Една нощ Робърт се появи с подправени документи, представящи го за Талвин Хокинс, далечен братовчед на дребен благородник в провинция Ябон в Западното владение на Островното кралство. Така Нокът на сребърния ястреб стана Талвин Хокинс, скуайър на Морган Ривър и Белкасъл, баронет на Силвърлейк, васал на барон Илит, напуснал бащиния си дом, за да служи известно време в северния гарнизон като рицар-лейтенант под командата на херцога на Ябон, и напуснал с чест военната служба, за да търси щастието си: Младеж с благороден ранг, но без богатство.
Междувременно бе успял по някакъв начин да натрупа Достатъчно средства, за да се нанесе в скромно, но с вкус обзаведено жилище в един хубав квартал на града, където устройваше забавления с малки групи млади благородници. И се бе отличил като най-добрия фехтовач и най-изгодния за брачна връзка ерген, пристигал от години в града.
Тал бе впечатлен от огромната работа, извършена, за да му се проправи път в градското общество. Кредитни писма, писмени представяния и препоръки, всичко това бе подготвено предварително. Няколко местни лица се представяха за стари негови познати, стигаха дори дотам, че да припомнят на Тал за свои предишни срещи.
За радост на Паско и Робърт Тал се оказа опитен играч на хазарт — резултат от логическите игри, които бе изучавал при Робърт и Магнус. Устояваше на изкушението да печели големи залози, предпочиташе редовно да печели дребни суми. За да си осигури покани за нови игри на карти и зарове, понякога губеше преднамерено, с великодушие и чувство за хумор.
Всички, които го познаваха, го оценяваха като добре сложен и чаровен младеж. Прям, учтив и забавен. Смятаха го за ценен гост на вечери и рядко се хранеше сам вкъщи. Свободното владеене на много езици, изяществото му като танцьор, способността му да пее и да свири на много инструменти — всичко това го превръщаше в един от най-популярните млади благородници в града. Липсваше само покана за галавечеря в кралския двор. Но ето, слухът поднасяше надежда, че и това скоро предстои.
Единствената критика, отправяна към Тал Хокинс, бе от страна на младите дами в Ролдем. Да, той беше чаровен, елегантен, остроумен и пламенен в подходящ момент. Но не една млада жена го бе обвинявала, че няма сърце, защото никога не им говореше за любов. Страст и телесни удоволствия, да, и неговата прямота и дързък подход му бяха спечелили не едно младо ролдемско цвете, решено допреди това да устои на изкушението пред забележителния младеж от Запада. Леглото му оставаше празно само когато той го пожелаеше, но Тал често не намираше много радост в тези, които го споделяха с него. Облекчение, удоволствие и забавление — да, но не и радост. Мисълта му от време на време се връщаше към Алисандра и той се чудеше дали не става като нея, а след това решаваше, че не е така, защото все още изпитваше обич към своите наставници, спомняше си любовта, която таеше в сърцето си към своето семейство и съселяни; но стигнеше ли се до младите жени, за него те бяха само средство за постигане на някаква цел: да задоволи страстта си например, да се издигне в обществото или просто да се разсее.
Каретата спря пред жилището му, тристаен апартамент на първия етаж. Домът на партера се обитаваше от един лихвар и семейството му. Семейството имаше дъщеря, доста привлекателна всъщност, но Паско го бе посъветвал да не ухажва младата дама и Тал се съгласи. Един ядосан баща, особено баща с много пари, можеше да му създаде трудности. Защото макар бащата да не представляваше заплаха с оръжие, парите му можеха да купят много оръжия. Поради това Тал се държеше учтиво с бащата и майката, братски с младия им син и леко ухажорски, но винаги възпитано и сдържано с момичето.
Кочияшът отвори вратата и Тал и Паско слязоха. Слугата тръгна към стълбището, а каретата подкара към градската конюшня на една улица разстояние, където беше и квартирата на кочияша, тъй че да е на разположение на Тал всеки път, когато му потрябва.
Тал се качи в апартамента и Паско попита:
— Да приготвя ли банята?
— Не. Точно сега почти студената вода не ми се нрави особено. Мисля да подремна и след час да прескоча до банята Ремарга, да се преоблека там и да се приготвя за вечеря с Мелинда. Докато спя, моля те, изпрати й бележка, че ще съм повече от щастлив да вечерям с нея, и изпрати съжаленията ми към другите дами, които са ме поканили.
— Да, милорд — отвърна Паско.
За изненада на Тал, още от самото начало Паско се отнасяше към него все едно е благородник по рождение и нито веднъж не спомена за предишната биография на Нокът, нито забравяше мястото си дори когато двамата оставаха сами. А през цялото време, откакто бе пристигнал в Ролдем, Талвин Хокинс до такава степен се бе вживял в ролята си на благородник авантюрист от Островното кралство, че дори за самия него миналото му, преди да дойде в Саладор, започваше да се превръща в смътен спомен, все едно е на някой друг.
Паско се зае със съобщенията, а Тал се съблече. Смъкна наметалото, жакета, туниката и ботушите и се просна на леглото само по панталони. Беше уморен от тренировката, но сънят не идваше; беше неспокоен и напрегнат от очакването за покана в двореца. Да не говорим, че турнирът започваше след по-малко от месец. Тал вече усещаше натрупващото се напрежение. Трябваше да внимава: прекаленото напрежение можеше да го направи нервен, да му попречи в съсредоточаването върху текущата задача.
А освен това съзнаваше, че щом турнирът свърши, го очаква още нещо — и не знаеше какво е. Възприемането на ролята на благородник като че ли вървеше точно както беше предсказал Рондар и очевидно бе причината за няколкото му години обучение, но все още не му бяха обяснили защо.
Личните му планове не се бяха променили. Рано или късно щеше да хване убийците на близките си, но докато не приключеше със сегашната си роля, докато не решаха Учителят Пъг и приятелите му, че задълженията му към Конклава са изчерпани, трябваше да чака.
Все пак напоследък го глождеше едно все по-усилващо се притеснение: ами ако станеше така, че изобщо не го освободят от дълга му към Конклава? Ако се случеше да загине, преди да е успял да отмъсти за избитите си близки? С втората възможност нямаше смисъл да се занимава. Ако съдбата отредеше последният оросин да загине, преди виновниците да бъдат наказани — така да бъде. Но първата го тревожеше, защото кой от двата му дълга бе първостепенен? Жизненият дълг бе нещо, което никой оросин не можеше да пренебрегне току-така, защото това би посрамило не само човека, но и неговото семейство и предците му. Но кръвната мъст, изисквана от племенната му култура, бе също толкова важна. Надяваше се, че боговете ще погледнат благосклонно и ще му посочат верния начин да изпълни и двата си дълга доблестно.
Превъртя се по корем и си помисли, че може и да не го направят. Такива неща обаче не зависеха от него, тъй че най-добре беше да не се терзае.
Полежа половин час, но сънят така и не го споходи. Накрая реши, че настроението му може би ще се пооправи с една по-дълга баня. Стана и извика Паско.
Слугата се появи на прага и Тал каза:
— Отивам в Ремарга. Донеси ми дрехи. Ела веднага, щом избереш подходящо облекло за вечерята. Каретата да ме чака пред Ремарга час след залез-слънце.
— Да, милорд.
Тал се облече, излезе и тръгна по улиците на Ролдем. Вървенето пеш през града никога не го отегчаваше — оживените дюкяни по улиците, гъстите пъстроцветни тълпи, млади, стари, мъже и жени, търговци и моряци, благородници и простолюдие. Мирисът на море бе навсякъде и това, съчетано с шума и суматохата, бе опияняващо за едно момче, израснало в самотата на планините.
Тал се зачуди дали съдбата ще му предостави възможност някой ден да се върне в местата на своето детство и дали той ще приеме тази възможност, ако му се предложи. След кратък миг размишление реши, че ще го направи. Защото колкото и възхитителни да бяха нещата, които бе придобил — знания, опит и материално благополучие, — те бледнееха пред онова, което бе загубил: дом, семейство, детство.
Ако желанието му можеше да се осъществи, бе готов да замени всичко, за да върне майка си, баща си, сестра си, всички от клана — да са пак здрави и щастливи. Горчеше му от мисълта, че дори най-могъщият чародей, дори всички чародеи заедно, не могат да изпълнят такова желание.
Стигна до една пресечка и сви надясно през тълпата в късния следобед. Само след няколко секунди разбра, че някой го следи. Ловджийският му инстинкт или това, което Накор бе назовал „бучката тревога“, случаен поглед през рамо, отражение в прозореца на дюкян, нещо го беше предупредило: разбрал беше някак, че на тридесет стъпки зад него има човек, който го следи, откакто бе излязъл от жилището си.
