Бившият убиец отвърна:
— Да, ваша светлост, но може ли да ви предупредя за едно нещо?
— Какво?
— Служих достатъчно дълго на Талвин Хокинс, за да разбера, че въпреки младостта си той е изключително опасен човек. Би било добре за вас да забравите за дълга си и да заповядате да го убият.
— Не — заяви твърдо Каспар. — Разбирам предупреждението ти, но все пак си имам чувство за чест, колкото и да е особено. Той спаси живота ми, тъй че не мога да пренебрегна този дълг. — Помълча и добави: — Но ще запомня предупреждението ти. Хайде, остави ни.
Амафи се поклони на херцога и напусна. Каспар отново се обърна към Тал.
— Ще ти дам живота, но ще го преживееш в място, където никой човек не би трябвало да издържи и малцина са оцелявали задълго. Ще преживееш остатъка от живота си в Крепостта на отчаянието. Ако боговете са милостиви, ще умреш бързо там. Но според моя опит боговете рядко са милостиви.
После се обърна към капитана на стражата.
— Когато пристигне, уведомете командира на крепостта, че този човек трябва да бъде хранен добре и да не бъде изтезаван. Е, да не бъде изтезаван, след като му отсекат дясната ръка.
Тал се вцепени. Войниците го повлякоха навън. Херцогът седеше на трона си, задоволство, смесено със съжаление, се бе изписало на лицето му.
ВТОРА ЧАСТ
Войник
Но мойта мъст ще дойде
Глава 13
Затвор
Тал стоеше на палубата.
Бяха го до довлекли до пристанището на Опардум. След кораба от Саладор бе стоял на суша по-малко от половин ден, преди отново да го оковат в трюма на поредния кораб.
Вместо повече от четиридесет дни това пътуване отне едва седмица. През ума му бяха пробягвали мисли за бягство и неведнъж бе опитвал да скъса веригите си — те бяха прокарани през голяма желязна халка, затегната за една греда. След първия ден изпадна в отчаяние. След седмица грубо го извлякоха на палубата, където чакаше капитанът.
— Ето го новия ти дом, скуайър — каза той със странно весел тон и посочи един остров.
Тал погледна натам и се почувства още по-безнадеждно. Крепостта на отчаянието бе стара цитадела с изглед към тесния проток между острова и континента, едва на три мили разстояние. Издигаше се гола и мрачна на фона на сивото зимно небе. Вятърът бе мразовит.
— Построил го е един от предците на херцога — продължи капитанът. — След това са го нарекли Крепостен страж. Когато построили Града на Бранителя, това място станало донякъде безполезно, докато един от старите херцози не решил да го превърне в затвор.
Спуснаха лодка и двама яки моряци смъкнаха Тал по въжената стълба в нея. Щом лодката пое към острова, капитанът махна весело с ръка и викна:
— Приятно прекарване, скуайър!
Тал седна. Зимното небе бе зло и мрачно като настроението му. Солените пръски пяна го биеха в лицето, понесени от ледения вятър. Четиримата моряци гребяха с всички сили, за да стигнат до кея колкото може по-бързо. Колкото по-бързо приключеха, толкова по-скоро можеха да се върнат на кораба.
Трима души чакаха на кея, бяха с тежки наметала. Моряците дори не си направиха труда да завържат лодката: двама се изправиха и хванаха стълбовете на кея, третият махна на Тал да се качи по късата стълба. Четвъртият го последва и когато стъпиха на пристана, каза:
— Ето заповедта, управителю.
Без да каже нищо, единият от тримата чакащи взе документа, а морякът слезе по стълбата и лодката потегли. Мъжът, който бе взел свитъка, погледна Тал и каза само:
— Ела.
Другите двама бяха въоръжени стражи, и двамата на външност не напомняха за нещо друго освен за улични катили. Не носеха униформи, но пък носеха дебели криваци вместо саби. Тал не се съмняваше, че веднага ще му счупят и ръцете, и краката, ако се опита да избяга. Докато крачеше към Крепостта, се оглеждаше и си мислеше: „Всъщност къде бих могъл да избягам?“ Сякаш прочел мислите му, управителят каза:
— Може да се опиташ да избягаш. Изглеждаш пъргаво момче, тъй че може и да надбягаш Кайли и Анатоли, но с тия вериги може и да не успееш. Избягаш ли им, може и да се добереш до брега на северната страна на острова, но после къде ще ходиш? Изглежда близо, нали? Континентът, имам предвид. Три мили, може би малко повече или по-малко. Но има течение, което ще те повлече на север, има акули и разни други твари. В смисъл, ако веригите не те задърпат надолу и не те удавят. Но да речем, че си добър плувец. Ако се добереш до брега, ще си на много мили от всякаква храна.
Стигнаха до стар подвижен мост: изглеждаше, че не е вдиган от много време. Докато минаваха по него, Тал погледна надолу и видя дълбок двайсет и пет стъпки овраг, с дъно, отрупано с натрошени камъни.
— Да речем, че си добър ловец — продължи управителят. — Да речем, че се оправиш дори и през зимата. Палиш огън и успяваш някак да не замръзнеш до смърт.
— Сещаш ли се? — продължи той, обърна се и Тал едва сега успя да види добре лицето му. Началникът на затвора беше без едно око, само затворен клепач, и с белег на носа, сякаш някой го беше срязал с нож. Зъбите му бяха избити и на тяхно място носеше някакво странно приспособление, с което да може да яде, направено от дърво и с набити зъби, човешки или животински. Ухили му се и рече: — Единствената цивилизация на стотици мили околовръст е Градът на Бранителя, а той е пограничен град, тъй че стражите гледат нащрек всеки, който влиза.
Стигнаха до входа на старото укрепление и управителят спря.
— Огледай добре, момче. Погледни нагоре. Тал го направи.
— Мисля, че това е последният път в живота ти, в който виждаш открито небе.
Началникът даде знак на двамата стражи и те поведоха Тал нагоре по стъпалата.
Някогашното преддверие сега беше голо — огромно помещение с редици врати по двете стени. Закрачиха по каменния под, огладен през столетията от тътрещите се по него крака.
— Това е било голямата зала — каза управителят. — Сега я използваме само за пирове.
Двамата стражи се засмяха.
— Хайде — подкани ги началникът.
Вкараха го в нещо, което някога трябваше да е било жилището на командира на крепостта. Сега беше по-скоро кабинет, с голяма маса, затрупана с огризки, празни винени чаши и хартии. По масата пробяга плъх и управителят го замете с ръка. После смъкна дебелото наметало и го хвърли на един стол.
— Да видим сега какво имаме тук — измърмори той и разви свитъка. — Скуайър Талвин значи?
Тал не отвърна.
— Аз съм управителят Зирга. Бях сержант някога, в гвардията на бащата на херцога. Това го получих — той посочи лицето си — в битката за Калеш’каар, когато бях не много по-голям от тебе. Тъй че за награда ми дадоха тази работа. Веднъж в годината ми дават отпуск, колкото да прескоча до Бранителя и да похарча малко злато по курви и пиене. Останалото време се грижа за вас, затворниците.
