рукнаха неудържимо по лицето му. Усети, че е прегърнал един цурански войник, който също като него се хилеше и плачеше едновременно.
На Ги му помогнаха да се изправи и той огледа зорко сцената. Таласъми, троли, Тъмни братя и тук-там по някой гигант се тътреха на север, без никой да ги гони. Войниците на Кралството и цураните просто се взираха в зрелището над града, защото над Сетанон сияеше купол от невъобразимо зелена светлина — толкова ярко зелено, че се виждаше под слънчевите лъчи на ясния есенен ден, и толкова красиво, че изпълваше душите на всички с неописуема възхита. Песен на благоговейна радост кънтеше в сърцата на всички, които гледаха купола, и те по-скоро я усещаха, отколкото чуваха. Накъдето и да се извърнеше, плачеха мъже и се взираха в това върховно съвършенство, а то ги изпълваше с радост, която не можеше да се опише. Зеленият купол сякаш намигаше, но това можеше да е от прахта, сипеща се на облаци навсякъде. Ги го гледаше и не можеше да откъсне очи от него. Даже таласъмите и тролите, които продължаваха да се тътрят наоколо му, сякаш се бяха променили, сякаш бяха изцедени от всякакво желание за бой.
Ги въздъхна и усети, че радостта в душата му затихва, и го споходи сигурността, че никога вече няма да може да изпита толкова съвършен миг на радост, такава върховна наслада. Арманд дьо Севини притича до стария си съюзник, следван от Мартин и едно джудже.
— Ги! — каза той, отмести цуранския войник, който придържаше стария му командир и приятел да не падне, и го прегърна. Двамата се залюшкаха в гореща прегръдка, смееха се и плачеха.
— Победихме някак — тихо каза Ги дьо Батира. Арманд кимна и попита:
— А Арута?
Ги поклати тъжно глава.
— Нищо не би могло да оцелее сред онова. Нищо.
Дойдоха Мартин и Долган начело на група джуджета. Кралят на джуджетата на Запада пристъпи и застана до Ги и Арманд.
— Колко ужасно и безкрайно красиво е! — тихо каза Долган.
Куполът от светлина сякаш бе придобил очертанията на гигантска шестоъгълна гема. Всеки ръб сияеше ярко и гаснеше и куполът все едно искреше. Усещането за съвършенство помръкваше, както и чувството на неизразима радост, но в очите на всички, които го гледаха, все още се долавяше тиха почуда.
Мартин откъсна поглед от гледката и каза:
— А Арута?
— Изчезна вътре — отвърна Ги. — С трима мъже на гърба на един дракон. Елфът им знае имената. — После насочи вниманието си към по-злободневни неща и каза: — Мартине, я вземи няколко души и ги изгони тези Тъмни братя, че току-виж се прегрупират и решат да се върнат.
Долган извади лулата си и каза:
— Моите момци вече се грижат за това, макар че биха приели компанията ви на драго сърце. Въпреки че не знам защо ми се струва, че моределите и слугите им нямат нужда да ги подтикваме много. Честно казано, съмнявам се, че някой тук днес го сърби много за бой.
А после на фона на блестящата зелена гема от облаците прах се появиха фигурите на шестима накуцващи мъже. Мартин и другите около него ги загледаха мълчаливо — лицата им почти не се виждаха сред гъстата пелена на праха. Но когато изминаха половината път между града и тях, Мартин извика:
— Арута!
Изведнъж напред се втурнаха мъже да помогнат на Арута и спътниците му. По двама войници прихванаха всеки от тях, за да им помогнат, но Арута само се спря и прегърна брат си. Мартин сложи ръка на рамото му, изгледа го и заплака от радост, че го вижда жив. После пак вдигнаха очи да погледат сияйния
