Рафелсон беше издъхнал по пътя, докато се катереха по един съвсем безопасен хълм — спъна се и си удари главата в камък. Вилневски просто го бяха намерили мъртъв една заран под наметалото. Джакобо умря, след като го разпори глиган. Никой не можа да спре кървенето.
Всички бяха отслабнали и изтощени и не се знаеше колко още могат да издържат. Тал имаше груба представа къде се намират и си даваше сметка, че при сегашната им скорост ще им трябва може би още месец, докато стигнат границата между Оласко и Стегата на Бердак. Смяташе, че Куинт и Мастерсън имат добър шанс да се справят, а и барон Висня се бе оказал неочаквано корав. Дженкинс можеше и да се справи, стига да оцелееше тази нощ със змийската отрова, но Тал не беше голям оптимист за това. Здрав човек можеше да преживее едно змийско ухапване, но Дженкинс изобщо не беше здрав. Преживели бяха с продоволствието си вече три седмици и то беше на изчерпване. Спането на открито също не помагаше, тъй като макар да беше пролет, нощите толкова далече на север не бяха никак милостиви. Тал махна на Куинт да се приближи и заговори тихо:
— Трябва ни подслон. Място, където да можем да отпочинем за седмица или повече, място, където да можем да ловуваме, да натрупаме запаси и мъжете да укрепнат.
Куинт кимна в съгласие.
— Най-малко на един месец път сме от Бердак. Дори да не беше настъпил тая змия, Дженкинс едва ли щеше да издържи. — Посочи трима от мъжете, които търсеха дърва, но се движеха много бавно. — Донска, Уислия и Столинко са мъртви до седмица, ако не отпочинем. — Огледа се. — Но къде?
— Някоя пещера може би — отвърна Тал. — Ти настани хората край огъня, а аз ще ида да потърся подслон. Ще се върна преди стъмване.
Върна се след два часа. Бе открил пещера в една от клисурите наоколо. Каза високо:
— Ще останем тук тази нощ, за да не местим Дженкинс. Утре отиваме.
След жалката храна от брани по пътя диви плодове и последните остатъци глиганско се струпаха край огъня и налягаха да спят. Дженкинс стенеше и дишаше тежко.
Тал отиде да го погледне. Дженкинс — потта се стичаше на вадички по челото му — изскимтя от болка.
Куинт също се доближи и попита тихо:
— Ще оживее ли?
— Може би. Ще разберем на заранта.
Куинт го хвана под мишницата и го отведе малко настрани.
— Тал, още не си казал какво ще правим, когато стигнем до границата.
— Разчитам на теб да ни прехвърлиш през нея, Куинт. Познаваш военщината на Оласко по-добре от всекиго. Все някога трябва да си чел донесение или да си чул за място, където можем да я прекосим, после да заобиколим и да влезем в Калеш’каар.
— Може би — отвърна Куинт. — Чувал съм за някаква блатиста земя на юг от реката, може би на четиридесет мили навътре в сушата, където не патрулира никой. Прекалено коварен е теренът. Но дори да успеем да я прехвърлим и да стигнем в Калеш’каар, след това какво?
— Ядем, почиваме. След това започваме да събираме хора.
— Мислех, че всички тези приказки за „изграждане на армия“ са само перчене.
— Говоря сериозно. Възнамерявам да завзема цитаделата на Опардум и да пленя Каспар.
Куинт се изсмя.
— Виждал ли си изобщо наемнически отряд, да не говорим да си бил в такъв отряд?
Тал отвърна с усмивка:
— Всъщност да. Честно казано, бях командир на такъв отряд.
— Нима? — учуди се Куинт. — Никога не си го споменавал.
— Не мислех, че на Каспар ще му хареса, ако го чуе.
— Защо?
— Защото аз бях човекът, който уби Гарвана и унищожи отряда му. Аз спрях атаката на Каспар в земята на ородоните.
Куинт мълча дълго. Накрая се засмя.
— Браво на теб! Веднъж бях с Гарвана. Беше най-злият кучи син, когото съм виждал. Аз съм войник, но не обичам войната. А той изпитваше наслада от касапниците. Видях го да убива бебета.
Тал също помълча дълго, след което попита:
— Защо не го спря?
— Защото трябваше да го убия. А бях там като военна свръзка, просто да съм сигурен, че Гарвана е намерил верните цели, не като командир, който да му казва как да си върши работата.
— Видях го да коли жени, да заповядва на стрелците си да стрелят по старци, видях го да тъпче деца с коня си… — Куинт наведе поглед за миг, сякаш спомените го смущаваха. — Видях го как простреля едно момче, не можеше да е на повече от тринайсет-четиринайсет. Горкото хлапе, цялото беше плувнало в кръв, носеше един меч, прекалено голям за него, коленете му се огъваха, едва се тътреше, вече си беше полумъртво. Само предупредих Гарвана, да не би момчето все пак да успее да стигне до него, но вместо да го събори да падне или просто да се отдръпне с коня, кучият му син го простреля с арбалета си. — Помълча за миг и добави: — Радвам се, че ти си го убил, Тал. Кара ме да мисля, че може би има някаква надежда този твой безумен план да подейства. Но имам един въпрос.
— Какъв?
— За армия трябват пари. Как ще намерим пари?
— Ти ни заведи до Калеш’каар, аз ще ни намеря пари — отвърна Тал.
— Ще направя всичко по силите ми — рече Куинт. — Защо не легнеш да поспиш? Аз ще поема първия пост.
— Събуди ме след два часа — каза Тал.
Разви вързопа си и легна. Мислеше за казаното от Куинт. Спомни си деня, за който Куинт бе споменал, защото тъкмо той бе момчето, простреляно от Гарвана с арбалета. Можеше най-подробно да си спомни как капитанът се обърна към Гарвана, докато лейтенант Кемпънийл седеше на коня си от другата му страна, и как устата на Куинт се раздвижи, сякаш той предупреждаваше Гарвана за приближаването на Тал. И много добре помнеше как Гарвана небрежно вдигна арбалета и го простреля.
Тал въздъхна. Свръзка или не, Куинт все пак беше там, когато селото му бе унищожено. Неприязънта му към Гарвана не променяше нищо. Един ден Куинт трябваше да умре от неговата ръка.
Но малко преди да потъне в дрямка, Тал все пак се зачуди дали тъкмо Куинт не е човекът, спасил Око на синекрил примкар, и дали не е спасил и други.
Спа два часа, Куинт го събуди, а след още два часа той на свой ред събуди Висня и пак легна да спи. На заранта се пробуди, разкърши рамене и погледна над загасналия огън. Дженкинс беше издъхнал.
Пещерата остана техен дом за седмица. Всички бавно възвръщаха силите си. Тал заложи примки и налови достатъчно зайци, катерици и една тлъста пуйка, така че се хранеха сравнително добре. Намери и диви плодове и малка горичка с растения, познати му от родния край. Корените бяха ядливи и засищаха, стига да ги печеш бавно няколко часа. Тъй като нямаха котел, той измисли начин да ги сготвят. Уви грудките в листа и ги постави в една дупка, която напълни с горещи камъни, и ги свари, като сипа вода върху тях. Процесът бе досаден и трябваше да се повтори много пъти, но всички останаха доволни от добавката към храната.
Тал вече се чувстваше по-силен, отколкото след напускането на Крепостта, и знаеше, че след още няколко дни трябва да започнат следващия етап от пътуването си. Куинт дойде, седна до него и го попита:
— Смяташ ли, че Каспар ще се опита да ни намери?
— Ти го познаваш по-добре от мен. Какво мислиш?
— Зависи. — Куинт беше измършавял след напускането на Крепостта и вече имаше чорлава брада и мръсна дълга коса. — Може да е твърде зает с поредния си безумен план, за да праща войници след нас, но със сигурност ще има в района агенти, които ще си отварят очите за нас.
— Има агенти в Калеш’каар? Куинт се усмихна.
— Той има агенти навсякъде. Някои работят пряко за него, както беше с теб, други просто са хора, които
