— Значи, разбираме се така — продължи той. — Не ми създаваш неприятности и се оправяме чудесно. Дошъл си тука, за да умреш, тъй или иначе, тъй че от тебе зависи как ще я караш отсега до деня, в който ще хвърлим прахта ти от скалите. — Размаха заповедта пред Тал и добави: — Тук пише, че трябва да се държим добре с тебе, което значи малко повече храна и ще те сложим горе в цитаделата, вместо долу в тъмниците. Ония долу умират много бързо. Повечето опъват петалите няма и за две години. Виж, горе имаш малко слънчева светлина и малко по-хубав въздух — макар че става студеничко зимата, — но през лятото ще се радваш на бриза. Горе имам едно-две момчета, дето я карат с нас вече от петнайсет-двайсет години.
— Тъй че те водим горе веднага… след като ти отрежем дясната ръка — приключи той.
Махна на двамата стражи и те хванаха Тал за ръцете, вдигнаха го от пода, за да не може да се запъне с крака в камъка, и го повлякоха навън и през друга врата, а после по дълго стълбище надолу, къде с носене, къде с влачене.
— Нямаме си добро хирургично тук, тъй че се налага да прибягваме до тъмницата, щом се стигне до рязане и други такива — поясни началникът. — Случва се по някое от момчетата да се пореже или одраска, раната вземе та забере и трябва да режа.
Минаха покрай трети тъмничар, който седеше на трикрако столче до една маса, и началникът му нареди:
— Донеси бренди. Двамата стражи, които държаха Тал, го вкараха в голяма килия, явно в миналото използвана за изтезания.
— От време на време херцогът ни праща по някой, дето иска наистина да бъде наказан, тъй че го водим тук. По-рано разполагахме с много неща, останали от едно време, но както виждаш… — посочи купчината ръждясали сечива, оставени на мръсната слама, разхвърляна по пода, — днес времената са трудни. Нямаме вече добри сечива. Само няколко клещи, ножове и брадви. — Посочи една желязна халка на тавана. — Една хубава кука висеше там. Можех да си окача човека на нея, както си му е редът, и да ми пищи ден-два. Последния път, когато я използвах, се счупи проклетията. Пратих искане да я подменят, но ония в Опардум изобщо не ги интересува.
Стражът с брендито се появи и управителят му нареди:
— Разпали огъня.
Имаше един голям мангал, очевидно навремето използван за нажежаване на уредите за изтезание, и стражът бързо запали стиска слама. Натрупа и дърва, докато пламъците не се разгоряха ярко.
— Нажежи ми едно желязо — каза управителят.
Тал стоеше неподвижен. Искаше му се да скочи, да започне да се бори, да избяга, но знаеше, че положението е безнадеждно. Разбираше, че ако изобщо има някакъв шанс за оцеляване, не трябва да се бори. Трябваше просто да издържи. Началникът на затвора смъкна жакета си и остана по мръсна риза. Отиде до стената и взе нещо, което приличаше на касапски сатър. Сложи го в огъня.
— Едно време имахме въглища. Можех да нажежа сабя толкова силно, че да се разкали стоманата, ако не внимавам. Номерът е да обгориш раната. Едно време, с въглищата, можех да ти срежа ръката и металът да е толкова горещ, че чуканът, дето ще остане, почти да не кърви. Сега се оправям по-трудно. Ако горещото острие не го свърши, ще обгорим където кърви с желязото.
След няколко минути сатърът се нажежи.
Умът на Тал работеше трескаво. До този момент си беше мислил, че все ще измисли някакъв начин да избяга. Както бе казал управителят, можеше и да надбяга тези двамата и да се добере до северния бряг, да преплува до сушата…
Изведнъж дръпнаха рязко веригата му, той залитна, загуби равновесие и усети как две яки ръце го стегнаха през кръста. Единият тъмничар го държеше, а другият изпъна ръката му върху дървената маса. С бързо движение управителят сграбчи широкия сатър и с един-единствен замах отсече дясната ръка на Тал над китката.
Тал изрева от болка. Управителят погледна раната, вдигна нажеженото желязо и обгори кървящата артерия. После хвърли желязото в огъня, надигна бутилката бренди и удари дълга глътка.
— Изнервя ме тая работа, скуайър.
Тал едва можеше да стои на краката си: болката беше непоносима. Прилоша му. Управителят каза:
— Бих ти предложил пиене, но не можем да даваме силна пиячка на затворници. Правилата са си правила. — После изля бренди върху овъгления чукан и обясни: — Но съм открил, съвсем случайно стана веднъж, че ако сипеш малко бренди върху срязаното, е по-малко вероятно да забере. — Кимна на двамата стражи. — Отведете го. Северната стая, трети етаж.
Двамата стражи го повлякоха. Тал припадна още преди да стигнат първото стълбище.
Лежеше, изтерзан от болка, и гореше от треска. Дясната му ръка пулсираше. Съзнанието му ту се връщаше, ту се губеше; измъчваха го сънища и видения.
Понякога се давеше в спомени, мислеше си, че отново е в треска във фургона на път за хана на Кендрик, след като го бяха намерили Робърт и Паско. Друг път сънуваше, че е в леглото си в Ролдем или Саладор и се опитва да се събуди от кошмар, убеден, че щом отвори очи, всичко ще е наред.
Събуждаше се изведнъж, с разтуптяно сърце, а след това оглеждаше студената сива стая и усещаше ледения вятър, който нахлуваше през високия прозорец. После отново губеше съзнание.
След известно време се събуди, плувнал в пот, но с бистра глава. Дясната му ръка пулсираше и за миг сякаш усети пръстите. Опита се да ги изпъне и раздвижи, но после видя, че е останал само кръвясал чукан, увит в парцали и намазан с някакъв мехлем.
Огледа се отново, мъчеше се да придаде някакъв смисъл на това, което го заобикаляше. Беше виждал тази стая преди, много пъти, но сега все едно я виждаше за първи път.
Килията бе от камък, без никакви мебели. Единствените неща бяха дебелият сламеник и двете тежки одеяла, с които беше завит. Постелята му беше вкиснала от миризмата на пот и урина. Вратата бе с малка дупка за надничане; сто на сто заключена отвън. Срещу вратата, малко по-високо от ръста му, имаше прозорец с желязна решетка, през който се цедеше дневна светлина. В отсрещния ъгъл в пода имаше дупка със зацапани от мръсотия ръбове — явно там трябваше да се облекчава.
Тал се надигна бавно, коленете му заплашиха да се огънат. Изпъна инстинктивно дясната си ръка, за да се подпре, забравил, че дланта я няма. Залитна и падна, чуканът се удари стената и той изрева, после рухна на сламеника.
Лежеше запъхтян, сълзите се стичаха по лицето му, цялото му тяло откликваше на смъртната болка в отсечената ръка. Цялата му дясна страна сякаш гореше.
Задиша бавно и приложи медитацията, на която го бяха научили на Острова на чародея и която трябваше да му помогне да овладее болката. Болката бавно се отдалечи и намаля; обзе го чувството, че е успял някак да я побере в кутия, която може да задържи далече от себе си.
Отвори очи и се надигна, като се подпираше с лявата ръка. Огледа се. Нямаше нищо за гледане.
Добра се със залитане до прозореца. Опита двете железни пръчки на решетката и се увери, че са набити дълбоко в зида. Лявата можеше леко да извие в дупката, изровена в камъка. Стисна я здраво с лявата ръка и се опита да се издърпа, за да може да погледне навън, но от усилието цялото тяло го заболя, затова реши, че външният оглед трябва да почака.
Час след като се беше събудил, вратата се отвори и влезе някакъв много мръсен мъж с чорлава, дълга до раменете коса и рошава брада. Носеше ведро. Видя Тал и се усмихна.
— Е, жив си. Това донякъде е добре, нали? Тия, дето ги секат, обикновено не оцеляват, знаеш ли.
Тал не отвърна нищо, само го гледаше. Почти не можеше да види лицето му под мръсотията и косата.
— Знам как е — продължи мъжът и протегна лявата си ръка, която също свършваше с чукан. — Зирга я отсече, когато ме докараха тук, щото беше забрала.
— Кой си ти?
— Викат ми Уил. Търговец по занаят, така да се каже, докато не ме хванаха. — Мъжът остави ведрото на пода.
— Пускат те да влизаш и излизаш?
— О, пускат някои от нас, дето сме тук от повечко време. Напролет ще направя десет години. Много са
