— Тогава знаеш колко е хиляда.
— Десет стотици — отвърна Нокът.
— А десет хиляди по десет е сто хиляди.
— Да, това го разбирам.
— А десет по толкова е милион.
— Аха — отвърна Нокът, този път малко колебливо. Магнус го погледна и забеляза, че младежът вече е объркан.
— Виж, ще ти го обясня ето така. Ако ти давам песъчинки, по една на всяка секунда, след една минута ще имаш шейсет в шепата си.
— А ако го правиш за хиляда секунди, ще имам хиляда. Да, разбирам — отвърна Нокът, досетил се накъде води този урок.
— Би ми отнело повече от тринайсет дни, за да ти дам един милион песъчинки, ако продължа по една на секунда, без да спирам.
Нокът беше удивен.
— Толкова много?
— Един милиард би ми отнел повече от трийсет години. Нокът го погледна с пълно неверие.
— Възможно ли е да съществува толкова голямо число?
— И по-голямо — каза Магнус. И добави с лека усмивка: — Два милиарда.
На Нокът не му остана нищо друго, освен да се засмее.
— А след това три милиарда и четири: да, разбирам.
— Във вселената съществуват много милиарди светове, Нокът, може би прекалено много, за да могат нашите богове да ги знаят всичките.
Нокът не издаде някакво чувство, но беше ясно, че представата го е омаяла. Магнус продължи, описваше му вселена на безкрайно разнообразие и възможности.
— А какво знаеш за живота на тези други светове? — попита го по някое време Нокът.
— Чувал ли си историите за Войната на разлома?
— Да, дядо ми ми разправяше. Казваше, че на запад… — Нокът замълча, после се загледа към морето и продължи: — на запад от родината ни — предполагам, че може да е на изток оттук.
— Не, още на запад оттук е, чак на Далечния бряг. Продължавай.
— Казваше, че хора от друг свят дошли с помощта на магия, за да поведат война с нашия свят, но че Кралството ги изтласкало.
— Това е една от версиите — отвърна с лукава физиономия Магнус. — Ще ти разкажа някой ден какво всъщност се случи.
— Тези хора на нас ли приличат?
— Толкова, колкото оросините приличат на хората на Ролдем.
— Не много значи.
— Достатъчно си приличаме, за да успеем накрая да намерим общ език и да сложим край на войната. Някой ден може да се срещнеш с някои от потомците им.
— Къде?
— В провинция Ябон на Островното кралство. Много от тях са се заселили в град Ламът.
— Аха — каза Нокът, все едно е разбрал.
Постояха още около половин час в мълчание, след което Нокът подхвърли:
— Май не ни върви много.
— В риболова ли?
— Да.
— Това е защото не използваме подходящата стръв. Нокът погледна учителя си изненадано.
— Стръвта е неподходяща?
— Със сухо месо можем да закачим някоя дънна риба или акула, но ако искаме да хванем нещо по- пъргаво, трябва да сложим на куката прясна скумрия.
— Защо не го направихме тогава?
— Защото риболовът не е заради хващането на риба. — Магьосникът се загледа във водата, а Нокът усети, че космите по ръцете му настръхват, което означаваше, че Магнус се готви да приложи магия. — Ето там — посочи му той, махна с дясната си ръка и нещо голямо изскочи над морето във въздуха. Беше приблизително с размерите на малък кон, цялото покрито с червени люспи и имаше смъртоносни на вид бели зъби. Щом изхвърча от водата, започна да се мята из въздуха, опитвайки се сякаш да захапе невидим враг, надвиснал над главата му.
С едно извъртане на китката Магнус остави рибата да падне във вълните.
— Ако искам риба, взимам си риба.
— Защо тогава стоим тук с тези прътове?
— Заради удоволствието — отвърна Магнус. — Това е начин да се отпуснеш, да помислиш, да поразсъждаваш.
Въпреки че се чувстваше доста глупаво, Нокът все пак се замисли върху това.
Когато денят понапредна, той се обади:
— Магнус, може ли да те попитам нещо?
— А как ще те уча, ако не питаш?
— Ами…
— Хайде, казвай — подкани го Магнус и отново заметна във вълните. Вятърът се усилваше и развяваше бялата коса на магьосника.
— Объркан съм.
— От какво?
— От жените.
Магнус се обърна и го изгледа.
— Нещо по-специално или от жените въобще?
— От жените въобще, предполагам.
— Едва ли си първият мъж, който казва това.
— Това вече го разбрах — каза Нокът. — Просто при моя народ нещата между мъжете и жените бяха… предсказуеми. Съпругата ти е избрана още преди да си се върнал от изпитанието с видението и скоро след това се жениш. Оставаш с една жена… — Продължи тихо. — Вече познах две жени, а не съм женен за никоя от тях.
— Това притеснява ли те? — Ами… Не знам.
Магнус остави пръта на пясъка и се приближи до младежа.
— Много малко мога да ти кажа, млади ми приятелю. Опитът ми в тази област е крайно ограничен.
Нокът го погледна.
— Не харесваш ли жени? Магнус се усмихна.
— Не е това… Имах известен опит, докато бях млад… някъде на твоите години. Просто някои от нас, които практикуваме магическите изкуства, предпочитаме да останем самотници. Сърдечните проблеми затрудняват нещата. — Загледа се към морето. — Обичам да си мисля, че печеля яснота на ума, като отбягвам тези неща. — Погледна отново Нокът.
— Но двамата с теб сме тръгнали по различни пътища. Та какъв е въпросът ти?
— Ами, бях… с Лела известно време. Мислех си, че сигурно бихме могли да… — Нокът заби поглед в земята, почувства се много гузен. — Мислех си, че бихме могли дори да се оженим.
Погледна Магнус и забеляза, че чародеят се подсмихва, но само след миг лицето му стана отново непроницаема маска.
Нокът продължи:
— Но когато се върнах от Латагор с Калеб, тя беше заминала. Едва ми остана време да помисля, че никога повече няма да я видя, когато Меги…
— Аха-каза Магнус. — Беше с нея, когато те събудих, помня.
— Ами… как мога да изпитвам толкова силно чувство към Лела и в същото време толкова лесно да се събера с Меги? И дори не си помислих за Лела през цялото време, докато бяхме заедно.
