Взе и колчана със стрелите и се обърна към Калеб.
— Да тръгваме.
Калеб наложи убийствена скорост: поведе напред, без да се обръща, очакваше Нокът през цялото време да е на крачка назад или до рамото му.
Поеха на север, далече от имението. Половината време тичаха. Към обед Калеб се спря и посочи. Бяха застанали на билото на една височина и оттук ясно виждаха повечето от острова на север. В далечината Нокът успя да зърне малката колиба, в която бе живял с Магнус. Въздъхна.
Калеб промълви:
— Веднъж си мислех, че съм влюбен.
— Всички ли знаят за това?
— Само тези, които трябва да знаят. Беше урок.
— Всички го казват. Не мога да се отърва от мисълта, че беше жестока шега.
— Жестоко, да. Но не е шега. Съмнявам се дали някой ти е казал все още какво ти предстои, а и аз не знам, макар да имам някакво предчувствие. Ще те изпратят по места и ще видиш неща, каквито никой оросин не е и сънувал, Нокът. А по тези места коварствата на една хубава жена може да са толкова смъртоносни, колкото отровен нож. — Подпря се на лъка си. — Алисандра не е единственото момиче с такива гибелни черти. Нашите врагове разполагат с много такива жени в редиците си. Точно както ще имат и агенти като теб.
— Агенти?
— Ти работиш за каузата на Конклава — това го знаеш. — Погледна момчето и Нокът кимна. — Накор и баща ми някой ден ще ти кажат повече, но аз мога да ти кажа едно, въпреки че според тях още не си готов да го научиш: ние сме агенти на доброто. Иронията е в това, че понякога трябва да правим неща, които изглеждат зли, за да може накрая доброто да победи.
— Не съм учен човек — каза Нокът. — Много неща научих, достатъчно, за да знам, че знам много малко. Но съм прочел достатъчно, за да добия някаква представа, че всички хора мислят за себе си като за герои, герои най-малкото в собствения си живот, и че никой, който е извършил зло, не мисли, че го прави.
— В едно отношение си прав. — Калеб помълча, сякаш за да се наслади на отривистия свеж есенен вятър. — В друго отношение трябва да знаеш, че грешиш. Съществуват хора, които съзнателно служат на злото, които го прегръщат и се стремят да спечелят от неговия триумф. Някои се стремят към власт. Други търсят богатства. Трети са устремени към ужасни цели. Но е едно и също. Те носят страдание и болка на невинни.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Само това, че скоро ще започнеш новата фаза на обучението си и трябва да си готов да приемеш неща, които може да изглеждат ужасни и противни. Необходимо е.
Нокът кимна.
— Кога започва тази следваща фаза?
— Утре, защото тръгваме за Крондор. Но сега нека да половуваме.
И Калеб затича, без да поглежда назад да се увери, че младежът го следва.
Нокът остана на място за миг, загледан след него. Знаеше, че всички рани като тази, която чувстваше дълбоко в себе си, ще се изцерят. Но подозираше също така, че като някои рани и тя ще остави белег, който ще се запази през целия му живот.
Корабът летеше на запад, тласкан от попътен вятър почти със силата на щорм, мяташе се през пенестите вълни като живо същество. Нокът стоеше толкова напред, колкото бе възможно, зад самия бушприт, все още изумен и възбуден от пътуването, макар и след седмица в морето. Някъде този следобед или вечерта щяха да стигнат крайната си цел, Крондор, столицата на Западните владения на Островното кралство.
По неясни за него причини учителите му бяха решили да вземе кораб за Крондор и керван до Саладор, а оттам — накъдето и както намери за добре. Беше очаквал, че Магнус ще го прехвърли с помощта на магия, но вместо това пътуваше по съвсем обичаен начин с Калеб.
Присъствието на Калеб му носеше спокойствие и Нокът бе благодарен за това. Говореха, когато Нокът пожелаеше да обсъдят нещо, но и мълчанието не отегчаваше. Двамата споделяха присъщия за ловец усет за нещата, а от всички хора, които Нокът бе опознал след унищожението на селото му, Калеб му беше най- близък.
Морето бе толкова чуждо за Нокът, колкото и брегът, на който бе живял доскоро, и в същото време го привличаше като планините в родния му край. Беше безкрайно, вечно променящо се, търпеливо и загадъчно. Въздухът бе също толкова свеж, макар и различен, и дори постоянно лошото време по някакъв начин изглеждаше величествено.
Корабът се казваше „Господарката на запада“ и вееше флага на империята Велики Кеш. От приказките на екипажа Нокът беше разбрал, че това е само една удобна регистрация, тъй като корабът бе собственост на Пъг. Нокът вече неведнъж се беше удивлявал на Пъг. Изглеждаше млад, или по-скоро на средна възраст, но все още енергичен, в разцвета на силите си. Миранда изглеждаше приблизително на същата възраст и въпреки това бяха родители на Магнус, а той самият изглеждаше на възрастта на родителите си, ако не и по-стар.
Пъг беше кротък човек Говореше рядко на учениците си, а когато го правеше, беше вежлив и общителен. И все пак У него имаше нещо, което караше Нокът да изпитва безпокойство. У него имаше сила, това поне беше явно дори за едно планинско момче от Изтока. Робърт, Накор, Магнус и Миранда, всички те притежаваха магически дарби, знаеше Нокът. Но у Пъг той долавяше нещо по-голямо. Нещо, което дядо му сигурно щеше да нарече „като на човек, докоснат от боговете“.
Нокът често се замисляше що за детство може да е имал човек като Пъг. Какви ли са били родителите му и що за образование може да е получил магьосник с толкова голяма сила? Навярно някой ден щеше да може да попита, но засега го радваше самото пътуване и затова остави въпросите си да почакат.
Сърдечната му болка бе отшумяла и той вече можеше да погледне назад към дните, преживени с Алисандра, и да изпита само горчиво-сладка ирония. В онзи последен ден беше мислил за женитба или да преживее живота си с нея, но вече чувстваше, че тя не е нищо повече от обект на съжаление и презрение. Или на двете. Същество без сърце. Но въпреки това Нокът съзнаваше, че в известен смисъл трябва да се научи да бъде като нея, защото всичко, което му бяха казали, го убеждаваше, че тя е много по-опасна, отколкото можеше да си представи.
Калеб излезе на палубата, заметнат с промазано наметало, подобно на това, което носеше Нокът. Ледените морски пръски го плиснаха от носа, но той не им обърна внимание, а застана мълчаливо до Нокът.
Кипналите вълни и пръските пяна изчезнаха в гаснещата светлина на залеза, а високо горе се понесоха тъмносиви, обрамчени с черно облаци. В далечината се виждаха отблясъци на мълнии.
— Би трябвало да успеем да стигнем в Крондор преди бурята — каза Калеб.
Нокът кимна и след малко промълви:
— Мисля, че бих могъл да стана моряк.
— Морето примамва много мъже — отбеляза Калеб. Капитанът на кораба се приближи до тях и каза:
— Господа, в Крондор ще стигнем след стъмване. Ще хвърлим котва откъм подветрената страна на вълнолома, а на разсъмване ще дам сигнал на началника на пристанището и ще навлезем в пролива. Ще е шумна, но безопасна нощ.
Нокът отново кимна. Изпитваше странно предчувствие, че му предстои да види този град. Чел беше за него в историята на Рупърт Ейвъри и в други книги.
Калеб сложи ръка на рамото му в знак, че трябва да се прибират долу.
Щом стигнаха до каютата си, която едва побираше двете койки, една над друга, смъкнаха мокрите си наметала, окачиха ги и се настаниха: Нокът на горната, Калеб — долу.
— Имаме малко време до вечерята — каза Калеб. — Сигурен съм, че си наизустил версията си.
— Да — отвърна Нокът. Трябваше да казва на всеки, който го запита, че е ловец от лесовете край Крудий, което можеше да обясни лекия му акцент. Тъй като пътуването им щеше да е ограничено между
