— Ваша светлост, каретата ви чака. Наталия стана и го целуна по бузата.
— Благодаря ти за брат ми.
— Винаги сте добре дошли. Ще изчакам отвън да се сбогувате.
Щом останаха сами, Каспар попита:
— Да те изпратя ли?
— Не. Някой може да те познае дори в този късен час. По-добре да си тръгна сама.
Прегърна го. Каспар отрони:
— Може би няма никога вече да се видим.
— Какво ще правиш?
— Все още не знам, но едно нещо открих през тази година и то е, че този свят е просторно място с огромни възможности за човек, който иска да започне на чисто. Когато започна, ще ти се обадя.
— Дано боговете те закрилят, братко. Целуна го и почти избяга, за да не се разплаче. Тал отново влезе и Каспар каза:
— И аз ти благодаря.
Тал сви рамене.
— И двамата я обичаме по свой начин.
Каспар се засмя.
— Иронията не е силната ти черта, но я усещаш, нали?
— Това, че можех да обичам сестра ти, докато желах смъртта ти? — Тал кимна. — Изобщо не можах да обикна Наталия така, както един съпруг би трябвало да обича жена си.
— Но намери момичето, за което си предопределен?
Тал сви рамене. На лицето му се четеше смесица от съжаление и примирение.
— Теал не е момичето, което познавах в селото ни. Тя е… променила се е. Никога няма да е истински щастлива, поне така мисля. Била е изнасилвана толкова пъти, че дори не иска да знае кой е бащата на сина ни. Отнасям се с него като със свое дете, но… за нея никога няма да е същото. Но има добри дни, седмици дори. — На лицето на Тал се изписа униние. — Тя никога не плаче, Каспар. Никога. Бих се зарадвал, ако се разплаче поне веднъж.
— Поел си тежко бреме.
— Кой друг можеше да й върне поне мъничко от онова, което ти й отне?
Каспар не можеше да каже нищо в своя защита.
— Алисандра каза да ти предам поздрави. Тя е добре.
Тал се засмя, но в смеха му имаше горчива нотка.
— Толкова млад бях, когато я срещнах… Мислех си, че е любовта на живота ми. Беше жесток урок.
— Още една, която никога не плаче.
След дълга пауза Тал каза:
— Ако имаш късмет да срещнеш жена, която можеш да обикнеш безрезервно, направи го. Защото тогава ще знаеш, че боговете наистина са ти простили.
Каспар кимна и каза:
— Трябва да се връщам. Как ще стане?
Тал му подаде едно кълбо, изработено от някакъв златист метал, много по-лек от златото.
— Натисни ето тук и ще се върнеш във вилата.
— Довиждане тогава, млади Талвин Хокинс, макар вече да не си толкова млад, колкото беше, когато те срещнах. Ще се срещнем ли някога отново?
Тал се усмихна тъжно.
— Където е замесен Конклавът, нищо не е сигурно. Колкото до мен, Каспар от Оласко, желая ти всичко добро.
— И аз на теб, Тал.
Не си стиснаха ръцете, но погледите им за миг се сплетоха и нещо премина между тях. Каспар натисна бутона на металното кълбо и изведнъж се озова в кабинета на Пъг.
Пъг го погледна и попита:
— Как мина срещата?
— Много мило — отвърна Каспар. — Благодаря ти. Тал уреди всичко. — Замълча. — Изглеждаш уморен.
— В някои моменти си мисля, че съм се родил уморен — отвърна Пъг с малко крива усмивка. — Помня се като момче в замъка на Крудий и макар да беше само преди някакви си стотина години, ми се струва много повече. Каспар се засмя.
— Казаха ми, че тук имате чудесни заливчета. Трябва да отидеш да поплуваш, да се попечеш на слънце.
— Щях, ако можех. Но имаме да свършим някои неща. — Ние?
— Да. Утре ще те взема на едно пътуване, за да се видим с една особа, която може да хвърли допълнителна светлина върху талноя.
— Каква особа?
— Един мой приятел. Знае повече за Господарите на дракони от всички живи.
— И къде пребивава тази особа?
— В Елвандар. Ще отидем в двора на кралицата на елфите.
— Талвин беше прав — въздъхна Каспар. — Нищо не е сигурно, когато е замесен Конклавът.
Глава 20
Елвандар
Каспар примига.
Допреди миг се намираха на Острова на чародея, а в следващия се озоваха сред гъст лес на брега на някаква река.
— Това е река Крудий — каза Пъг и се обърна, за да се увери, че талноят е с тях.
— Сега какво? — попита Каспар.
— Сега чакаме. Няма да се наложи да чакаме дълго. Елфите са бдителни по границите си.
— Защо трябва да чакаме те да дойдат при нас?
— Никой не може да влезе в Елвандар или околните лесове неканен. Направиш ли го, може да си навлечеш гибелни последствия.
Въздухът беше хладен, но не неприятно. Бяха заминали след закуска, но тъй като Елвандар се намираше по на запад от Острова на чародея, в мига на пристигането им все още беше ранно утро.
Чакаха почти час. Каспар седеше на земята, а Пъг и талноят стояха прави, неподвижно. Каспар вече бе говорил с магьосника и бе разбрал, че очевидно Пъг е водачът на Конклава, макар той да не го беше казал открито. Не приличаше на човек, склонен да се въвлича в безсмислено бърборене.
Най-сетне Пъг каза:
— Дойдоха.
Каспар погледна през реката. Не видя нищо, но Пъг извика:
— Здравейте! Аз съм Пъг от Крудий!
От другия бряг на реката отекна смях и нечий глас подвикна:
— Добре дошъл в Елвандар, Пъг от Крудий. Ти и придружителите ти можете да влезете.
Пъг махна на Каспар и заповяда на талноя да ги последва през брода. Каспар погледна през рамо, за да се увери, че съществото се е подчинило — то изглеждаше два пъти позлокобно сред горските сенки. С благодарност беше отстъпил пръстена на Пъг — той, изглежда, можеше да го носи по-дълго без особени проблеми.
На другия бряг ги чакаха четирима елфи. Каспар забеляза, че единият изглежда малко по-различно от другите: беше по-широк в раменете и с не толкова издължени уши.
— Здрасти, Калис — каза му Пъг.
— Здравей, Пъг. — Елфът изглеждаше не повече от двадесет и пет годишен. — Добре дошъл. Вече изпратих бегач да уведоми майка ми и баща ми, че идваш.
— Боя се, че се налага да стигнем в двора с по-бързи средства.
