— Акули! — изрева един от гребците и посочи надясно от сала. Още плавници пореха водата.
— Не се качвайте на сала! Всички ще потънем! — викна Тал.
Огледа се, видя, че хората около него са на ръба на паниката, и изрева:
— Ритай! Ритай колкото сила имаш!
Водата закипя от ритащите крака. Мъжът, когото бе атакувала акулата, погледна за миг Тал и устата му се задвижи, без да издаде звук. След това очите му се изцъклиха, главата му потъна, но тялото му изплува. Двата му крака бяха отхапани.
А след това Тал видя тъпата муцуна на акулата, докато тя се издигаше от дълбините; блъсна трупа, зейналата й зъбата паст го сграбчи и го дръпна надолу.
— Ритайте, проклети да сте! — извика Уил.
Мъжете, които седяха между гребците, се наведоха и загребаха с ръце, сякаш тази нищожна помощ щеше да ускори движението на сала. Тал заоглежда вълните и видя, че един плавник се приближава отдясно. Посочи и извика:
— Акула!
После викна на гребеца, който беше най-близо до пътя на акулата:
— Удари я!
Мъжът погледна към акулата, която сякаш връхлиташе право срещу него, и инстинктивно се опита да се изправи. Изрева ужасено, и загуби равновесие и падна във водата право пред акулата.
— Излизай! — извика му Тал.
Зад първата акула идваше друга. Мъжът изчезна във водата, после подаде глава и понечи да изкрещи, но издаде само глухо гъргорене. Вълните завряха от кипнала вода и кръв.
Тал се засили и хвана греблото. Обърна се и изрита, за да се върне до сала. Задържа дъха си, изрита още два пъти и усети как две ръце го издърпаха от водата.
— Полудял ли си? — извика барон Висня.
— Греблото ни трябва! — отвърна Тал и изплю нагълтаната вода.
Висня го взе и замести падналия гребец.
— Ако се приближат, бийте ги с греблата — изрева Тал. — Ритайте ги, удряйте, правете всичко, за да ги разкараме!
Погледна към брега. Бяха се доближили малко, но напредването продължаваше да е мъчително бавно. Вкопчи се безпомощно в мачтата, надигна се и загледа кръжащите акули. Две-три се стрелнаха към мястото, където последните две бяха издърпали гребеца, привлечени от петното кръв.
Изведнъж още един от тикащите сала бе дръпнат под водата и мъжете от двете му страни се развикаха, единият се опита да се покатери на сала. Капитан Куинт го избута обратно и изкрещя:
— Ритай, дявол те взел!
Един, седнал отпред, на лявата страна на сала, се хвърли във водата и заплува към брега. Тал беше виждал достатъчно плувци, за да разбере, че този е неопитен. Пляскаше и риташе панически, хабеше излишно енергия и бързо щеше да се изтощи. Подхвърли на Уил:
— Трябваше поне да си събуе ботушите.
Нито една акула не се доближи до плувеца — те като че ли засега бяха доволни да се хранят с вече убитите, но някъде по средата между сала и прибоя главата на плувеца потъна под водата и не се показа повече.
Тал отново прецени напредването им и видя, че са много по-близо до брега. Издигането и пропадането на сала се усили от прибоя.
— Ритай по-силно! — изрева той. — Вече почти стигнахме!
Салът изведнъж се разтърси, ударил се сякаш в подводна скала, и двама души паднаха във водата отдясно. Отдолу последва втори рязък удар и Тал извика:
— Има една под нас!
Двамата сред вълните се мъчеха отчаяно да се изкатерят на сала. Единият изчезна под водата пред очите на Тал. Другият стигна до сала и се покатери, беше изтървал греблото си. Първият така и не се появи, но водата потъмня от кръв.
Тал извика:
— Всички във водата!
Скочи във водата до мъжете, които тласкаха сала отзад, подпря със здравата си ръка и зарита.
С по-малко хора на палубата и повече бутащи мъже салът бързо набра скорост. След няколко минути напорът на вълните го тласна още по-близо до сушата. Тал извика:
— Плувай към брега!
Беше добър плувец като момче, но тогава плуваше с две ръце. Замъчи се да поддържа някакъв ритъм, риташе колкото му сили държат.
Изведнъж дясното му стъпало опря в нещо… Пясък! Вълните вече се разбиваха в брега пред него. Тал се изправи, загази напред и се огледа. Някои продължаваха да плуват зад него, други вече газеха към брега.
Видя зад тях капитан Куинт и му извика:
— Дръж сала!
Капитанът се обърна към сала, който подскачаше върху вълните, и извика на другите да му помогнат да го издърпа. Двамата най-близо все едно не го чуха, толкова обезумели бяха, но третият се обърна и се подчини; скоро се присъединиха и други и задърпаха сала към брега.
А после се строполиха на пясъка и се разридаха. Изтощени, изнемощели и ужасени — ала свободни.
Тал ги огледа и започна да ги брои.
Когато приключи, осъзна ужасния факт: до брега се бяха добрали само единадесет души. Един се беше удавил, а акулите бяха изяли четирима пред очите му. Значи още един бе станал тяхна жертва или се беше удавил в усилието си да доплува до брега.
Барон Висня, Мастерсън, капитан Куинт, самият Тал и още седем мъже седяха подгизнали на пясъка. И изведнъж се сети: нямаше го Уил.
Погледна кипналите вълни, чуваше шума на прибоя и задъханото дишане на изтощените мъже. За един кратък миг очакваше да види Уил да се покаже от водата и да закрачи към тях, но след минута трябваше да си признае горчивата истина: Уил беше загинал.
Погледна към небето. Беше един час след пладне. Пътуването от острова им бе отнело седем часа и им струваше шест живота, а тепърва ги чакаха няколкостотин мили поход. Единствената му утеха засега бе само това, че е свободен и че преследвачите им няма да се появят още седмици, ако не и месеци. Можеше да се съсредоточи в бавно и стабилно придвижване напред, да пази хората си живи, за да стигнат някъде, където да започне реализирането на плана си.
Хвърли още един поглед към морето, обърна се и каза:
— Да вземем оръжията и провизиите от сала, а после трябва да си намерим място за лагер и да запалим огън.
Мъжете бавно се заизправяха и започнаха да изпълняват заповедта на своя водач.
Дженкинс лежеше неподвижно, със сгърчено от болка лица, докато Тал режеше крака му с ножа. Змията, която току-що беше убил, лежеше на няколко стъпки от тях и още се гърчеше: Тал бе отсякъл главата й.
— Ще умре ли? — попита Куинт.
— Не. Но ще му се иска да не е жив, преди отровата да го съсипе съвсем.
Сряза над белезите от змийските зъби и изсмука с уста колкото можа повече от кръвта и отровата.
Намираха се сред скалиста равнина, на десет мили навътре в сушата.
Куинт погледна небето, после падналия и каза:
— Добре. За днес стига. Съберете дърва и да палим огъня. Тал си замълча. Куинт бе оставил естествения си навик за лидерство да изплува на повърхността и вече си бе присвоил ролята на помощник- командир. Тал не възразяваше. Редът бе нещо добре дошло в малкия им отряд.
Единадесет души бяха излезли от вълните, а сега, три седмици по-късно, в отряда бяха останали осем.
