към нас, един ден ще стоим на бойниците на цитаделата на Опардум с главата на Каспар набучена на пика!
Мъжете зареваха възторжено, а Тал каза:
— Донесете греблата.
И посочи към пещерата.
Четирима мъже донесоха грубо издяланите парчета дърво, които можеха да минат за гребла само с много въображение. Но пък Тал ги беше одялал с кухненски нож.
— Не са кой знае какво, но разполагаме само с това. Хайде да избутаме сала във водата. — Огледа хората си и продължи: — По четирима души ще седят отстрани и ще се редуват да гребат. Останалите ще се държите отзад за сала и трябва да тласкате и ритате. Разполагаме с по-малко от час, преди да изгрее слънцето. Зирга и пазачите ще се събудят час след това и искам да сме достатъчно далече, за да не могат да ни видят от върха на цитаделата. — Назначи да гребат осемте най-силни мъже, включително Мастерсън и Куинт. После всички заедно избутаха сала във водата.
Скоро течението ги понесе на север. Освен Куинт и Мастерсън, повечето почти нямаха сили, тъй че Тал час по час се разпореждаше по двама да сменят местата си, да излизат от водата и да гребат, докато гребалите доскоро отдъхваха върху покритата с платно палуба. Надяваше се, че така, на смени, повече от хората му ще издържат до брега.
Напредваха мъчително бавно, но когато слънцето най-сетне се издигна, цитаделата се беше смалила до точица на югоизток. Тал притежаваше изключително остро зрение и бе убеден, че никой от пазачите няма да може да ги види от покрива.
Така поне се надяваше.
На излизане от стаята си Зирга се прозя и се почеса по гърба. Видя Кайли да стои на вратата на стаята на пазачите и моментално разбра, че нещо не е наред.
— Какво има? Да не е умрял някой нощеска? Кайли поклати глава.
— Не. Затворниците.
— Какво затворниците?
— Няма ги.
— Как така ги няма?
— Няма ги в килиите.
— Това е невъзможно! — Зирга се втурна да погледне, сякаш не вярваше на думите на пазача. След няколко минути се върна и рече:
— Някой ми върти игра. Проверете всички килии. — Развика се и след минути се появиха Анатоли, Бенсън и Ройс, също толкова объркани. Зирга им нареди да претърсят цялата цитадела и когато те се върнаха и му докладваха, че няма никой, изрева: — Тогава претърсете острова!
Пръснаха се, а Зирга се запъти към покрива на крепостта. Примига на светлината на изгряващото слънце и заоглежда във всички посоки. За кратък миг му се стори, че вижда точица в морето на северозапад, но скоро след това виждаше вече само вода и небе. Разбрал какво ще чуе, след като хората му се върнат, слезе бавно и се запъти към кухнята.
Както подозираше, имаше ясни следи, че оръжейната и килерът са ограбени. Седна до малката маса, където Тал и Уил се хранеха всяка вечер, и зачака. След час хората му се върнаха и всички докладваха едно и също: никакви следи от затворниците, никъде.
— Кой гледа на северния плаж? — попита Зирга. Бенсън, дебел мъж с плувнала в тлъстини брадичка, отвърна:
— Аз, сър.
— Какво видя?
— Плаж, сър. Зирга поклати глава.
— Идиот! Имам предвид видя ли следи от дърпане на лодка или нещо такова по пясъка?
— Не като да съм забелязал, но… аз и не гледах. Зирга поклати глава невярващо.
— В смисъл, гледах за хората. Искате ли да се върна да погледна за следи?
— Няма нужда — рече Зирга. — Те не са на острова.
— Какво ще правим сега? — попита Анатоли. Зирга въздъхна и се обърна към Ройс:
— Сготви ни нещо да хапнем. — На другите каза: — Ще чакаме.
— Ще чакаме? Какво? — попита Кайли.
— Да дойде първият кораб и да ни откара.
— Да ни откара? Къде ще ходим? — попита Ройс откъм килера.
— Навсякъде другаде освен в Опардум. Когато херцогът разбере, че сме позволили седемнайсет затворници да си тръгнат от острова ей така, ще прати друг управител с четирима други пазачи и ние ще сме първите нови затворници тук.
— Лошо — каза Анатоли.
Зирга поклати глава и покри очи с ръка.
— Донеси ми бренди.
Анатоли се подчини, а Зирга огледа кухнята и каза:
— Заделил съм малко злато, тъй че може и да си намеря някоя работа в графство Конар. Имам братовчед в едно село близо до границата със Салматер. Може да има място за мен. Където и да свърша, момчета, ще е много далече оттук. — След което въздъхна със съжаление. — Но специалитетите на тоя мръсник Тал наистина ще ми липсват.
Другите трима закимаха съгласни. Ройс се залови с готвенето.
Към обед Тал прецени, че са се отдалечили на север повече, отколкото беше предвиждал, и че е по- трудно да се доближат до континента. Като че ли изобщо не успяваха да се приближат към сушата, колкото и упорито да гребяха. Виждаше смътно белите гребени на вълните, разбиващи се в брега, и знаеше, че са на не повече от две мили от него, но за последния час като че ли не се доближаваха изобщо.
Погледна мъжете във водата и видя, че някои проявяват признаци на изтощение и са готови да се предадат на студената вода. Заповяда на гребците да слязат във водата, махна на Уил да го последва и също скочи в морето. След това нареди на тези, които изглеждаха най-уморени, да излязат и да се изсушат колкото могат на слънцето. Духаше лек топъл вятър, който щеше да им помогне да изсъхнат, но за яд на Тал духаше на североизток, тъй че примитивното платно нямаше да им е от полза.
Загледа внимателно и видя, че двама от току-що излезлите от водата са в сериозна беда. Зъбите им тракаха неудържимо и те едва успяваха да се задържат върху трупите.
— Дръжте се здраво — подвикна им, после кресна на другите: — Ритай!
Всички удвоиха усилията си. След няколко минути Тал извика:
— Приближаваме ли се?
— Според мен, да — отвърна един от гребците.
— Още час! — извика окуражително Тал. — Още само час и сме на брега!
Това-сякаш поободри всички и Тал реши, че късметът все още не му изневерява. Мислил беше, че ще загуби поне четирима или петима, докато се доберат до континента, но засега изглеждаше, че всички ще успеят да стъпят на сушата.
И тогава видя първия плавник на акула да цепи през водата към сала.
Глава 16
Оцеляване
Тал зяпна.
Онемял от ужас, загледа как плавникът на акулата се завъртя и се насочи към сала. Преди да успее да извика, главата на един от мъжете изчезна под водата, все едно го беше сграбчила невидима ръка и го бе дръпнала надолу.
Миг след това мъжът отново се показа на повърхността, ококорил очи от изненада и без много да му е ясно какво е станало. После задиша задъхано и от гърлото му се изтръгна хриплив вик, който бързо се извиси в крясък.
