другият да стане.
Но мъжът остана да лежи на земята, стиснал се с две ръце за корема. Кръв бликна между пръстите му и той вдигна очи към Нокът.
— Ти ме уби бе!
Без да пуска меча, Нокът коленичи до него.
— Ножът зад катарамата ли?
— Че какво друго? — изръмжа раненият. — Не виждаш ли, че ми тече кръв като на разпрана свиня.
Калеб вече беше спрял фургона и скочи на земята. Нокът свали ръцете на наемника от раната и разкопча колана. Издърпа ножа, три пръста дълго парче остра стомана с къса дръжка и предпазител; беше направен да се измъква лесно от токата и да се държи между средния и безимения пръст, а дръжката да легне в дланта. Наистина опасно оръжие за мушкане.
— Ранен ли си? — попита Калеб търговеца. Мъжът опипа с ръка плувналото си в кръв рамо.
— Ще живея, въпреки тоя мерзавец. — Беше набит, с оплешивяло теме с венец сива коса. Очите му бяха тъмни, имаше къса брада.
Калеб се приближи до Нокът. Изгледа наемника на земята, ножа и раната и каза:
— Ще доживееш за бесилото. Това ножле не е срязало много дълбоко.
Взе ножа от Нокът, отряза парче плат от ризата на наемника и го смачка на топка.
— Притисни го здраво до раната с две ръце. — Обърна се към Нокът. — Помогни ми да го качим във фургона.
Вдигнаха неуспелия крадец и го сложиха да легне във фургона. След това Калеб огледа рамото на търговеца, помисли малко и рече:
— Ще се оправиш.
— Защо ни помагате? — попита мъжът. — Искам да кажа, благодаря, че ме спасихте, но защо?
Калеб кимна към Нокът, който се бе наместил във фургона до ранения.
— Боя се, че у младия ми приятел е останала жилка човещина. Изглежда, не търпи убийствата.
— Е, слава на боговете, че дойдохте.
— Да вървим в Латагор — каза Калеб. — Ти ела на капрата до мен.
— Аз съм Дъстин Уебанкс, търговец от Оласко. Пътувах до Латагор със съдружника ми да закупим дървен материал.
— А тия двамата, дето сте ги наели, се опитаха да ви окрадат златото.
— Колкото и да е глупаво, да. Не носим злато. Имаме доверителни писма от кралския ковчежник в Опардум да направим покупката по сметка.
— Значи сте представители на самия херцог? Мъжът се качи предпазливо на капрата и отвърна:
— Да. Херцог Каспар си строи нова ловна хижа и са му харесали някакви дърворезби, които бил видял някъде си. Явно за тях трябва определено дърво, което може да се намери само от горите тук, в Латагор. Затова е и цялото ни пътуване.
Калеб сви рамене, все едно че това не го засяга, и каза:
— Приятелят ти ще прати градската стража за теб, предполагам.
— Най-вероятно — отвърна Дъстин.
— Е, значи ще ни придружат до града.
Скоро всички се смълчаха, всеки запремисля случилото се през последните минути. Нокът гледаше пленника, който сякаш бе потънал в мрачен размисъл как се е провалил планът му, и се чудеше какво толкова го е накарало да се опита да ограби търговците. После реши, че може би ще му е от повече полза да открие какво е накарало него да действа така безразсъдно, за да помогне, на един непознат.
Глава 6
Латагор
Нокът зяпна втрещен.
Беше мълчал през цялото време, докато се приближаваха към града — подхождаха към една от западните порти час преди свечеряване. Беше се удивлявал на големината на Латагор, докато наближаваха, но щом стигнаха до самия град, се изуми.
Нищо в житейския му опит не го беше подготвило за гледката на толкова много хора, живеещи един до друг. Цялата тази суматоха и шум отначало заплашваше да го съкруши, но след това той започна да попива жадно гледки и звуци.
До градските порти се мотаеха улични продавачи, хвалеха разнообразната си стока на всички, които можеха да чуят виковете им — дрънкулки и носещи късмет талисмани, предмети, чието предназначение бе непознато за Нокът. Мнозина от приближаващите до тях се оказваха дрипави просяци: благославяха склонните да им дадат подаяние и ругаеха и проклинаха онези, които ги пренебрегваха.
Калеб погледна онемелия младеж и подхвърли:
— По-добре си затвори устата, преди някоя птица да е сви ла гнездо в нея.
— Толкова много хора! — ахна Нокът.
Дъстин Уебанкс погледна през рамо към момчето.
— Никога ли не си бил в град досега?
— Не, господине.
Пленникът, който досега мълчеше и се мръщеше, освен когато не изпъшкаше от болка, щом фургонът подскочеше по-силно, каза:
— Това е нищо, момче. Ти само да слезеш до Опардум или Калеш’каар, тогава ще видиш. Латагор не е дори толкова голям, че да се води град. По-скоро едно голямо село.
Калеб изсумтя от капрата:
— Достатъчно голям е, за да има стража и много въже. — Обърна се към Нокът. — Тази порта хващаш, когато искаш да влезеш в града. Повечето местни използват нея, защото другите порти са за пътници и кервани, тъй че да минеш през тях ти трябва много време. Затова я наричат Портата на местните.
— Колко порти има? — попита Нокът; мислеше си за простата ограда около селото си и за единствената му порта.
— Мисля, че в този град са двайсет и… четири? Да, двайсет и четири са.
Спряха на опашката от хора, чакащи да ги пропуснат в града, преди да е паднала нощта и портите да се затворят. Пред тях имаше само два фургона и група мъже на коне, тъй че стигнаха бързо до портата.
— Здравей, Родерик! — викна Калеб.
— А, Калеб! — извика един войник в тъмнозелената униформа на града. — Да продаваш ли си дошъл, или да купуваш?
— На покупки — отвърна Калеб. — Празни идваме. Войникът му махна да мине.
— Може ли да ви оставим един разбойник тука?. — попита Калеб.
Последваха бързи обяснения и войниците прибраха пленника. Дъстин Уебанкс също ги остави, трябвало да си уреди сделката. Обеща им отплата, стига да го потърсят на другия ден в „Бягащият лакеи“.
Калеб подкара фургона към странноприемницата, в която отсядаха хората на Кендрик, когато идваха в града. Вечерният здрач се сгъстяваше. Накрая стигнаха до хубава на вид сграда с голям двор отдясно. На табелата бе изрисуван мъж — със завързани очи подхвърляше във въздуха топки. Един младеж на възрастта на Нокът излезе да ги посрещне и каза:
— Здравей, Калеб!
— Здрасти, Джейкъб! — отвърна Калеб.
Младежът беше русоляв и кокалест. Носеше проста памучна риза, кожени панталони и тежки работни ботуши. Хвана поводите на конете и попита:
— Как се казва приятелят ти?
— Нокът. Нокът, това е Джейкъб.
Нокът кимна за поздрав и скочи от фургона.
— Татко ще се радва да ви види — каза Джейкъб. — Има да ти разкаже нови ловни истории.
— Намерил е време да ходи на лов? — попита Калеб. Джейкъб отвърна ухилено:
— Не, но има нови истории. Калеб се усмихна.
— Както винаги.
