мързеливи, затуй дават на някои от нас да им вършим работа, ако решат, че могат да разчитат на тебе, че няма да им срежеш гърлата, като се напият. А и то няма много какво да се прави тука, тъй че да носиш това-онова насам-натам си е добре. Освен това получавам малко храна отгоре и ако не внимават, мога да свия някоя бутилка вино или бренди веднъж на година-две.
— И ме карат да изнасям мъртвите, което си е чудесно — добави.
— Да изнасяш мъртвите е чудесно? — повтори Тал. Не можеше да повярва на ушите си.
— Добре си прекарваш тогаз. Навън си цял следобед. Първо изгаряш трупа, събереш пепелта, после я отнасяш при ония скали там, над северния бряг, и я пръскаш на вятъра с молитва. Хубаво е да разнообразиш малко ежедневието, нали?
Тал поклати глава.
— Какво има във ведрото?
— Това са ти нещата. — Уил бръкна и извади метална чиния и дървена лъжица. — Аз или някое от другите момчета ще наминаваме два пъти на ден. Получаваш каша сутринта и хубава яхния вечер. Не е кой знае какво разнообразие, но ще те държи жив. Зирга каза, че си от специалните, тъй че ще ти носим повече.
— Специалните?
— Малко на шега е всъщност — отвърна с усмивка Уил, колкото да може Тал да види, че все пак има лице под мръсотията. — Херцог Каспар заръчва за някои допълнителна храна и одеяло, може и по някое палто даже, та затворникът по-задълго „да си прекара приятно“, дето вика Зирга. Но повечето от нас сме по средата. Прости хорица, и ако се държим кротко, ни хранят и не ни бият много. Имахме тука един пазач, Джаспър се казваше, много зъл ставаше, като се напие, и биеше просто ей така. Напи се една нощ и падна от една скала. Счупи си врата. Не липсва на никого.
— Ония, дето херцогът наистина ги мрази, са долу в тъмницата. Там не изтрайват дълго, най-много година-две. — Помисли малко и добави: — Виж, на вас ви дават и малко хляб с храната, а по специални поводи може и още нещо отгоре. Никога не знаеш. Зависи от настроението на Зирга.
— Някой напуска ли изобщо?
— Искаш да кажеш, като да го освободят или да си излежи присъдата?
— Да.
— Не — отвърна Уил и поклати глава. — Всички сме дошли тука, за да умрем. — Седна на пода и добави: — Е, казано точно, ако изтрая още двайсет годинки, тогава уж трябва да ме освободят. Разбира се, дотогаз трябва да им напомня, че присъдата ми е за трийсет, а после да се надявам, че някой ще се погрижи да прати писмо до Опардум и че някой там ще намери делото ми. После друг някой трябва да прегледа съдебното дело и да намери съдия, който да подпише заповед да ме освободят и да си направи труда да я прати на Зирга или на който управител ще е след двайсет години. Тъй че, както разбираш, не го вярвам много това. Най-вече щото никой не е преживял трийсет години в Крепостта на отчаянието.
— Изглеждаш необичайно бодър за човек, осъден да изкара живота си на тази скала.
— Ами, както аз го виждам, човек има два избора тука: можеш да се свреш в ъгъла и да страдаш, или да се опиташ се докопаш до най-доброто. Колкото до мен, късмет извадих, че не ме пратиха на бесилото. Нарекоха ме непоправим крадец. Три пъти са ме хващали. Първия път ме пратиха на поправителен труд за година, щото бях младок още. Втория път ми дадоха трийсет удара с камшик и пет години каторга. Тоя път можеха да ме обесят, но не знам защо ме пратиха тук. Мисля, че е, щото последния път влязох с взлом в къщата на съдията и той е решил, че бесилото ще е прекалено добре за мен. — Мъжът се засмя. — Освен това никога не знаеш какво може да се случи. Някой ден може просто да сляза до кея и да намеря някоя лодка там, или да речем ония убийци от Стегата на Бердак да решат да нападнат и да избият всички пазачи, а нас затворниците да вземат с тях за пирати.
Въпреки болката Тал неволно се засмя.
— Голям оптимист си, а?
— Аз ли? Може би. Но какво друго може да направи човек? — Уил стана. — Разправят, че името ти е Талвин Хокинс. Вярно ли е?
— Наричай ме Тал.
— Тал да бъде. — Уил се озърна. — Е, аз трябва да се връщам в кухнята, да приготвя храната. Сигурно си огладнял вече?
— Не бих отказал. Колко време мина?
— Отрязаха ти ръката преди три дни. Не знаех дали ще се оправиш. Като ти донеса храната, дай ми да ти погледна раната. — Изпъна своя чукан. — Вече съм нещо като експерт.
Тал кимна. Уил си излезе. Тал опря гръб на камъните и усети как студът изсмуква топлината от тялото му. Придърпа одеялото около раменете си с лявата си ръка и се отпусна. Нищо друго нямаше за правене, освен да чака храната.
Уил огледа раната и каза:
— Хубаво зараства. — Затегна отново парцалената превръзка. — Не знам каква е тая гадост, дето Зирга я слага на парцалите, но върши работа. Вони като умряло преди месец под къщата прасе, но пази раната да не забере, а все пак е затова, нали?
Тал беше изял „яхнията“, която се оказа воднист бульон с малко зеленчук и много смътна миризма, намекваща, че в котела, в който сварена, някога е падала и по мръвка. Също така бе получил и половин самун много корав хляб — Уил му каза, че трябвало да му стигне за седмица. И че само „специалните“ получавали хляб всяка седмица.
— А как някой става като теб, от тия, на които пазачите се доверяват? — попита Тал.
— Ами, гледаме да не създаваме неприятности и правим каквото ни кажат. Понякога ни хвърлят на тежка работа, но рядко. Ако бурята е била много силна, може да идем да почистим нападалото и довлеченото, да възстановим кея или да запушим пукнатини в готварницата, когато вали дъжд. Ако си вършиш добре работата и пазачите те харесват, излизаш от килията. Ако има и нещо по-специално, което можеш да вършиш, това помага.
— Какво имаш предвид?
— Ами, Зирга разправя, че им се ще да осъдят някой ковач, да може да им оправи тука някои неща. Имахме един, дето твърдеше, че е ковач, но не беше и Зирга го прати долу в тъмницата. Проблемът беше, че Зирга забрави, че е долу, и човечецът си умря от глад, докато някой се сети.
— Друго какво?
— Не знам. Ще попитам. Но и да можеш да правиш нещо, което им трябва, специалните никога не излизат от килиите си.
— Защо не ми го каза от самото начало?
— Ами ти не ме попита дали можеш да излезеш от килията. Попита ме как би могъл някой като мен да излезе.
Тал се засмя.
— Прав си. Просто си помислих, че ми губиш времето, но пък какво друго ми е останало вече освен време.
Уил се обърна да си излезе.
— Виж, за това си прав, Тал. Но пък човек никога не знае. Зирга не винаги прави нещата по правилата. Твърде много обича да началства, а и никой не идва тук да го проверява. Тъй че ще му спомена за теб. Какво можеш да правиш?
Тал помисли за миг.
— Свирех на музикални инструменти. — Вдигна отсечената си ръка. — Но вече не мога. Мога и да готвя.
— Готвенето тук е доста проста работа.
— Това го забелязах. Но си мислех, че може би на Зирга и пазачите му може да им се прииска нещо по-вкусно.
— Би могло. Ще му спомена. Друго какво?
— Добре боравя с боите.
— На това не разчитай много. Поне доколкото съм забелязал. Не съм виждал да се боядисва нещо
