и попита студено:
— Да ви убия ли се очаква сега?
— Не — отвърна ухилено Магнус. Стисна рязко десницата на Нокът и той усети как пръстите му изтръпнаха. Мечът падна на пода и Магнус изсумтя: — Хм, това беше доста добре.
Пусна го и Нокът отстъпи назад и потърка ръката си.
— Какво означава всичко това?
— Врагът ти връхлита неочаквано, мислиш ли, че ще спре и ще си каже: „О, горкичкият Нокът. Измъчен е заради изгубената си любов. Я да изчакам някой ден, преди да го убия“?
Нокът продължи да търка посинелите си пръсти.
— Не.
— Да. — Махна му да седне на леглото. — Нашите врагове ще те нападат така, както дори не си си представял, Нокът. Калеб и другите може да те научат на оръжия и да изострят вродения ти талант. Аз мога да ти покажа неща, засягащи ума ти, така че враговете ти да се затруднят в опитите си да те объркат или заблудят. Но сърцето… — Потупа се по гърдите. — Там мъжете са най-уязвими.
— Значи това беше урок?
— Да — каза мрачно Магнус. — Най-суровият урок, който съм виждал, но наложителен.
— Тя не ме обича, така ли?
— Изобщо — хладно отвърна Магнус. — Тя е наше същество, Нокът, и ние я използваме така, както ще използваме теб и всеки друг ученик тук. Някога това място беше за учене, образование само за себе си. Моят баща основа Академията на чародеите в Звезден пристан. Знаеш ли това?
— Не.
— Когато политиците сложиха ръка на Академията, той откри друго място за учение тук, за ученици с особени дарования. Аз отраснах тук. Но когато се разрази Войната на студенокръвните и Крондор беше унищожен, баща ми разбра, че нашите врагове са неуморими и никога не може да се разчита, че ще ни дадат отдих. Тъй че това училище се превърна в място за трениране. Идват ученици и от други светове, но с всяка година стават по-малко; баща ми също така води понякога учители от други селения, но преподаваме главно той, майка, Накор, моя милост и други — като Робърт.
— Не съм питал досега, защото допускам, че ще ми се каже в подходящ момент, но кой все пак е този враг? — Трудно е да се обясни на толкова млад като тебе. Ще оставя на баща ми и Накор да ти кажат, когато си готов да разбереш. Но вражите сили ще правят опити срещу теб и както видя в нощта, когато танцьорите на смъртта дойдоха за мен, могат да ударят по най-неочакван начин в места, които смяташ за съвсем безопасни.
— И затова трябва да…
— Да се учиш, да си бдителен и да се доверяваш на много малко хора. — Магнус замълча, обмисляше следващите си думи. — Ако кажа на Рондар или на Деметрий да те убият, ще го направят. Ще приемат, че причините са сериозни и че си заплаха за нас тук. Ако кажа на Алисандра да те убие, и тя би го направила. Разликата е, че Рондар и Деметрий биха изпитали угризения. Алисандра не би изпитала нищо.
— Вие ли я направихте такава? — попита Нокът. Гняв кипна в душата му, чувството му за ред бе оскърбено.
— Не — отвърна Магнус. — Такава я открихме. Алисандра е… увредена. Трагично и ужасно. Тя не мисли за хората така, както мислим ние с теб. Гледа на тях като на парче дърво или… — посочи един стол — мебел. Полезни, струва си да се грижиш за тях може би, за да продължават да са полезни, но без никаква друга стойност освен ползата им за нея.
— Намерихме тази ужасно увредена личност и я доведохме — продължи той. — Накор може да ти разкаже за това; аз самият знам само, че един ден това момиче се озова сред нас и Накор обясни какво трябва да направим с нея.
— Но защо? Защо е трябвало да я доведе тук?
— За да я обучим да работи за нас. Да използваме безжалостния й нрав за нашите цели. Иначе можеше да свърши на бесилките в Крондор. А по този начин поне можем да я Държим в коловоза и да контролираме кого наранява.
Нокът седеше смълчан, зяпнал към отворената врата.
— Но всичко беше толкова…
— Истинско?
— Да. Мислех, че тя се влюбва в мен.
— Една от дарбите й е да е такава, каквато трябва да бъде, Нокът. Урокът беше жесток, но необходим. Не знам дали бих могъл да го кажа по-ясно: би могла да ти среже гърлото, докато спиш, ако Накор й бе заповядал. След това щеше да се облече и да си засвирука нещо весело, докато се прибира в имението.
— Защо трябваше да ми правите това?
— За да можеш да погледнеш твърдо в душата си и да разбереш колко уязвимо може да е човешкото сърце. За да можеш да се втвърдиш срещу всичко от този сорт, което би ти се случило тепърва.
— Значи ли това, че никога няма да мога да обичам друга? Този път Магнус се смълча и също се загледа за миг навън през вратата. После отвърна:
— Може би не. Но със сигурност не и някоя млада жена, която просто е привлякла вниманието ти с хубав глезен и покоряваща усмивка, или защото е в леглото ти. Можеш да спиш с жени, които искат да спечелят сърцето ти, стига времето и обстоятелствата да позволяват. Само не си внушавай, че си влюбен в тях, Нокът.
— Толкова малко знам…
— Значи си направил първата стъпка към мъдростта — отвърна Магнус и стана. Тръгна към вратата. — Помисли над това: спомни си спокойните времена, когато баща ти и майка ти са се грижили за теб и семейството ви. Това е любов. Не мигновената страст в прегръдките на отдаваща се Нокът отпусна гръб на стената.
— Много имам да мисля.
— Утре се връщаме към обучението ти. Яж нещо и поспи, защото ни чака много работа.
Магнус излезе, а Нокът се отпусна отново на леглото, с ръка под главата. Загледа се в тавана и се замисли над казаното от магьосника. Магнус все едно го беше залял с ледена вода. Изпитваше студ и беше ужасно смутен. Лицето на Алисандра се рееше във въздуха над него, изкривено в жестока насмешка. И той се зачуди дали изобщо някога ще може да погледне жена с любов.
Прекара неспокойна нощ, въпреки че беше толкова уморен, колкото не помнеше да е бил. Умората бе дори по-дълбока, отколкото когато се беше съвземал след раните, които едва не го бяха убили. Духът му беше уморен, умората извираше от нараненото му сърце.
Но и някаква мрачна енергия кипеше в душата му; странни проблясвания, образи, спомени и въображение, фантазми и фантазии. Отхвърляше преценката на Магнус за Алисандра. Знаеше, че не може да си е въобразил чувствата си, и в същото време знаеше, че е точно така. Изпитваше гняв и болката му търсеше изход, ала не знаеше в какво да я съсредоточи. Винеше учителите си, но разбираше, че са му дали жизненоважен урок, който някой ден може би ще спаси живота му. Гневеше се на Алисандра, но според онова, което му беше казал Магнус, не можеше да я вини повече, отколкото да вини човек пепелянка заради това, че е отровна.
Зората дойде и небето стана розово и златно, ясна и свежа есенна утрин. Почукване на вратата го извади от мрачния му унес и той отвори.
На прага стоеше Калеб.
— Да идем да половуваме — каза му.
Нокът кимна, без дори да се зачуди как така Калеб се бе появил на острова. Магията бе съвсем естествено обяснение на Острова на чародея.
Извади лъка си от големия гардероб, където го беше скътал и след това — забравил. Беше изкарал часове в обличане и събличане на фините роби, докато двамата с Алисандра играеха хитроумните си летни игри. Беше си мислил, че са игри на любов, но вече разбираше, че е било само похотлив страст.
Стисна лъка, здрав и истински, и си даде сметка, че е изгубил нещо през всички тези дни с момичето.
