най-голям майстор на сабята на света. Най-добрите тридесет и двама от тях, било по репутация или заради постигнатото в Двора на майсторите, бяха освободени от предварителните турове на състезанието. Тридесет и двамата не бяха класирани от Двора на майсторите, макар че събирачите на облози бяха направили своите класирания. В повечето случаи Тал го поставяха на не по-ниско от трето място. В няколко го смятаха за фаворит в спечелването на турнира. Само един мъж освен Тал, легендарният Верси Данго, бе излязъл непобеден в продължение на година състезания в Двора на майсторите. Ако Тал спечелеше турнира три пъти, казваха, че към статуята на графа в атриума на Двора на майсторите може би ще се добави нова.
Бяха му предложили официално място за сядане в централната галерия, участък на горното ниво с места за тридесет и двамата избрани състезатели и техни приятели, помощници и придружители. В момента в галерията, където грижливи слуги поднасяха освежителни храни и напитки, седяха или стояха над седемдесет души. Тал седеше с Паско.
— Онзи там, в сенките в ъгъла, не е ли Кендрик? — попита младият мъж.
— Той е, милорд.
— Записал ли се е за състезанието?
— Не, липсва му суетността да си въобрази, че е най-добрият тук — сухо отвърна Паско и добави: — Милорд.
— Какво прави тук тогава?
— Пази ти гърба — каза Калеб и се смъкна на стола от другата страна на Нокът.
— И двамата?
— И Магнус. Изобщо няма да го засечеш, обаче е тук наблизо — добави по-малкият син на Пъг.
Тал се ухили.
— Калеб, не съм си и представял, че ще те видя някога толкова модно облечен.
Калеб му върна усмивката, макар че изобщо не изглеждаше толкова развеселен като Тал.
— Просто маскировка — отвърна само.
Приличаше на богат търговец или на дребен благородник от Кралството. Единственото, което Тал разпозна, беше сабята му, същата както винаги. Иначе беше облечен от главата до петите според последната мода, макар че изборът му определено беше по-малко натруфен от тази на повечето мъже от Ролдем: жакет в тъмношоколадов цвят, светложълта риза и черни панталони и ботуши. Вместо шарените шапки, носени от градските контета, Калеб бе предпочел проста черна барета със златен клипс и едно ястребово перо.
Тал се засмя.
— Минаваш за кралски благородник, факт.
— Срещна ли се с херцога на Оласко на кралската вечеря преди два дни? — попита Калеб.
Лицето на Тал помръкна и той се наведе леко напред, подпрял лакти на колене. Сниши глас, за да може да го чуе само Калеб.
— Да. И разпознах един мъж: лейтенант Кемпънийл. Водеше войниците на Оласко, които подкрепиха Гарвана и убийците му при избиването на близките ми.
— Знам. Той е на турнира. И е един от тридесет и двамата, тъй че има сериозен шанс да се срещнеш с него.
— Бих предпочел да го срещна другаде, без свидетели.
— По време на турнирите понякога се случват злополуки. Фатални злополуки.
Тал го погледна.
— Да не ми казваш, че трябва да го убия пред краля и хиляда свидетели?
Калеб поклати глава и се усмихна тъжно.
— Суетността на младите. Не. Казвам ти да внимаваш, защото ако Кемпънийл има и най-смътно подозрение кой си, ти може да се окажеш нещастната жертва.
— Как би могъл да разбере? — попита Тал. — Нямам татуировки, които да ме отличат като оросин. Мисля, че съм убедителен в ролята на син на дребен благородник. Кой би могъл да си помисли друго?
— Заради начина, по който си го погледнал, несъмнено. Човек като него си създава много врагове през годините и без дори да ги знае по външност. Просто бъди нащрек.
— Ще бъда.
— Просто исках да разбера дали случайно на събирането не е имало някой друг, някой, който може би не е изглеждал… съвсем на място.
— Не — отвърна Тал. — Херцогът имаше някакви близки със себе си, синът му, предполагам, заради приликата, но не ги представи. По негова преценка рангът ми едва ли е толкова голям, че да си прави труда. Кого търсиш?
— Не знам — каза Калеб. — Има един… магьосник. Двамата с баща ми са си пресичали пътищата преди години. Имаме сведения, че може да се е върнал. Мислехме го за мъртъв, но може би сме сгрешили… — Очите му за миг се зареяха в празното, после той добави: — Според това, което съм чувал за него, този човек е по-труден за убиване и от хлебарка.
— Как се казва?
— Наричаше се с много имена, тъй че се съмнявам да използва някое от познатите ни.
— Как изглежда?
— Външността му се променя. Тонът на Тал стана язвителен.
— Човек, който може да прилича на кого ли не, и с име, което никой не знае. Разбира се, че ще си отварям очите за него, Калеб.
— Според това, което каза баща ми, вероятно ще можеш да усетиш нещо у него в мига, в който го срещнеш, ако го срещнеш. Той е магьосник, могъщ, а сърцето му е черно като катран.
Тал замълча, загледан в двубоите долу: четири тура в различни ъгли на залата. После отрони:
— В някой момент трябва да убия херцога на Оласко.
— Знам. Той стоеше зад унищожаването на народа ти, Тал.
— Защо?
— Защото оросините бяха неудобни за плановете му, нищо повече. Трябваше му чист път до северната граница на Фаринда, а твоите съплеменници стояха на пътя му. По-лесно беше да ги премахне, отколкото да договори път през планините. Тревожеше се, че твоето племе може да пресече пътя му към краля на Фаринда.
— И затова изби всички мъже, жени и деца във Висока твърдина?
— Да. — Калеб подпря ръце на перилото на галерията. — Той подготвя нашествието към Фаринда вече от пет години.
Принуди със сила Латагор да сключи примирие и да разреши да остави там гарнизон. Говори се, че пролеттта ще тръгне срещу ородоните.
— Защо? — попита Тал. — Те изобщо не са толкова близо до Фаринда.
— Защото му трябва нещо, което те имат: златните мини. Войната е скъпо начинание, а ородоните почти не копаят златните си мини в тяхната част от планините. С това, което успее да вземе от тях за година, ще може да финансира поне десетгодишна война.
Умът на Тал се замая. Ородоните бяха далечни братовчеди на народа му и като такива бяха единствените живи хора, с които изпитваше родствена връзка.
— Пролетта?
— Да, така се говори.
Тал стана.
— Калеб, да се приберем. Трябва да говоря с Робърт и Магнус.
Калеб също се надигна.
— За какво?
— За това, което смятате да правя, след като спечеля този проклет турнир.
И без да се обръща да види дали Калеб ще го последва, Тал бързо заслиза по стълбището.
Робърт и Магнус седяха на масата. Паско вареше на огнището котле кешийско кафе. Калеб се беше облегнал на стената, а Тал стоеше прав срещу двамата магьосници.
— Е, ако спечеля този турнир, след това какво? Магнус погледна Робърт и той кимна.
