този въпрос. Никога не споменаваше името на Лесо, нито разпитваше за него. Само слушаше, ако някой друг заговори за магьосника.
След няколкото месеца, прекарани в Опардум, беше започнал да мисли за Лесо Варен като за Човека, който го няма. Името му никога не се споменаваше в никакъв контекст освен в един: когато херцога го нямаше, все някой подхвърляше: „Горе е, при Варен“.
Тал не бързаше, но беше любопитен. Беше решил, че все ще дойде денят, в който да зададе въпроси, но този ден все още не бе настъпил.
На Амафи му бе наредено да се държи по същия начин с другите слуги в цитаделата. Да слуша, но да не пита. Единственото, което бе успял да открие, беше, че два пъти на ден пред покоите на Варен се оставя храна и че веднъж седмично пред вратата се оставя купчина дрехи за пране. На никой слуга не бе разрешено да влиза вътре, освен в много редки случаи, винаги по нареждане на Варен и винаги свързано с някоя неприятна задача. Амафи беше чул един слуга да недоволства, че ако Лесо Варен поиска да му извлекат още един труп от покоите в тъмна доба, да си го прави сам проклетникът, а друг веднъж подхвърлил, че от каквото и да били черните петна по стените в една от стаите горе, било почти невъзможно да се изтъркат.
Тал беше дал подробни указания на Амафи за ролята му на слуга и вече намираше, че е достоен съперник на Паско в обичайните ежедневни проблеми. Дрехите му винаги бяха чисти, подредени безукорно, а съобщенията му се доставяха навреме. Амафи умееше да се слива с фона въпреки донякъде колоритния избор на облекло в отделни случаи и запомняше всичко, което виждаше и чуваше.
След вечерята Наталия даде знак на Тал да се доближи до нея и прошепна:
— Ще имаш ли малко време за мен по-късно? Тал кимна и отвърна също тъй тихо:
— Колкото пожелаете, милейди.
Тя се усмихна, тръгна да излиза с брат си и подхвърли през рамо:
— Ще те известя.
Тал се поклони. Капитан Куинт Хавревулен се обърна към него и каза:
— Не ставаме ли амбициозни, бароне? Тал се престори, че не разбира намека.
— Сър?
— Просто внимавайте, бароне. Нашата дама си има много ухажори и някой от тях може да не понесе добре конкуренцията.
— Аз съм само слуга на нашата дама, сър — отвърна Тал с усмивка, кимна, обърна се и се отдалечи.
Амафи застигна господаря си и заговори:
— Милият капитан желае смъртта ви, ваше великолепие.
— Е, чувствата са взаимни.
Щом се прибраха, Амафи попита:
— Какви са желанията ви, ваше великолепие?
— Нашият господар, изглежда, няма да се нуждае от мен тази вечер.
— Дали да не отидем в града?
— Не, тази вечер искам да поизследвам малко — отвърна Тал. — Каспар няма да има нужда от мен, но подозирам, че Наталия вероятно ще ме потърси след единайсет. Тъй че трябва да съм се върнал дотогава.
— Ваше великолепие, но това са по-малко от два часа — каза Амафи.
— Ако поканата дойде, преди да съм се върнал, кажи, че… че се къпя… А, и поръчай да донесат вода. Няма да се бавя. — Смъкна богато украсената си туника и си навлече по-простичка, тъмносива. Отиде до вратата и надникна наляво и надясно. — Ще се върна скоро.
— Добре, ваше великолепие.
Тал вървеше тихо по сумрачния коридор. След първия ден, в който Рудолф го разведе из слугинската мрежа, тор при всяка възможност я проучваше сам.
Вече бе открил две мрежи от проходи, явно неизвестни на слугите, които продължаваха мили навътре в скалата. Едната водеше надолу и той се бе отказал да я проучва поради ограничения във времето. Другата вървеше леко нагоре и свършваше при едно срутване. Тал беше убеден, че с малко разкопаване може да намери изход към повърхността на платото над цитаделата.
Сега търсеше таен вход към покоите на Лесо Варен. Вече бе опитал неуспешно няколко прохода, минаващи успоредно на коридора, водещ до тази част на цитаделата, а сега проучваше тайните коридори над него. За малко не се беше пребил, докато пробваше една от стълбите към по-горните нива — точно както го бе предупредил Рудолф, дървото се оказа старо и изгнило.
Но намери и три здрави стълби, които го отведоха до низ от проходи, разположени по-високо от всички, които бе видял досега. Започваха в отдалеченото крило на цитаделата, което бе затворено, и се виеха покрай най-високите нива с помещения. Тал бе запомнил всяко помещение в цитаделата и на всяка стъпка по пътя си знаеше точно къде се намира.
Знаеше също така, че времето му изтича и че трябва бързо да се върне в квартирата си. Стигна до една врата и спря.
Ако бе преценил правилно посоката и разстоянието, от другата страна на тази врата щеше да има коридор, който след стотина стъпки щеше да го изведе до нещо като слугински вход към коридора за личните покои на Лесо Варен. Огледа внимателно вратата, докосна я… и целият настръхна.
На вратата имаше магическа преграда. Дори в този забравен проход чародеят си бе осигурил недостъпност. Тал бързо се отдръпна. Надяваше се, че краткият му допир не е предупредил заклинателя. Смяташе, че е малко вероятно, тъй като по този проход сигурно минаваха достатъчно плъхове и Варен едва ли го проверяваше повече от два-три пъти в седмицата.
Реши да дойде пак някоя нощ. Сега трябваше да се прибира. Тръгна по най-късия път обратно и след като се спусна по няколко стълбища и извървя поне половин миля по мрежата от проходи, най-сетне открехна слугинската врата срещу жилището си. Надникна, увери се, че коридорът е празен, и бързо се шмугна при Амафи.
— Лейди Наталия прати бележка — каза слугата.
— Кога? — попита Тал, докато смъкваше изцапаната си туника.
— Преди десетина минути. Отвърнах, както ми наредихте — че се къпете и скоро ще отидете.
Тал бързо се съблече и се топна в топлата вана.
Изми се набързо, облече се и излезе.
Двамата стражи пред вратата на покоите на Наталия се направиха, че не го виждат, което бе знак, че е очакван.
Едно слугинче му отвори и щом той влезе, се измъкна навън. Тал отиде до вратата на спалнята и я отвори.
— Кучи син такъв — каза мило Наталия. — Защо ме караш да чакам?
Седеше върху цяла камара възглавници, увита със снежнобял чаршаф. Голите й рамене и шия се къпеха в светлината на единствената запалена свещ. Беше прибрала дългата си черна коса с фиби.
— Бях в банята — отвърна Тал и седна до нея.
Тя пусна чаршафа, протегна ръце и го притегли към себе си.
— Повечето мъже не са толкова чистоплътни.
— Някакви оплаквания? — попита той, преди тя да го целуне.
След дълга страстна целувка тя отвърна:
— Не, макар че ще ти призная, миризмата ти ми харесва — стига да е умерена — повече от сапуна, който използваш. Ще трябва да пратя човек до Родез да купи от тамошните сапуни. Те са по-хубави.
— Ще ги използвам с радост.
— Хайде млъквай и се събличай.
— Слушам, милейди — отвърна Тал и се ухили.
Слънцето тъкмо изгряваше. Наталия се размърда сънено и Тал понечи да се откопчи от прегръдката й, но тя се събуди и го стисна още по-силно.
