— Доволни сме, Касуми. Много сме доволни. Двамата се оттеглиха и Луам каза:
— Сега нека напред да излязат Арманд дьо Севини, Балдуин дьо ла Тровил и Антони дьо Мазини.
Тримата мъже излязоха напред и се поклониха.
— На колене — каза Луам и тримата коленичиха пред краля си.
— Антони дьо Мазини, от този момент ви се връщат титлите и земите в баронството на Калри, отнети от вас, когато заминахте на север, и към тях се добавят титлата и земите, владени преди от Балдуин дьо ла Тровил. Удовлетворени сме от вашата служба. Балдуин дьо ла Тровил, имаме нужда от вас. Тъй като дадохме службата на скуайър на Марлсбъро на дьо Мазини, имаме друга за вас. Бихте ли приели командването на външния ни пост във Висок замък?
— Да, ваше величество, макар че бих искал да зимувам на юг от време на време — отвърна дьо ла Тровил.
В тълпата се разнесе смях и Луам каза:
— Получавате го, защото ви даваме и титлите, притежавани преди от Арманд дьо Севини. Станете, Балдуин, барон на Висок замък и на Гилденхолт. — Кралят погледна Арманд и каза: — За вас имаме планове, приятелю. Нека да доведат при нас бившия херцог на Батира. — Няколко стражи изведоха напред Ги дьо Батира, уж като охрана, но по-скоро като почетен ескорт. Щом Ги спря до коленичилия Арманд, кралят каза: — Ги дьо Батира, вие бяхте заклеймен като изменник и прогонен без право да се върнете в пределите на кралството ни под смъртна забрана. Разбираме, че не сте имали голям избор по въпроса с връщането ви. — Луам хвърли поглед към Арута, който се усмихна примирено. — От този момент отменяме възбраната. Остава открит въпросът с титлата. Връчваме поста на херцог на Батира на човека, който според моя брат Арута е най-подходящият за него. Арманд дьо Севини, от този момент ви даряваме с титлата херцог на Батира с всичките произтичащи от това права и задължения. Станете, херцог Арманд дьо Севини. Луам извърна строгия си поглед към Ги.
— Макар да сте лишен от наследствения си пост, смятаме, че не бива да ви оставим бездеен. На колене. — Арманд помогна на Ги да коленичи. — Ги дьо Батира, заради вашата дълбока загриженост за благото на Кралството, въпреки че то ви бе отхвърлило, както и заради проявената от вас храброст както при защитата на Арменгар, така и на кралството ни, предлагаме ви поста на пръв съветник на краля. Ще го приемете ли?
Здравото око на Ги се разшири и той се засмя.
— Голям жест, Луам. Баща ви сигурно ще се обърне в гроба. Да, ще го приема.
Кралят поклати глава и се усмихна, спомнил си за баща си.
— Не, смятаме, че щеше да разбере. Станете, Ги, херцог на Риланон.
След това Луам каза:
— Бару от клана хадати. — Бару остави Лаури, Мартин и Бриана и коленичи пред краля. — Вашата храброст ви прави чест, както при унищожаването на моредела Мурад, така и при придружаването на нашия брат Мартин и на херцог Лаури през планините, за да ни донесат предупреждението за нашествието на Мурмандамус. Мислихме дълго, но се затруднихме да измислим с какво да ви възнаградим. Какво бихме могли да направим, за да изразим удовлетворението си от вашата служба?
— Не желая награда, ваше величество — отвърна Бару. — Мнозина мои сънародници намерих преселени в Ябон и бих желал да вдигна своя дом при тях, ако може.
— Вървете тогава с нашата благословия, и ако изпитате нужда от нещо, което е по силите ни да ви дарим, за да улесните заселването на сънародниците си, само го поискайте.
Бару стана и се върна при приятелите си. Беше си намерил нов дом и цел в живота.
Оставаха да се раздадат и други награди и работата на дворцовия съвет продължи. Арута стоеше настрана, съжалявайки, че Анита не е с него, но пък знаеше, че ги делят само няколко дни път. Забеляза, че Макрос се е отделил с Пъг и Томас и си говорят нещо. Денят вече привършваше и вечерният здрач се спускаше бързо. Принцът въздъхна уморено и се зачуди за какво ли са се загрижили тримата тепърва.
— Значи ме разбираш — каза Макрос.
— Да, макар да ми е малко трудно да го приема — въздъхна Пъг.
Не се наложи да казва повече. Вече разполагаше в пълна мяра с познанията на чародея, откакто си бяха съединили умовете. Сега бе станал равен по сила с Макрос и почти не му отстъпваше по знание. Но липсата на чародея щеше да му тежи.
— Всяко нещо свършва, Пъг. Ето че дойде краят на моя срок на този свят. След като се приключи с валхеру, силите ми се възвърнаха напълно. Време е да се преместя някъде другаде и да се заловя с нещо ново. Гатис ще дойде с мен, както и останалите, които се грижеха за острова ми, защото тук нямам повече задължения. Трябва да продължа напред, тъй както ти си длъжен да останеш тук. На теб ти предстои да съветваш крале, да учиш малки момченца, да спориш със старци, да избягваш войни и други войни да водиш. — Той въздъхна, сякаш съжалил, че никога не ще получи сетен отдих, после добави лековато: — Все пак скуката никога няма да те налегне. Винаги е интересно. Погрижи се кралят да разбере какво постигнахме тук. — Обърна се и изгледа Томас. Човекът, превърнал се във валхеру, изглеждаше някак променен след последната битка и Макрос му заговори тихо. — Томас, а теб те чака най-сетне завръщането на елдар от Елвардейн, защото краят на доброволното им изгнание дойде. Ще трябва да помагаш на кралицата в управлението на един нов Елвандар. Мнозина от гламредел сигурно ще ви потърсят, след като вече научиха, че Елвандар съществува, а мисля, че и Завръщанията ще се увеличат. Сега, след като влиянието на валхеру е прекъснато, примамката на Тъмния път би трябвало да отслабне. Най-малкото можем да се надяваме. А и вътре в себе си се поразрови, Томас, защото си мисля, че голяма част от силата ти ще си е отишла заедно със събратята на Ашен-Шугар. Ти все пак ще си останеш един от най-могъщите смъртни, но на твое място не бих се опитвал повече да господствам над дракони. Допускам, че ще те изненадат с непокорството си.
— Почувствах се променен… най-после — промълви Томас. Изглеждаше някак потиснат след битката си с Дракен-Корин. — Отново ли съм смъртен? Макрос кимна.
— Винаги си бил. Силата на валхеру те беше променила и тази промяна няма да се заличи, но никога не си ставал безсмъртен. Само се беше приближил до безсмъртието. Но не се безпокой, все пак придоби голяма част от наследството на валхеру. Ще изживееш дълъг живот до своята кралица, поне толкова дълго, колкото е отредено от съдбата на всеки от вида на елфите.
Тези думи като че ли поуспокоиха Томас.
— И си отваряйте очите и двамата, защото пантатийците от векове бяха замисляли и подготвяли тази измама — продължи Макрос. — Заговорът бе замислен с изключителна вещина и коварство. Но силите на онзи, който се представяше за Мурмандамус, в никакъв случай не бяха илюзорен плод на ловко фокусничество. Той беше могъщ. За да се създаде такова същество и да се запленят сърцата дори на една толкова тъмна раса като моредел, е нужна голяма мощ. Навярно без влиянието на валхеру през бариерите на времето и пространството змийският народ можеше да стане съвсем като другите — поредната разумна раса сред многото. — Погледът му се зарея нанякъде. — Макар че… кой знае. Внимавайте с тях.
— Макрос… накрая бях почти сигурен, че губим — промълви Пъг.
Макрос се усмихна загадъчно.
— Аз също. Може би валхеру не успяха да използват Камъка на живота докрай заради удара на меча на Томас. Кой знае. Разломът се разтвори и Драконовите пълчища проникнаха, но… — Очите на стария чародей грейнаха, изпълнени с дълбоко чувство. — Някакво чудо, непонятно и за мен самия, като че ли се намеси накрая. — Той сведе поглед към земята. — Сякаш самото естество на живота, душите на всичко живо на този свят отхвърлиха валхеру. Силата на Камъка на живота помогна на нас, не на тях. Тъкмо от това извлякох силата накрая. Тъкмо това възпря Драконовите пълчища, надви Властелина на ужаса и затвори разлома. Тъкмо то защити всички нас и ни опази живи. — Усмихна се. — Трябва да проучите грижливо, да разберете колкото може повече за Камъка на живота. Той е някакво чудо, невъобразимо все още за никого от нас.
Макрос помълча известно време, след което погледна Пъг.
— Ти до голяма степен си мой син, макар и в по-особен смисъл, не по-малко от всички други, които съм наричал така през вековете. Най-малкото си ми наследник и притежател на цялото магическо познание, което съм събирал, откакто дойдох на Мидкемия. Последният сандък с книги и ръкописи, който пазех на
