да запомни всяка подробност. Приближи се постепенно към рафтовете, мъчеше се да разчете заглавията, ако може. Повечето томове не бяха надписани, а на други се виждаха тайнствени глифове и неведоми за него знаци. Но на гръбчетата на десетина имаше заглавия — на кешийски, на ролдемски, на Кралската реч — и той ги запомни за деня, в който щеше да докладва на Конклава.
Толкова се бе увлякъл в това, че не усети как някой дойде зад него. Усети нечия длан на рамото си, обърна се, снишил поглед, за да не се окаже някой, който да го познае, и видя две боси стъпала под дълга мръсна рокля. Вдигна очи и видя млада жена с ведро в ръката.
— Дръпни се да измия — каза му тя на ролдемски.
Тал кимна, отдръпна се и се подпря с ръка на стената. Почти му се зави свят. Младата жена не го погледна повече, лисна водата на пода и започна да мие локвата кръв.
Той я гледаше вцепенен. Амафи го дръпна за ръкава и прошепна:
— Не я зяпайте, господарю. Наведете глава!
Тал отново затърка с четката. Всякакви мисли за заглавия се бяха изпарили от ума му. Работата продължи около час, след което им заповядаха да изнесат коритото от стаята. Щом го изляха, двамата забързаха към стаите си. Ваната все още беше пълна и Тал каза:
— Трябва да се окъпем и двамата, после ще почистиш всичко. Никой не бива да види и капка кръв тук.
— Какво ви стана, ваше великолепие? — попита Амафи. — Изглеждахте все едно сте видели призрак.
Тал вдигна очи.
— Почти, Амафи. Почти. — Смъкна подгизналата си от кръв риза и я хвърли на слугата. — Изгори я. И панталоните. Всичко.
Седна във ваната и затвори очи, но лицето на младата жена витаеше във вътрешния му взор като портрет, жигосан в паметта му. Всеки косъм от косата й, петната по страните й, белезите по лицето й — отоци, някои стари, други — отскорошни.
Но той я помнеше от време, когато лицето й бе напръскано с лунички от слънцето и меденоцветните й очи го поглеждаха присвити така, че му се искаше да умре. Натопи главата си под водата и си изми косата. Стисна очите си с ръце. Наистина бе видял призрак. Познаваше това високо стройно тяло. Виждал я беше да тича с другите момичета в Кулаам още когато Талвин Хокинс се казваше Киелинапуна — Малка червена катерица, а тя се наричаше Око на синекрил примкар.
Амафи попита:
— Какво има, ваше великолепие?
Искаше му се да извика: „Не съм последният от племето си!“, ала знаеше, че ако го направи, ще трябва да разкаже на Амафи повече, отколкото е редно. Най-сетне промълви:
— Онова момиче… в стаята на Лесо Варен. С русата коса.
— Да, ваше великолепие?
— Тя… Прилича на едно момиче, което…
— Аха — отвърна Амафи и започна да смъква оцапаните си с кръв дрехи. — Смайваща прилика, така ли?
— Наистина смайваща.
Докато Амафи се къпеше, Тал се избърса. И преди да си легне — знаеше, че сънят изобщо няма да го споходи — каза:
— Утре, докато херцогът ми дава последни указания, преди да тръгна за Саладор, искам да разбереш каквото можеш за онези хора, дето изнасяха труповете. Трябва да са някои, на които се разчита, че ще мълчат. Разбери каквото можеш.
— А за момичето? Тал помисли и каза:
— Още не. Засега само разбери коя е и кой е господарят й.
— Да, ваше великолепие.
Тал седна пред камината да се стопли. Отне му много повече време, отколкото очакваше.
Глава 11
Саладор
Каретата трополеше по улицата.
Тал и Амафи се бяха запътили към наетата с посредничеството на един от агентите на Каспар в Саладор къща. В това пътуване Тал не действаше в качество на официален представител на херцога. Никакви посланичества, никакви дипломатически задачи, никакво представителство на Оласко в двореца на херцога на Саладор. Никой не биваше да знае, че е агент на Каспар, нито за баронската му титла. За всички в Саладор Тал трябваше да продължи да е скуайър Тал Хокинс, завърнал се в града, в който бе живял преди години.
Имаше си план и знаеше какво се очаква от него, както и съдбата, която щеше да го сполети, ако го заловят или се провали. Все пак си наложи да обмисли плана отново, защото имаше чувството, че като че ли нещо му убягва. За първи път, откакто бе постъпил на служба при Каспар, изпитваше несигурност. Знаеше всяка подробност от плана си но нещо непрекъснато го разсейваше.
И беше така от нощта, в която бе видял Око на синекрил примкар в цитаделата.
Амафи бе открил съвсем малко. Някакъв търговец, Боуарт, го викали от време на време да изнася мъртъвците от цитаделата. Никой не знаел къде отнася труповете. Изкупувал и умрели животни. Май имал и връзки с търговията на роби в Кеш и с контрабандисти по южните острови.
Но след като Око на синекрил примкар му бе продадена от бандата разбойници на Гарвана, можеше да има и други оцелели. Тал разбираше защо Око на синекрил примкар е пощадена: тя беше възхитително момиче. Разбираше също защо са я сложили на най-черната работа. Макар да можеше да преживее едно изнасилване, тя щеше да се бори до сетната капка сила като всяка жена от оросините и никога нямаше да се подчини да работи в курвенски бардак. Всеки робовладелец, който би я закупил от бандата на Гарвана с тази цел, щеше да е жестоко разочарован.
Но да научи, че тя, а навярно и други, са оцелели, объркваше всичките му планове, преобръщаше света му. От деня на нападението бе приел, че е последният от своя народ, защото до ушите му не бе достигала никаква вест, че някой оросин се е добрал до хана на Кендрик или друго някое място из района. Щеше да е логично, ако някой е оживял, да го докарат в Оласко. Но Тал нямаше как да го научи и цялото му съществуване оттогава се основаваше на представата, че никой друг от народа му не е преживял до този ден. Никой, за когото да мисли. Никой, заради когото да живее.
Житейският му път беше ясен, ала за първи път, откакто бе поел по пътя на възмездието, той вече имаше основание да живее. До мига, в който видя Око на синекрил примкар, му беше все едно дали ще оцелее, стига да отмъсти за своя народ. Ала сега трябваше да оцелее. Трябваше да унищожи капитан Хавревулен и херцог Каспар и да оцелее, за да може да намери Око на синекрил примкар и също и други, които можеше да са оцелели, и може би, някой ден, да се върне с тях в родните планини и да разпалят отново искрата на оросините, колкото и нищожна да е.
Амафи долавяше промяната у Тал и по няколко повода го попита какво му е. Тал отклоняваше въпросите със смътни отговори, че е угрижен за заповедите на Каспар.
Непрекъснато си напомняше, че каквото и да се е променило, едно си остава постоянно. За да оцелее, трябваше да изпълнява заповедите на Каспар дотогава, докато Каспар не бъде унищожен. А дотогава трябваше да е негов верен слуга.
Каретата спря пред наетата къща и кочияшът им отвори. Тал слезе, отиде до къщата и почука на входната врата. Амафи вървеше на крачка зад него.
Едно момиче отвори и каза:
— Да, сър?
— Аз съм скуайър Хокинс. Момичето отстъпи встрани.
— Добре дошли, скуайър. Аз съм Маджери. Тал влезе и каза:
— Това е слугата ми. Казва се Амафи. Кой друг е тук?
— Готвачът, сър. Е, в момента не е тук, но е от персонала. Излезе на пазар. Научихме за пристигането ви вчера от собствениците на къщата. Да ви направя чай?
