кости, изглеждам ужасно, мириша на умряла котка и съм изгубил едната си ръка, но твърде много нощи си прекарала в леглото ми, за да не можеш да ме познаеш, Лела.
Очите й се разшириха от изненада.
— Нокът?
Тал — сълзите заплашваха да затекат по страните му — отвърна:
— Хубаво е да видиш стар приятел, обич моя. Моля те, трябва да изпратиш вест до Острова на чародея колкото се може по-скоро, а после, ако нямаш нищо против, не бих отказал халба ейл.
Тя го зяпна, после хвана ръката му.
— Ще се погрижа и за двете.
Остави го само за няколко мига, след което се върна с голяма калаена халба. Той я опразни до половината с една дълга глътка и я остави на тезгяха.
— Последния път, когато те видях, обслужваше масите в „Адмирал Траск“ в Крондор, когато се отбихме с Калеб.
— Местят ни — отвърна Лела. — Не е добре хората да опознаят много нечие лице. Тук ме наричат Мариана, Нокът.
— А мен ме знаят като Тал. Видях Алисандра в Опардум.
— По-добре е да не зная за това. Тал въздъхна.
— Знам. Каквото не знаеш, не можеш да го издадеш. Довърши пиенето си и изведнъж усети, че настръхва. Магия.
Обърна се. От задната стая тъкмо излизаше човек — мършав мъж с пътна торба, метната през рамо. Накор погледна Тал и рече:
— В някаква беля си изпаднал, както чувам. Какво ти трябва?
Тал се усмихна.
— Злато. Много.
— Злато мога да ти донеса. Друго какво?
— Оръжия, коне, всичко, което ще ми трябва, за да изградя армия.
— Интересно звучи. — Накор се обърна към Мариана. — Дай един ейл, донеси и на него още един. — Махна с ръка на Тал да седнат. — Друго какво?
— Дрехи и продоволствие мога да закупя тук, но ако можеш, бих искал да намериш един мъж в Латагор, Джон Крийд, и да видиш дали може да ми събере войници и да ми ги доведе тук.
— И какво ще правиш с тази армия, като я събереш?
— Каня се да завзема Опардум. Накор се ухили и удари яка глътка.
— Звучи забавно. И други са се опитвали, но какво пък — може да извадиш късмет.
— Ще извадя. Стига ти и приятелите ти да сте готови да помогнете.
— Какво ти трябва от нас? Освен златото, разбира се.
— Трябва ми някой да държи настрана Лесо Варен. Накор сви рамене.
— Ще трябва да поговоря за това с другите.
Тал му разказа всичко, което му се беше случило след последната му среща с Магнус. Описа подробно убийството на принцеса Светлана и провала си в опита за покушение над херцог Родоски. Каза му за измяната на Амафи и за решението на Каспар да го принесе в жертва. Накор поклати глава.
— Едно не разбирам.
— Кое?
— Каспар изобщо не е глупак, но много от тези неща, за които ми разправяш, са… лудост. Отчуждил се е от всеки възможен съюзник и се е постарал да премахне всякаква възможност да се добере до някой от кралската фамилия на Ролдем. Въпреки че нищо не може да се докаже, те знаят. Дори да им дойде на държавна визита и всички да стоят наоколо с кривите си усмивки… Ще го следят непрекъснато. Никой повече няма да му се довери. Какви ги е намислил?
— Представа нямам — отвърна Тал. — Просто смятах, че е от суетата му.
— Каспар е арогантен, но не и суетен. Спечелил си е репутация на опасен човек. — Накор помълча. — Каквото и да си мислим, че прави, можем да сме почти сигурни, че прави нещо друго. Ако мамиш някого на карти, му отвличаш вниманието към нещо, за което нямаш нищо против да внимава, за да можеш да направиш каквото искаш там, където искаш.
— Звучи почти логично. Накор се ухили.
— Каспар се опитва да убива хора наляво и надясно, защото иска да следим точно това. Какво тогава прави? Какво е онова, което не иска да гледаме?
Тал поклати глава.
— Той има действащи агенти навсякъде, Накор. Кара ги да се опитват да убият този и онзи. Привидно сякаш му е все едно, ако предизвика война. Единственото място, което пази строго, е онази част от цитаделата, където пребивава Лесо Варен.
— Значи точно там трябва да наблюдаваме, момче.
— Добре, значи ще трябва да направите нещо с този магьосник. Бил съм в покоите му два пъти и и двата пъти не бях убеден, че мога да го въвлека в учтива беседа, още по-малко в дуел. Подозирам, че ще ме превърне в димяща пепел или в жаба, или в нещо друго, преди да съм успял да се доближа до него на сабя разстояние.
— Знаеш ли… — каза Накор. — Той е много могъщ чародей, но такива хора понякога се оказват уязвими за най-прости неща. Ще трябва да видя какво можем да направим.
Тал знаеше, че Накор трябва да обсъди проблема с Пъг, Миранда и другите старши членове на Конклава.
— Разбирам. Но мисля, че Каспар може да е въвлечен в много черни изкуства.
— О, знаем, че е въвлечен. Онова съобщение, дето ни го изпрати, се оказа изключително полезно. Потвърди някои неща, които вече подозирахме. — Накор отпусна гръб на облегалката на стола си. — Лесо Варен е много лош човек и напоследък изпробва особено зла магия. Пъг може и да ти разкаже за него, стига да оцелееш. Пътищата им са се пресичали и преди. Варен се противопоставя на всичко, на което държи Пъг и Конклавът.
— За вас ли работя пак?
— Винаги си работил за нас, така да се каже. Но да, разбира се, след като започваме да ти даваме злато.
Тал кимна.
— Ясно. Но съм решил да набуча главата на Каспар на пика, Накор.
Накор стана.
— Време е да се връщам. Нещо друго?
С горчива усмивка, Тал вдигна дясната си ръка и показа чукана си.
— Можеш ли да оправиш това? Накор поклати глава.
— Не. — После се усмихна. — Но познавам един, който може. — Върна се до вратата за кухнята и подхвърли през рамо: — Бъди тук утре, по същото време. Ще ти донеса златото и ще имам някои отговори за теб.
И остави Тал сам с Мариана. Тя се приближи с кана ейл и напълни халбата му.
— Като те гледам, май ти трябва баня. — Сбръчка носле. — Дори две.
— Имащ ли някакви стари дрехи? — попита Тал.
— Ще намеря. Изчакай тук, ще поръчам на Маями да стопли вода и можеш да се изкъпеш в стаята ми. — Тръгна към кухнята. — Стой тук, ще я пратя да те доведе, когато банята се затопли. Искаш ли нещо за ядене?
— Всичко, което имаш.
Тя се върна след няколко минути с плато с плодове, сирене и хляб. Тал похапна добре, докато момичето се върна и го заведе до ваната.
Щом се намести в горещата вода, вратата се отвори и влезе Мариана. Носеше малка стъкленица.
— Помислих си, че това може да ти хареса.
Капна малко в шепата си и започна да му търка гърба. Той долови аромат на люляк.
На вратата се почука и Маями влезе и каза:
