Тал кимна.
— Да вървим.
Заслизаха по брега на потока и откриха, че реката е доста по-далече, отколкото изглеждаше. Стигнаха до нея чак по обяд, малко на запад от вливането на потока в нея. Тал се огледа и каза:
— Вижте цвета.
— Какво му е на цвета? — попита Мастерсън.
— Потокът трябва да влече нанос тука. Плитко е. Ще се опитам да мина.
Тал нагази. Течението беше бързо, но водата не бе прекалено дълбока. Той продължи напред, докато се озова на една третина до другия бряг, а водата беше едва до средата на бедрото му. Спря и огледа за въртопи и течения, после махна на останалите да го последват.
Водата взе да става по-дълбока, а после изведнъж се вля в дълбок канал срещу мястото, където се вливаше потокът. Тал заплува. Всички бяха отслабнали от умора и липса на храна, но той прецени, че след като еднорък човек със сабя и копие може да премине, ще могат и те.
Мастерсън се прехвърли първи след него, другите също.
Куинт огледа околността.
— Е, приятели, добре сте дошли в Стегата на Бердак.
— Радвам се, че се отървахме — измърмори Висня.
— Не се радвай толкова — отвърна му Куинт. — Нещата тепърва ще стават по-трудни.
— Какво ще правим? — попита Столинко. Тал погледна Куинт и отвърна.
— Мисля да тръгнем на север. Намираме пътя и завиваме на изток към Калеш’каар.
— Това щеше да свърши работа, ако не беше фактът, че всеки разбойник в района използва този път. Мисля да го намерим и след това да продължим на запад покрай него, без да го изпускаме от очи, но по възможност без да ни види някой. Всеки, който не носи униформата на някой местен благородник, е добра плячка за убийци, крадци и търговци на роби. Тук има закон, но доста суров, и спорът обикновено се решава според това кой има повече оръжия.
— Точното място за мен — заяви Мастерсън и надигна брадвата, а Столинко подхвърли сухо:
— Един от нас поне е щастлив.
— Е, хайде, денят няма да стане по-дълъг — каза Тал, изкачи се по стръмния речен бряг и пое на север.
— Богове, ще ме побърка тази миризма — изръмжа Мастерсън. Вятърът донасяше до ноздрите им миризмата на готвено. Слънцето залязваше.
— По-тихо — изшепна му Тал.
Лежаха по корем на билото на нисък хълм с изглед към пътя, водещ към Калеш’каар. Край пътя беше вдигнал лагер като че ли робски керван. Трийсетина млади мъже и жени седяха оковани край пътя на дълга верига, вързана за два фургона. Пазеха ги шестима стражи, по трима при всеки фургон.
— Какво мислите, че има в тези фургони? — попита Висня.
— За друго не знам, но храна има — отвърна Тал и се обърна към Куинт. — Откъде са тези роби?
— Кой знае? Ако идват от планините, може да са от пограничен набег в Аранор. Или са нещастници, взети от собствеността на един „благородник“ от друг. Както стоят нещата тук, ако си на повече на един ден езда от замъка на господаря си, те смятат за честно придобита плячка. — Посочи предния фургон. — Виждате ли знамето? Холмалий, графство някакво, с доста голяма войска. От местните е, районът сигурно е негов, затова има само шестима стражи вместо шейсет. Толкова близо до замъка Холмалий никой няма да се меша с кервана му.
— Какво ще правим? — попита Столинко.
Тал огледа замислено четиримата си спътници. Бяха на ръба на пълния срив. Според Куинт до град Калеш’каар им оставаше още ден-два път, но Тал се съмняваше, че ще издържат и още половин ден без нещо за ядене. Бяха минали три дни от последното им хранене, а и то не беше нищо повече от диви плодове.
— Изчакваме да се стъмни. После се промъкваме и убиваме охраната.
— Чудесно — каза Мастерсън.
— На знам дали ще мога да се бия — рече Висня.
— Не се притеснявай — успокои го Тал. — Аз ще поема единия часови, а ако имат втори, Куинт ще го премахне. Ако не изплашим робите да се развикат, би трябвало да ги довършим, преди да са се разбудили.
Тръгна надолу по склона и им махна да го последват. В подножието на възвишението ги отведе до малка горичка.
— Крием се тук, да не би някой от постовете да се окаже толкова изтънчен, че да дойде до хълма да се изпикае.
Зачакаха да падне нощта.
Тал пълзеше. Часовоят седеше, опрял гръб на колелото на фургона, брадичката му се опираше в гърдите. Другите двама пазачи хъркаха край огъня. Всички роби спяха на земята, а в другия край на синджира до другия фургон седеше вторият часовой. Двамата му приятели изглеждаха потънали в дълбок сън.
Куинт пълзеше успоредно на Тал, задачата му бе да убие часовия най-далече от мястото, където се бяха спуснали. Другите трима бегълци щяха да изскочат от дърветата при първия намек за беда.
Тал се доближи още до своя човек, а той изведнъж се стресна и се събуди, усетил сякаш, че някой се приближава. Тал му преряза гърлото, преди да е успял да нададе вик, и той вдигна ръце, кръвта швирна на фонтан между пръстите му. Очите му се оцъклиха и мъжът падна на една страна.
Тал бързо довърши двамата спящи.
Часовоят на Куинт издъхна безшумно, но един от спящите му другари се събуди и извика тревожно. Робите изведнъж се разбудиха, зареваха, завикаха и запищяха, сигурно мислеха, че новият нощен ужас ще им донесе само повече страдания.
Мастерсън и другите двама дотичаха от горичката, бързо надвиха стражите и изведнъж живи останаха само хората на Тал и робите. Колебания нямаше. Край огъня все още имаше храна и петимата настървено се нахвърлиха върху нея.
Тал, стиснал една пилешка кълка, се обърна и видя, че робите дърпат синджира, искаха да го изтръгнат от металната халка, стегнала го за фургона.
— Спрете! — извика им на ролдемски. — Ако искате да живеете, спрете!
Робите спряха. Тал сдъвка и преглътна; никога не беше ял толкова вкусно пиле. После отиде да огледа синджира и робите. Имаше поне двайсет млади жени, всичките много хубави. Всички мъже също бяха млади, здрави и с широки рамене: като за роби изглеждаха изненадващо добре хранени.
Куинт се приближи, дъвчеше комат, от който капеше мед и масло.
— Кой си ти? — попита той младежа срещу Тал.
— Джеси.
— От Аранор?
— Да. От село Талабрия.
— Всички ли сте от Аранор?
— Не — рече една от младите жени. — Аз съм от едно село близо до Кулак. Баща ми ме продаде да си плати данъците.
Куинт огледа още няколко от робите и се засмя.
— Всички ги водят за бардаците, и момичетата, и момчетата.
— Откъде знаеш? — попита Тал.
— Погледни ги. Почисти ги, облечи ги добре, намажи косите им с балсам и богатите търговци от Кеш ще платят теглото им в злато. — Помълча, после запита най-близкото момиче: — Някои от тези… от пазачите ви… взеха ли си своето от вас?
Тя наведе свенливо очи и Тал се смая от хубостта й.
— Не, сър. Пазачите не ни посегнаха.
— Е, това го доказва — каза Куинт. — Обзалагам се, че повечето от тези момичета са девици и ако
