— Може би — отвърна Калеб. — Почти със сигурност, рано или късно, но засега не трябва да бързаме, а да видим дали можем да изолираме Лесо Варен. Ако успеем някак най-сетне да го унищожим, ще осуетим каузата на нашите врагове за… столетия.
— Ето, че ми говориш за неща, които не мога да си представя, Калеб. Та аз няма да съм жив след столетия.
— Навик, усвоен от по-дълголетните между нас. Не, не очакваме да разбереш всичко, Тал, но ако можеш да си представиш, че някой ден ще си баща, това, което правим сега, ще помогне да осигуриш по- безопасно бъдеще за своите деца.
Тал помълча. Толкова се беше отчуждил от собственото си минало, от онова, което беше някога, и толкова се беше изгубил в ролята си на Тал Хокинс, че мисълта за какъвто и да било личен живот, в който един ден да се ожени и да създаде деца, нямаше за него почти никакъв смисъл. После си спомни опияняващите седмици с Алисандра, когато с болезнен копнеж си представяше, че ще са заедно завинаги; тя може да го беше заблудила — по каквато и да било причина — и той можеше да я мрази за това, но чувствата му тогава бяха съвсем истински: искал беше да се ожени и да стане баща. Накрая каза:
— Разбирам мисълта ти.
— Добре. — Магнус кимна. — Е, обмисли ли предложението на Каспар?
— Боря се още с това — отвърна Тал. — Почти със сигурност ще отида в Опардум и ще го изслушам, ще чуя какво предлага, но не мога да си представя как ще приема служба при него.
— Това би те доближило, Тал — каза Калеб. — Би могъл да помогнеш много на каузата ни, ако спечелиш благоразположението на, Каспар и получиш достъп до Лесо Варен.
— Аз съм оросин. Може да приличам на благородник от Ролдем или от Кралството, но все пак съм оросин. — Тал се опипа по лицето. — Може да нямам кланови татуировки, но все пак съм оросин.
Калеб само го гледаше и го чакаше да продължи. Магнус повдигна вежда, но също не каза нищо.
— Ако дам клетва на Каспар, ще я спазя. Не мога да давам лъжлива клетва. Невъзможно е. Не мога да служа на Конклава и да служа на Каспар едновременно. Разбирам, че Алисандра и други го могат, но аз не мога. — Гласът му спадна. — Може да съм последният от своя народ, но това е нашият обичай и аз няма да го наруша.
— Значи няма да отидеш там — каза Калеб.
— Освен това — добави Магнус — Каспар със сигурност разполага със средства да разбере дали някой се кълне лъжливо. Лесо Варен може и да не е способен да разчете мислите ти, но подозирам, че ще може да разбере дали лъжеш.
— Е? Какво предлагаш тогава? — обърна се Калеб към Тал.
— Казах на Каспар, че ще отида в Опардум, след като се оправя с някои семейни дела.
— Какви са пък тези семейни дела? — попита Магнус.
С дълбока въздишка, сякаш най-сетне оставил да се изтръгне от душата му нещо измъчено и гневно, Тал отвърна:
— Възмездие.
Мъжът залитна назад и събори масата. Хората наоколо се отдръпнаха: никой не искаше да си има работа с явно разгневения младеж.
Беше широкоплещест, малко над двайсетгодишен, гладко избръснат и светлоок. Косата му беше дълга, вързана отзад и покрита с черна кърпа, стегната на възел на тила, както ги носеха квеганските пирати. Явно обаче не беше пират, тъй като ботушите му бяха за езда и оръжието му беше дълга тънка сабя, а не тежка, къса и широка като на пиратите. Но изглеждаше не по-малко страховит от корсарите на борда на някой кораб: всички ясно виждаха гнева в очите му.
Младежът погледна Падналия, който изтри устата си с опакото на ръката, и попита:
— Къде е Гарвана?
Мъжът понечи да се изправи, но Тал изрита ръката му настрана и го принуди отново да падне на гръб. После повтори:
— Къде е Гарвана?
Тал се бе задържал в Ролдем до Празника на Средизимие, след което се беше върнал в чифлика-хан на Кендрик. Там се позадържа, наслади се отново на простичките удоволствия, които бе опознал преди: повечето време прекарваше в кухнята, като приготвяше с Лео всевъзможни благини. Лео бе впечатлен от напредъка, постигнат от младия Нокът в познаването на добрата кухня и вино, но все още се държеше с него като с необразовано хлапе.
Освен Лео и жена му, Гибс и Кендрик, ханът беше населен от хора, непознати на Тал. Меги беше заминала, никой не знаеше къде, а Гибс се изненада, когато Тал му каза, че Лела е в Крондор. Тал се натъжи, като чу, че Ларс се е удавил предната зима — пропаднал в леда на едно езеро.
А след това Тал дойде в Латагор и завари града съвсем същия, какъвто го бе видял, когато двамата с Калеб дойдоха преди години, въпреки издигането на нов доминар, един от лакеите на Каспар. Като че ли имаше повече градски стражи, но иначе хората си ходеха по своите работи и слънцето си грееше, и нищо не показваше, че тук действат тъмни сили.
Тал дискретно поразпита за сведения за предстоящите конфликти. Във Високи предели се водеха боеве, защото херцог Оласко вече бе предприел хода си там, но наемниците, които обикновено се стичаха при такива конфликти, подозрително липсваха.
Мъжът на пода се казваше Земос и бе проявил желание да говори с Тал срещу определена цена: предполагаше, че е наемник, който си търси работа. Земос според някои кръчмари беше нещо като посредник, който може да ти намери служба при някоя наемническа банда срещу определена цена. Но още щом се спомена Гарвана, Земос сякаш забрави всичко, което беше знаел за наемническия занаят.
Така че Тал бе решил да поразбуди паметта му.
— Още нападаме хора, както виждам — каза нечий глас от другия край на кръчмата.
Тал се обърна и видя лице, което му се стори смътно познато. Трябваше му малко време, докато се сети кой е този мъж.
— А, Джон Крийд. Само когато забравят сведения, за които съм си платил.
Земос изпъшка:
— Ще ти върна златото. Помислих, че просто търсиш служба.
Крийд се приближи и спря до Тал.
— Прощавай, но не си спомням името ти.
— Тал Хокинс.
Крийд като че ли се сети и кимна. После каза:
— Няма да се оправиш с този глупак. — Срита леко мъжа на пода и го подкани: — Хайде, ставай.
Земос се надигна и Крийд му каза:
— Върни парите на момчето и друг път не давай обещания, които не можеш да спазиш.
Земос върна кесията и бързо се изниза от гостилницата, потриваше разцепената си устна. Крийд огледа помещението и предложи:
— Защо не се поразходим и да си намерим някой по-добър хан? — Тал кимна и го последва навън. — Какво стана с онзи, дето пътуваше с теб? Дето те спъна и ти попречи да ме убиеш?
— Защо?
— Защото би трябвало да му благодаря. Чак сега направих връзката, но ти си младокът, който спечели в Двора на майсторите предното лято, нали?
Тал кимна.
— Не знаех, че подобна новина се разнася толкова бързо. — 0, разнася се, разнася се, момко — каза Крийд. — Тъй че според мен приятелят ти заслужава благодарностите ми, защото ако си толкова добър, щеше хубаво да ме накълцаш.
Тал се ухили.
— Е, доста се упражнявах от онази среща до спечелването на турнира. Ти сигурно щеше да ме нанижеш още първата минута.
— Щях да се опитам поне, и щеше да е голям срам. Все едно, на тебе за какво ти е притрябвала онази свиня Гарвана?
