замайваща бързина и двамата се зареяха из облаците.
После спряха. Нокът стискаше тоягата с всичка сила.
— Виж големия свят, Нокът на сребърния ястреб.
На изток издигащата се Голяма луна къпеше далечния пейзаж в сребристо сияние. Вятърът бе студен, но Нокът потръпна по друга причина. Беше ужасно уплашен.
Все пак запази самообладание и се огледа. Островът долу тънеше в облаци и мрак, но Нокът бе запазил усета си за мащаб, когато се изстреляха нагоре. Колибата се намираше на северния бряг, на юг сушата се снишаваше. Нокът знаеше малко за океаните и островите, освен от зърнатото в картите на Робърт, но прецени, че този е доста голям — повече земя, отколкото горите около чифлика на Кендрик, доколкото можеше да съди за такива неща.
След малко страхът му попремина и той се огледа във всички посоки. Светлината на издигащата се луна заигра по облаците под тях, искрящото море на север очерта извивката на планетата.
— Наистина е голям! — промълви младежът.
— Добре — каза Магнус. Започнаха да се спускат. — Учиш се на перспектива. — Щом кацнаха леко на земята, магьосникът продължи: — Причината да си тук, Нокът на сребърния ястреб, е, за да се учиш.
— На какво да се уча?
Чародеят сложи ръка на рамото му и леко го стисна.
— На това, на което е по силите ми да те науча. — След това без повече думи се обърна и влезе в колибата. Нокът го последва в онова, което явно щеше да е неговият дом за доста време.
Нокът прочете на глас пасажа за пети път. Магнус го слушаше внимателно. Когато младежът свърши, чародеят каза:
— Почти задоволително.
Цял месец, откакто бе пристигнал на острова, Нокът трябваше да чете на глас, а Магнус поправяше произношението му, интонацията и ударенията. Младежът беше чувал как говори граф Роман Ролдемски и разбираше, че Магнус полага всички усилия да го научи да говори като благородник.
— Това е нещо ново — каза Магнус и му подаде една книга. Беше написана с неизвестни на Нокът букви.
— Една доста скучна книга за живота на един дребен крал на Островите, Хенри Трети. Но е написана простичко и ще е твоето въвеждане в четенето и писането на Кралската реч.
— Магнус, може ли да си почина малко от това?
— Почивка?
— Умът ми е размътен и думите по страницата просто се замъгляват. Не съм излизал от колибата цяла седмица. Последното ми показване навън беше за малка разходка по брега един следобед, докато те нямаше.
В гласа на Нокът се долавяше недоволство, нещо доста необичайно за него. Магьосникът се подсмихна.
— Изнервен си, а?
— Много. Може би, ако мога да отида на лов… — Замълча, — Ако имаш лък…
— Нямам. Но от риболов разбираш ли?
Нокът бързо се изправи. Лицето му грейна от възторг.
— Ловил съм риба в езерата и реките в родния ми край, откакто съм проходил.
Магнус го изгледа мълчаливо за миг, после каза:
— Добре. Ще ти покажа как се лови риба в океана.
Махна с ръка и във въздуха пред тях се появи черна пустош. Магнус бръкна в нея и като че ли започна да опипва за нещо.
— Аха! — възкликна доволно и издърпа ръката си. Държеше прът. Връчи го на Нокът.
Нокът видя, че е рибарски прът, но различен от всички, които беше виждал. Беше дълъг — с една стъпка по-дълъг от неговите шест стъпки ръст — и към него беше прикрепено някакво странно устройство, цилиндър с дръжка и ос, около която беше навита дълга корда. Кордата беше провряна през няколко халки по пръта — направен сякаш от тръстика или бамбук — до една метална халка на върха. Най-отгоре на макарата имаше метална скоба.
Магнус извади още един такъв прът и след това — плетено от тръстика кошче с колан. Нокът се сети, че трябва да е рибарска кошница.
— Е, да половим риба. Но междувременно ще се учим също така.
Нокът въздъхна, взе кошницата и двата пръта и тръгна след него. От друга страна, дори уроците да продължаха, поне щеше да е навън.
Закрачи след магьосника по каменистата пътека към песъчливия бряг. Вятърът вдигаше пръски бяла пяна от разбиващите се в скалите вълни. Шумът на вълните вече носеше утеха на Нокът, а мирисът на морския въздух бе толкова освежителен, колкото миризмата на бор и трепетлика в родните лесове.
Стигнаха до брега и Магнус вдигна пешовете на робата си и ги затъкна в колана. При някой друг гледката можеше да е комична, но у Магнус нямаше нищо комично. Нокът забеляза здравите му мускулести крака и реши, че макар да е по-скоро магьосник, отколкото ловец или воин, мъжът до него е с толкова здраво телосложение, колкото и брат му.
Магьосникът му показа как да държи пръта. Посочи му устройствата на „макарата“, както нарече машинката, прикрепена за пръта, и обясни, че лостчето е „аванс“, който забавял въртенето на макарата, ако се закачи голяма риба и се опита да избяга. Дръжката позволяваше на рибаря да навива кордата и да приближи рибата до брега.
Нокът беше възхитен: целият му опит в риболова досега включваше мрежи и конец, завързан за края на дълга пръчка. Магнус извади от рибарската кошница парче сушено месо, закачи го на голямата метална кука, засили се и отпрати стръвта далече отвъд прибоя. После каза:
— Винаги гледай да си сигурен къде е куката, преди да заметнеш. Никак не е приятно да се закачиш сам. Трябва да я избуташ през кожата и месото, за да я извадиш.
Нокът усети, че го казва от горчив опит. Отдръпна се малко встрани и закачи на куката късче телешко. След това отпусна метър корда, вдигна пръта назад и с едно шибване напред отпрати примамката по- далече, отколкото бе успял Магнус.
— Браво — каза магьосникът.
Половин час седяха в пълно мълчание. Никой от двамата не се притесняваше от тишината. По някое време Магнус попита:
— Какво вярва вашият народ за света?
— Не разбирам точно какво имаш предвид — отвърна Нокът.
— Какви истории разправят за естеството на този свят? Нокът се замисли за историите, разправяни от старците около огъня лете и как шаманът идваше да им говори за историята на расата им.
— Оросините вярват, че светът е сън, сътворен от боговете, живеещи в ума на Спящия.
— А за хората?
— Ние сме част от този сън — отвърна Нокът. — Но за нас всичко е истинско, защото кой може да знае кое е истинско за един бог?
Магнус помълча дълго. После рече:
— Вашият народ може и да е прав, защото според тази представа на този свят не съществува нищо, което да е в конфликт с онова, което знаем за него. Но засега остави настрана вярата на своя народ и ме послушай. Ето какво знам аз, че е истина. Светът представлява много голяма топка от пръст, кал, камък и вода, с въздух, който я обкръжава. Колкото и да е голям, той е само една нищожна частица от вселена, която е невъобразимо голяма и пълна с други светове, на много от които съществува живот. Във вселената има милиарди светове.
— Милиарди?
— Какво те е научил Робърт за числата? — попита Магнус.
— Мога да събирам и изваждам, да умножавам и деля, стига да внимавам.
— По-добре от повечето хора. С колко цифри се оправяш?
— Мога да умножа четирицифрено по друго четирицифрено.
