разкрия.
Дроган помисли за миг и попита:
— Виждал ли си го някога този човек?
— Изобщо не. Всъщност идвам да разбера дали вие не го знаете.
— Не, никой от момчетата ми не го е виждал. Претърсихме трупа, преди да го пуснем във варната яма, и не намерихме нищо, което би могло да ни подскаже кой е или какъв, освен че наскоро е пребивавал на Островите, тъй като имаше няколко кралски сребърни монети.
Тал се отпусна на стола, уж замислен.
— Хм, доста загадъчно в такъв случай, нали? Може би е любовник, върнал се от пътуване, и се е ядосал, като е разбрал, че Салмина работи в баните?
— Тя работи там от десет години. Ако е любовник, когото новината е изненадала, значи от доста време не е бил тук.
— Е, това просто беше първото, което ми дойде наум — отвърна Тал.
— Съвсем очевидно предположение и обикновено се оказва вярното. Но този път — едва ли. Много по- вероятно е някой да е искал да хване най-добрия фехтовач легнал гол по корем и далече от оръжието си. Това ми е предположението.
— Но кой ще иска да прати наемен убиец?
— Кой казва, че е наемен убиец?
— Никога не съм го виждал преди, Денис. В града може и да има хора, които ме мразят, но със сигурност щях да ги позная. Ако някой иска смъртта ми, от това следва, че този човек е бил нает да ме убие. Макар че едва ли е точно това.
— Защо не?
— Защото може и да има един-двама бащи, които не искат да се виждам с една-две дъщери, или дори някоя дама, която може да иска да умра, но няма нито един, който да прати някой да свърши тази работа.
— Знаеш ли кое е най-странното около всичко това? — Кое?
— Никой не го е видял да влиза в банята. За да влезе при теб, човек трябва да мине през слуги. От момента, в който баните се отворят сутрин, до минутата, в която вратите се затворят вечер, в тази част на сградата няма нито един таен вход.
— Наистина странно, нали?
— Имаш ли някаква представа как е могъл да се появи там, като по магия?
Тал се отпусна в стола, с тъжна усмивка.
— Магия? Това би направило нещата още по — … загадъчни, нали?
— Би означавало, че ако някой е искал да умреш, е бил готов да плати много. Да плати не само на човек, който може да върти ножа, но и на още някой с магически дарби, за да го вкара невидим в сградата.
— Заклинание за невидимост?
— Нещо такова. Чичо ми има приятел, който познава магьосник. Поразпитах го и той твърди, че най- вероятно е използвано точно такова заклинание. Да го изпратят в стаята от друго място… това е много трудно и малко магьосници биха могли да се справят.
Тал реши, че ще е най-добре да не споменава, че познава поне трима или четирима, които биха могли да го направят.
— Значи никой не знае нищо за този човек?
— Никой. За мое съжаление.
— Значи дори не можете да сте сигурни кой от нас е бил набелязаната жертва?
— Не можем. Проблемът ми е само с цялата тази досада заради жена, която си беше най-обикновена курва.
Тал се вкочани.
— Салмина не беше курва.
— Така чух — отвърна Денис. Тал стана.
— Е, няма да те отвличам повече от задълженията ти. Ако откриеш още нещо, съобщи ми, моля те.
— Можеш да разчиташ на мен.
Стиснаха си ръцете, Тал излезе и тръгна към жилището си. Беше обезсърчен, че едва ли ще се разбере нещо за наемния убиец. Не че го беше очаквал.
Вее пак трябваше да престане да мисли за необяснените и непредвидими неща в живота и да съсредоточи цялото си внимание върху предстоящия турнир. До него оставаха немалко от две седмици и ако искаше да го спечели, не можеше повече да се разсейва.
Началото на състезанията наближаваше и Тал изпитваше нарастващо безпокойство. Колкото и често да прибягваше към успокояващите ума упражнения, на които го бяха научили Магнус, Накор и Робърт, колкото и усилия да полагаше да се отвлече от мислите за турнира със зарове, карти или приятна компания, мисълта за предстоящите двубои го гнетеше непрекъснато.
Дори получената покана за двореца, две нощи преди откриването на турнира, не облекчи напрежението му. Няколко часа уби при един шивач, където поръча да му скроят и ушият подходящо дворцово облекло. Безвкусен и натруфен тоалет, състоящ се от впити панталони, затъкнати в лъскави черни ботуши, абсолютно безполезни за каквато и да било практична дейност. Бяха твърде къси за езда — горният ръб щеше да ожули болезнено прасеца само за час и твърде високи за пеши поход. Но имаха хубави сребърни катарами и червена кожена ивица отстрани. Панталоните бяха толкова впити, че чак го стягаха, но шивачът го увери, че точно такава била сегашната мода в двореца. Тал отказа издутия пакет на чатала, който също бил последен писък. Някои неща според него бяха прекалено глупави за обличане, та дори да е заради дворцовата мода. Ризата беше ужасно труфило, отворена на врата и сбрана под гръдната кост с низ перлени копчета, с тантелена яка и още тантела по ръкавите. Жакетът беше изцяло декоративен — извезана със златна нишка върху червен брокат ужасия, предназначена да се носи само на лявата ръка и висяща на златен шнур през дясната, с пришити по яката и маншетите бисери. Венецът на цялата тази прелест бе шапка, изделие от снежно-бяла кожа с много широка периферия, е ръчно изплетена със сребърна нишка лента, към която беше пришито боядисано перо. Перото на Тал беше черно, с което контрастът ставаше особено драматичен. Шивачът го увери, че облеклото му ще е най-изящното от всичко, което ще се носи в двора, но Тал не можеше да се отърве от чувството, че някой му го е подмушкал нарочно, та първата му поява в двора да се посрещне със смях и подигравки.
Но когато пристигна с каретата пред портите на двореца в нощта на галапразненството, се увери, че и други младежи от града са облечени също толкова нелепо. Спомни си с носталгия за простите кожени елеци, които носеха съплеменниците му зиме в планините, и как ходеше почти гол в летните горещини. Докато изкачваше стъпалата към двореца, реши, че модата е заговор на шивачи само с цел да приберат златото на благородниците. От всичко, което бе научил на обществените събития, които бе посещавал в Саладор и тук, в Ролдем, знаеше, че следващата година по същото време всичко, което носи сега, ще се смята за остаряло и ще се вихри съвсем друга мода.
Връчи поканата си на скуайъра, който отговаряше да не се допуснат неканени гости в кралския двор. Зад гърба му стоеше отделение от дворцовата гвардия: макар да бяха облечени в натруфени червено-жълти ливреи, гвардейците изглеждаха напълно способни да отблъснат въоръжено нападение, да не говорим да изритат нежелан гост. Един паж го поведе към главната зала и докато вървяха по коридора, му каза:
— Сър, кралят е постановил тази нощ да няма официални места за сядане. На разположение на гостите ще има бюфет.
Нокът бе забравил тази дума и трябваше да порови в паметта си.
— Бюфет — повтори тихо.
Момчето посочи дългите маси в едната страна на залата, натоварени тежко с блюда, и слугите, движещи се бързо из залата с кани с ейл и вино, за да пълнят чашите. Накъдето и да погледнеше, Тал виждаше увлечени в разговор хора, облечени в пъстри и ярки цветове: някои държаха малки блюда в една ръка и се хранеха от тях.
Сети се, че „бюфет“ е дума от Кралството, от диалекта на Батира. И означаваше да се яде от открита
