— Жалко, че няма да съм там да те видя — каза Калис.
— Как е семейството ви?
— Елия и близнаците са добре. — Калис погледна талноя и попита: — Прав ли съм в предположението си, че точно това те води в двора?
— Да. Трябва да поговоря с баща ти за него.
Калис се вгледа в талноя.
— Изглежда злокобно и в него има нещо… — Намръщи се. — Това нещо вони на смърт, Пъг.
— За жалост си прав.
— Е, няма да ви задържаме. Радвам се, че се видяхме, Пъг.
— И аз.
Пъг махна на Каспар да застане до него — и изведнъж се озоваха в друга част на леса.
Каспар зяпна.
Пред него се извисяваше неземна гора. Стояха насред огромна поляна. Пред тях, до самите небеса, се извисяваха величествени дъбове. Всеки беше поне три пъти по-голям от най-големите, които беше виждал из горите на Оласко… а цветовете!
Някои дървета бяха с тъмнозелени листа, както се полагаше за сезона, но други грееха в червено, златисто и оранжево. Един дъб — Каспар бе готов да се закълне в това — бе обкръжен от син ореол, а листата на някои бяха дори снежнобели. Между могъщите стволове под покрова на листака се изпъваха широки мостове. Стъпала, всечени сякаш в живите стволове, се извиваха на спирали нагоре, а в пищната зеленина се мяркаха просторни платформи. И по всички тези конструкции крачеха елфи.
Бяха величествен народ, но всичко, което Каспар беше чел за тях, изобщо не можеше да се сравни с това, което виждаха очите му.
Някои носеха кожени елеци като елфите стражи, които бе видял край реката, но други бяха облечени в халати с богати цветове, извезани със сребърни и златни нишки. Движеха се с плавно изящество, сякаш се плъзгаха.
— Спира ти дъха — прошепна Каспар.
— Бил съм тук безброй пъти и въпреки това всеки път зяпвам във възхита — каза Пъг. — Ела.
Поведе Каспар към едно от големите виещи се нагоре стълбища, което се губеше от погледа около ствола на гигантско дърво. Деца елфи си играеха в подножието му, няколко жени седяха наоколо и кротко ги наблюдаваха, заети с плетивата си.
Пъг поздравяваше мнозина, покрай които минаваха, докато се катереха нагоре. Каспар имаше чувството, че не може да попие всички чудеса достатъчно бързо.
— Това място е удивително, Пъг.
— Така е.
— Не само красотата му… колко е спокойно.
— За жалост не винаги е било такова. Там, където пристигнахме, е имало битка между елфите и цуранските нашественици, по време на Войната на разлома. Тогава бях пленник в света на цураните, но много пъти съм слушал тази тъжна история. Тези тучни лесове са подгизвали твърде често от кръвта на дълголетните.
Каспар знаеше какво има предвид — според легендите елфите живееха по няколко столетия.
Стигнаха до широка пътека над няколко исполински клона и излязоха на гигантска площадка, на която имаше два трона. На троновете седяха двама души с благородна осанка, като цялото им обкръжение.
Тронът на жената се издигаше малко по-високо от този на мъжа. Жената беше с дълга рокля в снежнобял цвят, а мъжът с кафява туника и панталони, но простото им облекло ни най-малко не скриваше величието им. Ушите на жената бяха елфски, издължени, заострени и без месеста част; великолепната й червено-златиста коса беше прибрана с тънко златно венче, което позволяваше да се спуска волно по раменете й. Очите й бяха сини, със зелени точици.
Мъжът — не носеше никакви накити — излъчваше сила и мощ, които породиха у Каспар няма възхита. Пъг го беше удивил като човек с потайни способности, но този мъж пред него беше самото въплъщение на силата. Беше висок, най-малко шест стъпки и педя отгоре, и беше широкоплещест, но нещо у него издаваше, че мощта му произтича не просто от ръста му, а и от нещо вътрешно.
— Добре дошъл, Пъг! — каза мъжът и стана да ги поздрави. — Не ни извести за пристигането си.
Пъг го прегърна.
— Боя се, че изпреварихме пратеника, който синът ви изпрати от реката. Времето обаче не чака. — Обърна се към жената и се поклони. — Ваше величество.
Жената се усмихна и Каспар отново бе поразен. Тя изглеждаше неземно, ала в същото време беше неизмеримо изкусителна.
— Както винаги си добре дошъл, Пъг. Кои са тези с тебе?
— Кралице Агларана, позволете ми да ви представя Каспар, бивш херцог на Оласко, а сега… мой спътник — каза Пъг. — Съществото зад него е поводът да сме тук.
— Добре дошъл, Каспар — каза кралицата.
— Възхитен съм и съм благодарен, че съм тук, ваше величество — каза Каспар.
Пъг кимна към високия мъж и каза на Каспар:
— А това е Томас, принц консорт на Елвандар и мой приятел от детинство.
Томас посочи насядалите около двата трона елфи и каза:
— Това са съветниците на кралицата. — Кимна към един стар елф и рече: — Татар е сред нашите Заклинатели. — Старият елф беше широкоплещест и брадат и само бялата му коса го отличаваше от останалите. Облечен беше в дрехи от грубо тъкан плат и кожа и седеше до дясната ръка на кралицата. От другата страна на подиума, вляво от Томас, седеше друг елф. — А това е Акайлия, първият сред Елдар.
Акайлия изглеждаше сдържан и одухотворен, като свещенодействащ. Лицето му бе изтъняло от старост, кожата му бе почти прозрачна, като древен пергамент.
Каспар се поклони на всички.
Томас попита:
— Та какво е това нещо, което сте ни донесли? Не е живо, нали?
— В известен смисъл е — отвърна Пъг. — Надявах се, че ти ще можеш да хвърлиш някаква светлина върху него.
Томас прикова очи — най-ярките сини очи, които Каспар беше виждал — в съществото и след миг те се разшириха.
— Талной! — И тихо добави: — О, спомням си!
— Спомняте си? — възкликна Каспар.
— Всичко ще се обясни — каза Пъг. Обърна се отново към Томас и попита: — Какво си спомняш?
Гласът на Томас стана леден, все едно друга личност заговори през него, а погледът му се зарея в пространството.
— Воювахме срещу раса, наречена Телд-Ката, на света Риска. Те се опитаха да ни прогонят от небесата си с помощта на набързо скалъпено, но могъщо заклинание. Провалиха се. Вместо да го постигнат, отвориха разлом. Ние унищожихме Телд-Ката, но така и не можахме да опустошим света им, защото на свой ред бяхме хванати в засада през този разлом и онези, които… — Очите му изведнъж отново се фокусираха, той се обърна към Пъг и рече: — Трябва да унищожиш това нещо по някакъв начин, и то бързо!
— Първоначалният ми оглед ме кара да мисля, че това може да се окаже невъзможно.
Томас погледна двамата елфи стареи.
— Татар и Акайлия, бихте ли приложили мъдростта си, за да видим какво можете да кажете за това създание?
Двамата елфи се поклониха и Татар заяви:
— Не ми е нужно заклинание, за да видя, че е нещо злокобно. Макар и в покой, то излъчва зла сила.
— Ще прегледам архивите — каза Акайлия.
— Първо, нека да се оттеглим на някое по-спокойно място — каза Томас. — Там ще ви кажа всичко, което знам. — Обърна се към жена си. — Моля за позволението ви да се оттеглим в по-уединени покои.
— Вървете. Ще се присъединя към вас вечерта, съпруже. Влязоха в просторно помещение във
