отстъпи още крачка от съперника си.
Старшият майстор се приближи и сложи ръка на рамото му — признаваше победата му. Тал пристъпи показно напред, застана над Кемпънийл и му подаде ръка, за да му помогне да стане. Лейтенантът лежеше безсилен, с изкривено от болка лице. Тал помълча за миг, после се обърна и каза:
— Доведете лекар. Боя се, че раната е по-дълбока, отколкото бе намерението ми.
Двама войници в униформата на херцогство Оласко притичаха до Кемпънийл и се опитаха да му окажат помощ. Появи се и кралският лекар, прегледа бързо раната и се разпореди да отнесат лейтенанта в някоя стая наблизо, за да го превърже.
Слуги зачистиха припряно кръвта по пода и след минути редът в залата бе възстановен.
Тал едва чу похвалите, с които го отрупаха кралят и Майсторът на двора. Кимаше и се усмихваше вяло при всеки подходящ повод. Когато кралят най-сетне му връчи златната сабя, малко копие на първоначалната награда, поднесена на граф Верси Данго преди двеста години, Тал се поклони и благодари скромно.
Но през цялото време се чудеше колко дълбоко е пронизал противника си.
Паско го придружи до стаята, която му бяха отделили. Там го чакаше вана с гореща вода и Тал си позволи лукса да падне изтощен на леглото и Паско да свали ботушите му.
— За малко да загубя — въздъхна уморено.
— Знам — отвърна Паско. — Но не загубихте. Той ви изтощаваше. Вие сте здрав и силен младеж, но той е опитен ветеран и има години военни кампании и истински войни зад гърба си, каквито вие нямате. Това беше неговото предимство. Вашето беше готовността да рискувате всичко в един глупав ход. Но подейства.
— Подейства, да. Едва не загубих, защото непрекъснато се опитвах да измисля начин да го убия, и почти фатално късно осъзнах, че едва ли ми остава шанс поне да спечеля.
— Е, стореното — сторено. — Паско му свали ботушите. — Хайде, изкъпете се, защото галаприемът вече започва и вие сте почетният гост.
Тал се накисна в блажената топлина на ваната.
На вратата се почука. Паско я открехна и поговори тихо с някого, после я разтвори широко. Влязоха шестима пажове, понесли дрехи, достойни за крал. Най-старшият обяви:
— Негово величество ви изпраща поздравите си, скуайър, и би желал да приемете тези дрехи като скромен израз на неговото одобрение и задоволство от победата ви. Негово величество ви очаква да се появите в главната зала.
— Благодаря — отвърна учтиво Тал, стана и взе една голяма кърпа от ръцете на Паско. — Моля, предайте на Негово величество, че съм изпълнен с предълбока благодарност и ще се явя веднага щом се облека.
Пажовете се поклониха и излязоха, а Паско му помогна бързо да се облече. Облеклото беше от най- фина тъкан и му стоеше все едно че майстор шивач му е взел мярка.
— Интересно, дали някъде има и друг костюм, приготвен за Кемпънийл — обади се Паско.
— Несъмнено — отвърна Тал. — Това тук бисери ли са?
— Да. Жакетът ви е обшит с перли. Това облекло струва почти колкото изящната малка златна сабя, която спечелихте.
Щом приключи с обличането, младият победител застана пред скъпото стъклено огледало и се огледа. Жълтият жакет и черните бричове се допълваха от бяла риза с бухнали ръкави и мека червена шапка. Но това, което виждаше пред себе си, бе непознат човек. В първия миг той дори не позна отражението си. И помен нямаше от планинското момче, което бе чакало на мразовития планински връх да получи видението си. Пред него стоеше непознат, натруфен в скъпото и най-модно ролдемско облекло образован и възпитан младеж, който говореше много езици, свиреше на няколко инструмента, можеше да готви, да рисува, да съчинява поезия и да замайва главите на млади дами с висок сан. За миг Тал сгорчивина си помисли дали онова момче не се е изгубило завинаги. После изтласка тази мисъл от ума си и се обърна към Паско.
— Хайде, не бива да злоупотребяваме с търпението на краля.
Забързаха към голямата зала, където дворцовият церемониалмайстор обяви появата му. Тал пристъпи вътре, прекоси залата и застана пред краля. Всички въодушевено заръкопляскаха.
След като официалната част приключи, херцогът на Оласко, който стоеше до кралицата, пристъпи напред, усмихна се и каза:
— Бих помолил да ми отделите малко време, млади сър. Тал се остави херцогът да го отведе настрани от краля.
Херцог Каспар заговори спокойно, с дълбок и вдъхващ кротост глас, прикривайки опасния нрав, който младежът долавяше в него.
— Имате ли някакви планове, след като турнирът вече приключи, млади ми приятелю?
— Предстои ми да уредя някои семейни дела — отвърна Тал. — Но не съм мислил много какво ще правя след това, ваша светлост.
— Винаги търся хора с особен талант, млади Хокинс, а вие ме убедихте, че сте точно такъв. Начинът, по който се справихте с онзи кешийски измали, ви поставя много над повечето майстори на сабята, а победата ви над моя шампион днес… да кажем, че в Оласко едва ли има друг мъж, който би могъл да се сравни с Кемпънийл.
— Ласкаете ме, ваша светлост.
— Не — отвърна тихо херцогът. — Празното ласкателство е губене на време. Тези, които служат при мен, печелят похвала, когато е заслужена, също както получават наказание, когато се провалят. Със задоволство мога да отбележа, че наградите далеч надвишават наказанията в моя двор, защото, както казах, търся изключителни мъже. — Усмивката му се разшири и той добави: — И жени също, разбира се. Херцогът погледна над рамото на Тал и той се обърна. Видя към тях да се приближава изящна млада жена със сплетени златни коси, с лека усмивка на устните. Лицето му остана съвсем безизразно, когато херцогът заяви:
— Скъпа, позволи ми да ти представя скуайър Талвин Хокинс, от Кралството. — Обърна се към Тал. — Скуайър, моята приятелка, лейди Роуена от Талсин.
— Милейди — поздрави я Тал с вежлив поклон.
— Удоволствието е за мен, скуайър. Съвсем наскоро пристигнах в града, но успях навреме да стигна в двореца за двубоя. Бяхте великолепен.
— Прекалено много ме хвалите, милейди. Дамата се обърна към херцога с думите:
— Жалко обаче за лейтенанта.
— Да, нали? — въздъхна Каспар. После се обърна към Тал. — А, вие едва ли сте чули, нали? Ударът ви е срязал артерия в слабините. Коварно нещо, издърпва се навътре в тялото, когато бъде прерязана. Опасявам се, че лейтенантът ми е изгубил фатално много кръв, докато са търсели жрец лечител.
Тал усети как сърцето му спря за миг, преди да отвърне:
— Достойно за съжаление наистина, ваша светлост.
— Знаете ли, това е едва четвъртият фатален изход в историята на турнира и вие сте отговорен за два от тях, в един и същи ден. Следобедният инцидент бе оправдан, предвид обстоятелствата, но тазвечерният… наистина неприятно. Раната е убийствена.
Тал се вцепени, но херцогът добави бързо:
— Лош избор на думи, млади приятелю. Следях внимателно двубоя, вашето забиване беше непреднамерено. Не мисля, че можехте да видите накъде отива върхът. Беше безспорно нещастен случай.
— Безкрайно съжалявам, че ви струва един чудесен офицер — каза Тал.
— Е, добре — отвърна херцогът. — В такъв случай го компенсирайте и приемете служба при мен.
Сърцето на Тал заби бързо.
— Ще го обмисля, ваша светлост. Както казах, предстои ми да уредя някои семейни дела, но след като приключа… може би.
— Чудесно. А сега, моля да ме извините — каза херцогът и подаде ръка на лейди Роуена.
Тал се върна при чакащия го Паско, като пътьом прие с вежливо кимване десетина възторжени поздравления. Щом видя лицето му, Паско попита:
