и пипер в подходящия момент, после да го удостоиш, да речем, с целувчица чесън, малко преди представянето.
Нокът се ухили.
— Майка ми така и нямаше да го разбере представянето.
— Почти нищо не си видял още, момче — каза Лео. — Това, което правим тук, се разхищава най вече за хора от простолюдието, а дори благородните господа и дами, които се отбиват тук, смятат нашата кухня за селска в сравнение с трапезите, на които се хранят в големите градове. Масите на благородниците в Риланон и Ролдем всяка вечер са отрупани с резултатите от усилията на десетки готвачи и стотици кухненски ратайчета като тебе. Всяко плато е украсено с мъничка порцийка от това блюдо, мъничко от онзи деликатес. Изкуство има в това, момче!
— Щом казваш. Макар да не ми е ясно какво имаш предвид под „изкуство“. В моя език нямаме такава дума.
Лео спря да разбърква соса и попита:
— Нямате ли?
Нокът вече боравеше свободно с ролдемския и сега само го поправяха за произношението и от време на време — заради увлечението му към ругатните, което, изглежда, забавляваше Лео, дразнеше Робърт и ядосваше Марта. Оросините не изпитваха никакви притеснения да говорят за половото общуване и други телесни функции и на Нокът му беше странно и смешно, че описанието на ходене по голяма нужда или на секса се смята за „лошо“ в ролдемското общество.
— Нямаме — отвърна той. — Най-близкото в речта на оросините, за което се сещам, е „хубаво“ или „красиво“, но идеята да се прави нещо просто за да го направиш красиво не е… нещо, с което съм израснал. — През тази година Нокът се бе примирил с мисълта за унищоженото си село и то вече се бе превърнало само в тъмен спомен. Отчаяната скръб си бе отишла. Причината за това бе отчасти в ученето на нови неща. А Лела беше останалото.
— Какво пък — каза Лео. — Всеки ден научаваш нещо ново.
Нокът се съгласи.
— Всъщност имаме… — И бързо се поправи: — Имахме изкуство в някои от нещата, които правеха жените. Баба ми правеше едни одеяла на шарки, всички в селото ги ценяха високо. Шаманът и послушниците му пък правеха молитва… вие нямате подходяща дума за това… кръгове от шарки с разноцветен пясък. Пееха и се молеха, докато работеха, понякога дни наред, в специална шатра, вдигат я и ги правят вътре. Като свършеха, цялото село се събираше да види работата им, и всички пееха, та вятърът да отнесе молитвата до боговете. Някои кръгове бяха наистина красиви. — Нокът замълча. — Онези рисунки, дето Кендрик ги е окачил в трапезарията…
— Да? — подкани го Лео.
— Да можеше бабините одеяла или пясъчните молитвени кръгове да се запомнят така, окачени на някоя стена да ги гледат хората. Красиви бяха.
— Да имаш око за красотата е дарба — каза Лео.
Точно в този момент влезе Лела.
— И като стана дума за красота… — измърмори Лео и се ухили.
Нокът се обърна към Лела и се усмихна. Съплеменниците му можеха да прикриват чувствата си край чужди хора, но той вече чувстваше кухненския персонал като свое семейство, а и всички знаеха за връзката му с Лела. Беше спал в леглото й почти всяка нощ през по-голямата част от изминалата година. Вече бе почти шестнайсетгодишен, пълнолетен мъж според мерките на оросините. Щеше да е женен и баща, ако селото му беше оцеляло.
Лела също му се усмихна.
— На какво дължим това удоволствие? — попита Лео. — Приключи ли с прането?
— Да — отвърна игриво Лела. — Меги и Марта сгъват последните чаршафи, а аз наминах да видя какво има да се прави тук. — Разбира се, че за какво друго — изкиска се готвачът, отмести Нокът настрана, гребна лъжица от соса и го опита. Зарея замислен поглед в пространството, после каза: — Простичко, но… безвкусно. — Пръстите му заиграха по бурканчетата с подправки, вадеха по щипка от това, две от онова и ги добавяха в соса. — Това е за пилета, момче, и за бавно печено пилешко. Месото е безвкусно, няма го пълния аромат на чудесните фазани и диви пуйки, които носиш след лов. На тях им трябва простичък сос, за да открои вкуса на птицата. Този сос трябва да придаде вкус на птицата. Ето! — Вдигна лъжицата към устата на Нокът. — Опитай!
Нокът опита и кимна. Беше точно сосът, който се мъчеше да постигне.
— Значи трябва да използвам повече подправки, така ли, Лео?
— Двойно повече, момче, двойно! — Готвачът остави лъжицата и избърса ръцете си в престилката. — Сега бъди добро момче и помогни на Лела да измие зеленчуците.
Нокът кимна и отиде при големия дървен умивалник, закрепен към задната стена на кухнята. Имаше отводнител, който хитроумно излизаше през стената и се оттичаше в малък улей, а оттам минаваше по глинена тръба под земята и стигаше в отходната яма, която Кендрик беше изкопал оттатък външната стена. Нокът вдигна едно ведро със студена вода и започна бавно да я излива, докато Лела миеше пресните зеленчуци. Бяха първите от пролетната реколта и при мисълта за пресни моркови, репички и гулии устата на Нокът се наля със слюнка.
— Защо е сосът? — попита Лела. — Тази вечер нямаме никакви гости.
— Точно затова — отвърна Нокът. — Лео реши, че след като нямаме кой да се оплаче от соса, може да ми даде да опитам.
— Изглежда, напредваш — отбеляза Лела. — Щом Лео не го изхвърли…
— Вярно — отвърна Нокът. — Вие сте странни хора понякога.
— Ние ли сме странни? — Тя го пръсна с вода. — Според онова, което си ми казвал за вашите хора, вие сте странните.
Лицето на Нокът помръкна.
— Вече няма значение. Аз съм единственият, който остана.
— О, нараних чувствата ти! — Тя го целуна закачливо по бузата. — Ще трябва да го компенсирам.
Настроението му изведнъж се оправи.
— А как?
Тя се врътна настрани от него.
— Почисти мивката вместо мен и ако дойдеш тази нощ в стаята ми, ще ти покажа.
Ларс влезе в кухнята, носеше голям телешки бут.
— Това е последното от зимния запас — обяви той. — Студената стая е празна.
Студената стая представляваше малък подземен склад, построен от Кендрик. Беше замръзнала здраво като всичко останало през зимата и всички провизии, които се оставяха там, също замръзваха. Но през пролетта се размразяваше бавно и опазваше всичко почти чак до лятото.
— Ще трябва да планираме едно пътуване до Латагор — каза Лео. — Трябва да закупим добитък и провизии.
— Може ли да дойда и аз? — попита Нокът. Лео се почеса по брадичката.
— Не знам, момче. Това ще трябва да го прецени Робърт. Ще се радвам за компанията, но обикновено ходя с Кендрик или с някой от младежите.
Лео окачи телешкото на куката, взе нож и започна да го реже.
— Защо искаш да отидеш, Нокът?
— Никога не съм бил в град — отвърна той. — Искам да видя град.
— Ами, добре — каза Лео. — Ще питам Робърт.
Докато привършваше с почистването на мивката, Нокът се замисли кое буди у него повече нетърпение: гостуването при Лела след вечеря или предстоящото посещение на град.
Нокът зяпна езерото, появило се като по магия, след като превалиха билото. Бяха се спуснали от високите предели на просторния Латагорски лес, известен и като Великия лес, към заоблените ниски хълмове и малките долини, докато не стигнаха до една дълбока клисура, прорязана от бърза река. Пейзажът вляво от тях се скриваше от погледа им от стръмно възвишение от скали и корава пръст, от която
