знаят, че Каспар плаща добре за определена информация. Има доста оласконци, които живеят в Стегата на Бердак, виждал съм донесенията им. Не знам кой точно ги пише, но Каспар разполага с очи навсякъде.
— И какво от това? Измъкнем ли се от Оласко, не може да ни задържи.
— Но може да ни убие — отвърна Куинт и се засмя. — Единственото ми удоволствие напоследък е да си представям как ще кипне, като чуе, че сме избягали. Ще се подразни безкрайно от това, че не знае къде сме, нали го познавам. Ще реши, че седим в някоя кръчма, пием, ядем и спим с курви, смеем му се и го наричаме глупак. Мрачните мисли са най-големият му провал.
Тал не се усмихна.
— Не ме утешава много, че Каспар ще се ядоса. — Вдигна отсечената си дясна ръка. — Той трябва да отговаря за това и за още много неща. Ти може да се примириш с това, че си се махнал от него, и ще си намериш служба другаде, Куинт, но аз съм твърдо решен да го видя как издъхва на острието на меча ми. — Погледът му стана студен. — Но не и преди да съм му отнел всичко. Първо ще унищожа властта му, после ще взема богатството му и тогава ще го убия.
— Мечтите са хубаво нещо, Тал — каза Куинт. — Но погледни къде сме.
Тал огледа голите каменисти хълмове, осеяни с малки горички и храсталаци. Следобедният вятър бе топъл, с обещанието за скорошно лято, птичи песни се носеха отвсякъде. Очите му се върнаха отново на Куинт.
— Е, не съм казал, че ще го направя днес.
Куинт се засмя.
— Добре.
Тал стана и заговори високо на другите:
— Мисля да половуваме още два-три дни и отново да тръгнем на север. Ще ми се да спя в легло, преди да е изтекъл още месец.
После се обърна към Куинт.
— Отивам да проверя примките.
Куинт кимна и се загледа след него. Тал вървеше бавно, понесъл копието, което си бе направил от здрава фиданка, с ножа на колана и сабята в ножницата на хълбока. Бившият капитан поклати глава. Тал вече изобщо не приличаше на някогашния шампион на Двора на майсторите, та дори и двете му ръце да бяха цели. Но пък, помисли си Куинт, той самият вече нямаше нищо общо с някогашния командир на армията на Оласко. Реши да отиде до езерцето, край което бяха минали на път за пещерата, и да се опита да налови риба.
Петима дрипави мъже газеха през блатата. Мръсни локви, покрити със зелена слуз, се стичаха между тинести равнини. Криви дървета осейваха пейзажа, малки ориентири, по които преценяваха местоположението си, докато се движеха на север.
Тал, Куинт, Мастерсън, Висня и още един бивш благородник, Столинко, всички, които бяха останали след бягството от затвора, газеха през дълбоката до глезените вода. Нападаха ги рояци хапещи мухи и дневният зной изсмукваше силите им. Дори след краткия отдих в пещерата състоянието на Донска и Уислия също се бе влошило по време на мъчителния поход и те също бяха умрели.
— Човек би си помислил, че при тази адска жега това проклето място ще изсъхне — измърмори Мастерсън, понесъл на рамо грамадната си брадва.
Куинт изсумтя нещо, което сигурно трябваше да мине за смях.
— На склона сме на голяма планинска верига — каза Тал. — Спря за миг, отри чело и продължи: — Горе вали много, а тази част от околността е като проклета голяма купа, която не се отцежда така бързо, колкото се пълни, каквото и да е времето. — Посочи натам, накъдето вървяха. — Но все някъде там се оттича и когато намерим някой хубав поток с прилични размери да извира от тази каша, той ще ни отведе до реката.
Куинт кимна.
— Ако това, което помня от картите на района, е вярно, би трябвало да стигнем до реката след ден- два.
— А как ще я прехвърлим? — попита Висня.
— Има бродове — отвърна Куинт. — Доста са, не са добре познати, но в докладите ги описват. Щом стигнем реката, тръгваме надолу по течението. Би трябвало да намерим брод до два дни.
— Стига нас да не ни намери някой патрул — измърмори Столинко. Беше кисел човек и не говореше много. На Тал не му беше ясно какво точно е направил, за да оскърби Каспар, но се беше оказал корав мъж, на когото можеше да се разчита, и участваше във всяка тежка работа, без да се оплаква.
— Нашите патрули не влизат толкова навътре — каза Куинт. — Не е нужно. — Направи широк жест с ръка. — Виждате ли смисъл да се пази това?
Бяха останали без храна, а наоколо не се виждаше нищо, което да става за ядене, така че се тътреха уморено напред с надеждата, че скоро ще се измъкнат от блатата. По едно време Тал каза:
— Струва ми се, че навлизаме в по-дълбока вода. И наистина водата вече им беше до коленете. Тал се обърна към Куинт:
— Никога ли не си бил тук?
— Тук — не. Инспектирал съм гарнизона в Бранителя и съм яздил с патрул навътре в сушата, но никога толкова далеко.
— Почакайте малко тук — каза Тал.
Обикаля около тях близо половин час, след което се върна и заяви:
— Водата се оттича натам. — Посочи на изток.
— Какво означава това? — попита Висня.
— Означава, че реката е натам. — Тал тръгна в указаната посока.
След час започнаха да стъпват на по-сух терен, а към залез-слънце видяха сушата да се издига пред тях и надясно, докато блатото се оттичаше отляво, даже се виждаше, че водата се движи.
— Да спрем тук на лагер за нощта — каза Тал и посочи едно възвишение, което трябваше да е сухо. — Утре ще тръгнем по течението и ще видим докъде ще ни отведе.
Не запалиха огън, а нямаха и никаква храна, тъй че на заранта се събудиха уморени и окаяни, но продължиха отново. Както беше предсказал Тал, водата се превърна във все по-бързо течащ поток. След два часа излязоха на едно възвишение и видяха реката.
Тал огледа околността и каза:
— Не виждам никакви следи някой да е бил тук.
— За патрули е твърде много на изток — каза Куинт. — Това е ничия земя. Войската не патрулира, защото дори и контрабандистите я отбягват.
— Защо? — попита Столинко.
— Никой не знае — отвърна Куинт. — Разни слухове. За банди чудовищни същества или диваци, които ядат човешка плът. — Забеляза израженията на спътниците си и се засмя. — Това са само приказки. Живеят тук някакви хора, боговете само знаят с какво се препитават, но общо взето никой не идва насам, защото тази земя не става за нищо. — Посочи реката. — От другата страна е Бердак. Ей натам има една хубава ивица морски бряг и хиляда квадратни мили суша, която няма да свърши работа и на свинар. Блата, по-лоши от това, от което излязохме, солена земя, борови пущинаци, тресавища, кой знае още какво? Всичко, което си струва да се вземе в Бердак, е до петдесет мили от брега. Единственото изключение е град Кулак, който пази прохода към Аранор. Има път от Калеш’каар дотам и също от Владичин връх на север по брега. И един път от Калеш’каар до Залива на предателя и оттам до Владичин връх. Тъй че това е — четири града, три пътя и стотина разбойнически главатари, парвенюта, наричащи се барон този и граф онзи.
— Всеки път, когато някой се опита да построи нещо отсам реката, разбойниците от другия бряг слизат и му го ограбват. Затова всичко, за което си струва да говори човек в Оласко, е на юг — добави Куинт.
— Значи смяташ, че няма да е трудно де прехвърлим реката? — попита Тал.
— О, прехвърлянето може би ще е най-малкият ни проблем — отвърна Куинт и огледа спътниците си. — Ако бяхме седемнайсет души, може би щеше да е достатъчно, за да не ни скочат, но първата разбойническа банда или първият „благородник“, на когото се натъкнем… — Сви рамене. — Първо ще ни прережат гърлата, после ще разберат, че нямаме нищо за крадене. И няма дори да се извинят след това.
— Добре, хайде стига приказки, ами да слизаме долу — каза Мастерсън.
