Оставиха фургона на грижите на Джейкъб и влязоха в хана. Една пълничка жена се обърна и лицето й грейна, щом видя Калеб. Забърза към тях иззад дългия тезгях в дъното на гостилницата и го прегърна сърдечно.
— Калеб, шарлатанино проклети! Откога не си се вясвал насам! Не сме те виждали от предното лято!
И да се беше смутил от съкрушителната й прегръдка, сдържаният обикновено ловец го понесе с достойнство, а когато тя най-сетне го пусна, рече:
— Здравей, скъпа Анджелика. — След това посочи спътника си. — Нокът ми помага в това пътуване.
Момчето изведнъж се намери притиснато в задушаваща меча прегръдка.
— Добре си дошъл в „Слепият жонгльор“, Нокът. — Жената смигна на Калеб. — Ела е в кухнята.
Калеб се усмихна и каза:
— Ще ни трябва стая за два-три дни.
— Имате я — рече жената. — Хайде, намерете си първо някоя хубава маса до камината. Носачите и коларите ще напълнят тука, щом се стъмни, й тогава всеки да се оправя сам.
Калеб посочи една малка маса в ъгъла до огъня и Нокът отиде до нея и седна.
— Ще се измием един по един — каза Калеб. — Тя е права. Скоро тук няма да има място да се обърне човек.
Анджелика се появи след малко с две големи халби ейл. Подаде един ключ на Калеб и каза:
— Първата стая, горният етаж. Най-добрата.
— Благодаря — отвърна Калеб.
Нокът отпи от пивото. Беше ароматно и силно.
— Внимавай как пиеш, Нокът. Ще ти завърти бързо главата, ако не внимаваш. — Калеб се наведе над масата и продължи: — Учи се да отпиваш по глътчица и да изглеждаш все едно пиеш много повече.
— И как да го направя това?
Калеб му показа. Надигна халбата и се престори, че удря тежка глътка, но когато я остави на масата под брадичката на Нокът, за да погледне, момчето видя, че я няма само една глътка.
— Разливаш по малко на пода или го оставяш да потече по брадичката ти, ако си с грубиянска компания. Ако вечеряш с прилични хора, махваш на слугата да ти донася нова халба от време на време. Никой освен слугата няма да забележи, че отнася наполовина пълна халба, а той няма да го каже на никого — най-вероятно ще я изгълта сам още преди да стигне до килера.
— Защо?
— Защо ще я изпие?
Нокът поклати глава и се ухили.
— Не, това го схванах. Защо трябва да се правя, че пия повече, отколкото пия?
— Трябва да ти стане навик. Мъжете, които наблягат на чашата, най-често са глупци. А може да се окаже благоразумно да изглеждаш глупак понякога. — Калеб стана. — Отивам да се измия.
Нокът кимна и се отпусна на стола. Калеб тръгна към една врата до тезгяха и влезе през нея — сигурно водеше към кухнята. Като повечето хора от племето си, Нокът се беше къпал в реките и езерата из планините почти всеки ден, освен в най-студените месеци. Търкал беше кожата си с пръчки и кора в потилнята на селото, седнал между мъжете и жените; след това се плакнеха с топлата вода от дървеното ведро, държано до горещите камъни да вдига пара. Използването на сапун и вода — студена повечето пъти — му изглеждаше като някакъв странен ритуал, но се бе постарал да го превърне в навик. Повечето хора, беше забелязал, включително благородниците, като че ли се къпеха или миеха ръцете и лицето си, когато им хрумне, но тези в хана на Кендрик отделяха доста време за къпане и миене. Нокът попита Лела за това и тя му каза, че било обичайно тук и че самата тя нямала нищо против.
Ето, че само си помисли за Лела и стомахът му се сви. Липсваше му, въпреки възбудата от пътуването. Изобщо не беше познавал жена преди нея; според обичая на племето му щеше да остане недокоснат от жена до нощта на сватбата си. Тази практика не се спазваше винаги, особено между онези, които си нямаха избран еш през годината, в която достигаха мъжеството или женствеността си, но си беше традиция, а повечето оросини спазваха традициите. Мислите на Нокът се отнасяха понякога към Око на синекрил примкар и други момичета от селото му; чудеше се дали и те щяха да са толкова весели, когато се любят, като Лела, която се смееше и се държеше закачливо толкова, колкото беше пламенна. Изтласка мислите за селото си и за момичетата, с които беше отраснал, тъй като все още бяха прекалено болезнени. Робърт го учеше да насочва мисълта си към непосредственото бъдеще, защото според него „Да се занимаваш с миналото означава да живееш в съжаление“.
Както му беше станало вече навик, Нокът огледа помещението. Имаше десетина маси, така че можеха да се съберат поне петдесетина гости. Дори повече, стига да нямат нищо против да стоят при тезгяха. Нокът си припомни външния вид на сградата, сравни я с хана на Кендрик и реши, че на горния етаж би трябвало да има шест стаи. Като в повечето странноприемници в района, някои от гостите щяха да спят под масите в гостилницата за по няколко медника. На пода можеше да е неприятно за спане, но с едно дебело наметало, застлано върху него, все пак определено беше по-добре, отколкото да спиш на открито. Тлеещият огън в камината щеше да осигури топлина през цялата нощ, а след събуждане щеше да ги чака топла храна.
Предната врата се отвори и нахлуха шестима грубовати мъже. Всички бяха прашни и облечени в груби дрехи. По тежките им ботуши (повечето бяха с двойно подшити носове) и плещестите им тела Нокът отсъди, че трябва да са носачи: мъжете, които разтоварваха търговските фургони и разнасяха сандъците по дюкяни и складове из целия град. Всички бързо закрачиха към тезгяха, а един подвикна:
— Анджелика! Бързо, че умряхме от жажда!
Двама от мъжете се изхилиха, но изчакаха кротко за миг, Докато Анджелика се появи от вратата за кухнята. Поздрави носачите по име и им донесе питиетата, без да ги пита какво желаят — явно бяха редовни клиенти.
През следващите няколко минути в хана влязоха още десетина души, всички работни хора, било носачи като първата група или колари и фургонджии.
Калеб се върна, седна и попита:
— Какво научи?
Нокът го изгледа. В първия момент не разбра въпроса му, но после осъзна, че Калеб го пита какви изводи си е направил от наблюдението. Каза му предположенията си за размерите на хана и добави:
— Дворът за впряговете отзад трябва да е доста голям, защото пое фургона ни лесно, а ние ще използваме само една от стаите. Предполагам, че конюшнята може да побере поне десетина коня, сигурно и повече.
— Повече — отвърна Калеб. Точно в този момент едно хубавичко момиче дойде при тях с поднос с храна. — Нокът, това е Ела.
Нокът погледна момичето. Беше слабичко като тръстика, но той моментално забеляза приликата с Анджелика. Беше малко по-голяма от него, със сини очи и много тъмна коса, очертала много бяло лице и сладки розови бузки. Носеше скромна рокля от син лен и бяла престилка, но коланът, стегнал кръстчето й, открояваше радващи окото пропорции и приятни извивки, въпреки че беше толкова слабичка.
— Здравей — Каза й той.
Тя се усмихна и Нокът се удиви от хубостта й. Тя остави подноса, погледна Калеб с нескрита топлота и каза:
— Ако ви потрябва още нещо, викни ме.
И забърза към кухнята. Междувременно в хана влязоха още работници и когато стигна до тезгяха, един от тях подвикна:
— Здрасти, Ела!
Тя спря, лицето й помръкна.
— Здравей, Форни — отвърна му и без повече думи се прибра в кухнята.
Нокът огледа новодошлия. Беше млад мъж, сигурно на възрастта на Калеб, здравеняк с буйна, гъста черна коса. Продължи към тезгяха с приятелите си.
Джейкъб се появи зад тезгяха от кухнята, поздрави неколцина от редовните посетители на странноприемницата и дойде при тяхната маса. Калеб му посочи стол и младежът седна.
